6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 384
гр. София, 18.03.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 349 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Д. Д. против решение № 34/16.05.2014 г., постановено по гр.д.№ 63/2014 г. от състав на Апелативен съд – Бураг.
Постъпили са писмени отговори от ответниците по касационната жалба С. г. с. и П. на Р. Б., с които се оспорва касационната жалба както по отношение на наличието на основания по допустимостта на касационното обжалване, така и по отношение на нейната основателност.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.49 ЗЗД. От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено по делото, че срещу ищецът е било образувано на 17.01.2005 год. нчд №413/2005 год. по описа на СРС, с предмет чл.159 във вр. чл.157 от ЗЗ по внесено искане от РП [населено място]. Установено е, че са проведени множество съдебни заседания с разпит на посочени от ищеца и от прокурора свидетели в присъствие на назначено от съда вещо лице- психиатър, като многократно в хода на производството по делото, процесуалният представител на ищец в настоящото производство е правил искане за прекратяване на производството, което е било оставяно без уважение от СРС. Съдът е приел за установено, че на 17.06.2005 год., което е било 7-мо по ред е изслушана допуснатата тройна съдебно психиатрична експертиза но не е прието заключението и с определение на съда е разширен състава й до петорна съдебно психиатрична експертиза с включване на 2 нови вещи лица, като в осмото поред съдебно заседание на дата 14.07.2005 год. не е изслушано заключението на петчленната експертиза поради неспазване на 7-дневния срок за представянето на заключението в съда, като впоследствие в с.з. проведено на 05.03.2006 год., съдът не е приел заключението на същата експертиза, отвеждайки всички вещи лица от състава й и е назначил нова 5-на съдебно психиатрична експертиза. В същото съдебно заседание отново е оставено без уважение искането за прекратяване производството по нчхд №413/2005 год. по описа на СРС. Двете определения са били обжалвани пред СГС и с определението по вчнд №1084/2006 год. по описа на СГС е отменено определението за назначаване на нова петчленна експертиза и е върнато делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия. След обжалване на поредното определение на СРС, горестоящия в инстанционно отношение СГС е постановил определение, с което е прекратено производството по частно дело № 413/2005 год. по описа на СРС.
От правна страна, въззивния съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл.2, т.4 от ЗОДОВ, действаща към момента на предявяването на исковете, за да бъдат уважени претенции по този текст е следвало лицето претендиращо обезщетение да е било настанено на задължително лечение или да са му били наложени принудителни медицински мерки, които след това са отменени поради липса на законно основание. Съдът е съобразил задължителна съдебна практика / ТР №3/2004 год. на ОСГК на ВКС/, и е приел, че отговорността на държавата в конкретния случай не може да се ангажира, тъй като е казусът не е свързан със задължително настаняване на лечение по реда на ЗЗ, каквито и твърдения в исковата молба ищецът не е изложил. В правните си изводи, съдът е приел, че съгласно чл.49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа, като отговорността по чл.49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия и има обезпечително-гаранционна функция. Съдът е приел, че основателността на претенция по чл.49 ЗЗД е предполага да се установи на първо място възлагането на работа и на второ място наличието на осъществен деликт от лицето на което е възложено изпълнението на работата, при и по повод на която се твърди, че са причинени вреди, т.е. да е налице отговорност по реда на чл.45 ЗЗД от прекия причинител на вредата. С оглед твърденията на ищеца в исковата молба, че причинените му неимуществени и имуществени вреди са в резултат на образуваното срещу него производство по чл.159 от ЗЗ от прокурор при липсата на предпоставките по чл.155 от ЗЗ, както и поради продължилото повече от година и половина производство, поради използване и злоупотреба със служебното си положение от съдия – докладчик по делото и несъобразяването му със законите, Конституцията и ЕКЗПЧОС, както и изричното посочване, че вредите са причинени на въззивника ищец от прокурор, претенциите за заплащане на обезщетения са насочени срещу Прокуратурата, СРС и СГС. С оглед разпоредбата на чл.132 от Конституцията на Република България, съгласно който, при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер, съдът е приел, че магистратите имат функционален имунитет и носят отговорност за действията си извършени при осъществяване на функциите си и при постановяване актовете си само в случай на умишлено престъпление от общ характер. Съдът е приел, че тъй като в исковата молба, както и от събраните по делото доказателства не се е установило да е налице установено умишлено престъпление от общ характер, то не са и налице основания за отговорност за вредите на това основание. Съдът е приел, че към момента на внасяне на искането за настаняване на лечение, за прокуратурата не е било възможно да направи обосновано предложение за необходимостта ищеца да бъде настанен на лечение, без изготвено заключение за психичното здраве на лицето и само въз основа и преценка на данните събрани от проверката извършена от полицейските служители, поради което не могат да бъдат квалифицирани като противоправни действията на прокурора от СРП, тъй като предприетите от него действия са в изпълнение на правомощията му предвидени по Закона за народното здраве(отм.) и по Закона за здравето. По отношение на претенцията против СРС, съдът е приел, че действително производството по делото е многократно отлагано, но в няколко от случаите е с оглед уважаване искането на въззивника за представяне на доказателства и разпит на свидетели, а отказите на съда да прекрати производството по делото са подлежали на инстанционен контрол и въззивникът ищец е атакувал същите пред горната инстанция, като в крайния резултат производството действително е било прекратено. С оглед пределите на функционалния имунитет на магистратите и при липсата на доказателства, установяващи, че по предвидения в НПК ред, с влязла в сила присъда е установено, че действията на съдията- докладчик по нчд №413 от 2005 год.по описа на СРС, са престъпление по НК, въззивният съд е приел, че наведените в исковата молба твърдения за изпълнение на служебните задължения от съдията докладчик, при липсата на безпристрастност, разглеждане на делото в продължителен срок от година и половина, без съобразяване и спазване на посочените в ЗЗ срокове и неизпълнение на указанията дадени от въззивната инстанция при инстанционния контрол на актовете му по реда на чл.161 от ЗЗ, представляват основания за търсене на дисциплинарна отговорност на съответния магистрат по реда предвиден в чл.168 и следв. от ЗСВ, действащ към 2005/2006 година, но не и основания за отговорност по реда на чл.45 ЗЗД.По отношение на отговорността на СГС, въззивният съд е приел, че актовете, постановени от СГС са постановени при спазване на закона и в изпълнение на правомощията им на въззивна инстанция, предвидени в ЗЗ и НПК.
Въз основа на изложеното, въззивният съд е направил извод за неоснователност на обективно и субективно съединените искове.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване не се сочи конкретен правен въпрос, който да е разрешен при наличието на кое да е от касационните основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Само на това основание, с оглед тълкуването, дадено в ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, по приложението на чл.280, ал.1 ГПК, касационното обжалване не следва да се допуска. За пълнота следва да се посочи, че цитираните от касатора определения, относно въпроса, свързан с възможността да се претендира обезщетение от магистрати, не представляват задължителна съдебна практика, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото с тях не се разрешава материалноправен спор със сила на пресъдено нещо, а и по същите съображения не представляват актове по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Освен изложеното, съдът не е отрекъл тази възможност, а е приел в конкретния случай, че липсват основания да се приеме, че в конкретния случай са налице предпоставките за това. Цитираните от касатора решения на ЕСПЧ не следва да се приеме, че са относими към настоящия случай, доколкото касаят различни правни хипотези – напр. настаняване на задължително лечение без решение на съд и др. , по които правни въпроси съдът не се е произнесъл и не е формирал правни изводи, за да се търси противоречие с цитираните решения.
По въпроса относно дължимостта на обезщетение за продължилото извън законовите срокове съдебно производство не се сочи правен въпрос, по който съдът се е произнесъл, поради което и касационния съд не дължи произнасяне.
Останалото изложено в т.н. изложение на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване представляват оплаквания по съществото на спора и твърдения за необоснованост и неправилност на решението, поради противоречие с материалния и процесуалния закон, които оплаквания не е допустимо да се разгледат в производството по чл.288 ГПК, имащо за цел селектирането на касационното обжалване по критериите на чл.280, ал.1 ГПК, предвид неговата факултативност.
Твърди се недопустимост на решението на въззивния съд, както и нищожност, но сочените основания за това твърдение на касатора – обстоятелството, че член-съдии на съдебния състав са участвували при разглеждането на други съдебни дела със същия ищец, не са основания, които биха могли да доведат до недопустимост, още по-малко до нищожност на съдебния акт, доколкото липсват основания, въз основа на които да се приеме, че е налице идентичност в предмета на делата, от които евентуално да се направи извод за предубеденост на членове на съдебния състав. Основанията за сочена от касатора недопустимост, респ. нищожност, следва да са такива, които да са относими към тези пороци на съдебното решение, като въз основа на доводи в тази насока, съдът да допусне касационното обжалване. В случая подобни твърдения липсват, поради което не следва да се допуска касационното обжалване и на това основание.
Предвид изложеното, не са налице касационни основания по допустимостта на касационното обжалване.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 34/16.05.2014 г., постановено по гр.д.№ 63/2014 г. от състав на Апелативен съд – Бургас.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.