О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 384
София, 18.06.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 27.03.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 80/2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] , [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1889 от 01.08.2017 г., по в.т.д.№ 997/2017 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 2043, по т. д. № 6207/2014 г. за отхвърляне, като неоснователни, на предявените от настоящия касатор, в качеството му на ищец, срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове по чл.26, ал.1, пр.1 и пр.2 ЗЗД за обявяване нищожността на сключен между страните договор за наем от 06.08.2014 г. на тенис комплекс в [населено място] „Мир и дружба” с площ от 12 601 кв.м., заедно с изградената в същия едноетажна масивна сграда от 560 кв.м., поради противоречието му с чл.229, ал.2 ЗЗД и чл. 12, т.12, пр.1, чл.14, ал.2 и чл.16 от Правилника за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала, както и поради заобикаляне на закона.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на закона – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу извода на въззивния съд, че липсата на задължителното разрешение на едноличния собственик на капитала за сключване на наемен договор за срок от 10 години, какъвто е процесният, не води до недействителност на наемното правоотношение, а конвертира процесния наемен договор от дългосрочен към такъв, сключен за срок от три години.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е налице позоваване на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Възпроизвеждайки отново оплакванията си за неправилност на обжалваното въззивно решение касаторът е формулирал, като значим за изхода на делото следния въпрос на материалното право, инкорпориран не в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК , а в съдържанието на касационната жалба: „Дали в конкретния случай лицето, сключило договора може да извършва дори сделки на обикновено управление и каква е последицата от сключване на наемното съглашение?”
За илюстрация на твърдяното противоречие със съдебната практика е цитирано решение № 58 от 28.04.2015 г., по т.д.№ 946/2014 г. на ІІ т.о. поддържа се и второ селективно основание – по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. последното е аргументирано с ”необходимост от правилно прилагане на релевантните нормативни актове от инстанцията по същество и съгласуването им с практиката на ВКС”.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на въведените касационни основания, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на предпоставките на чл.26, ал.1 ЗЗД.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е счел за недоказани елементите от фактическия състав на чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, поради нарушаване на чл.229, ал.2 ЗЗД и чл.12, т.12 от Правилника за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие. Изложени са съображения, че макар процесният договор от 06.08.2014 г., сключен от изпълнителния директор на ищцовото ЕАД, комуто са възложени само действия на обикновено управление, да е над установения в чл.229, ал.2 ЗЗД максимален срок за имот безспорно включен в капитала на този търговец с едноличен собственик на капитала Държавата, чрез Министерството на физическото възпитание и спорта, то този безспорен порок не е основание за неговата нищожност, доколкото в разглежданата хипотеза последицата от нарушаване императивната разпоредба на закона е изрично определена от законодателя в чл.229, ал.3 ЗЗД – наемното правоотношение за по-дълъг от разрешения срок има тригодишен срок. Следователно по силата на закона сключената сделка, без надлежно дадено разрешение от принципала по см. на чл.12,т.12 от Правилника, според съжденията в съобразителната част на обжалвания въззивен съдебен акт, валидно обвързва страните, но до предвидения в чл.229,ал.3 ЗЗД максимален срок, който законодателят е установил.
Твърдяното с исковата молба заобикаляне на закона по см. на чл. 26, ал.1, пр.2 ЗЗД е отречено по съображения, че различията, констатирани между обявените договорни клаузи в процедурата по чл.14, ал.2 и чл.16 ПРУПДТДДУК и тези, включени в сключения между страните по делото, въз основа на безспорно проведения конкурс, окончателен наемен договор, които са относими към размера на месечния наем и общата себестойност на инвестиционната програма, нито са съществени / завишени – от 3300 лв. на 3360 лв. с ДДС и от 804 000 лв. на 820 000 лв. с ДДС/, нито сами по себе си обосновават правен извод, че целеният от съконтрахентите резултат е различен от постигания с процесната сделка.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК е този, материалноправен или процесуалноправен въпрос който като включващ се в предмета на конкретния правен спор и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, се явява от значение за крайния изход на делото. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не до преценката на събраните по делото доказателства или правилността на приетата по делото фактическа обстановка.
Твърдяната неправилност на решението не може да аргументира наличие на основанията за касационно обжалване, когато същата се изразява в необоснованост на обжалвания съдебен акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалният закон.
В случая единственият формулирани правен въпрос се съдържа в обстоятелствената част на касационната жалба, а не в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което последно касаторът, анализирайки обжалвания съдебен акт на въззивния съд, отново аргументира поддържаното оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 229, ал. 2 ЗЗД и на чл. 12, т.12 от Правилника за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие, поради уговорен с процесния наемен договор срок, излизащ извън правомощията на изпълнителния директор на ищцовото ЕАД, чийто едноличен собственик на капитала е Държавата.
Независимо от неточната формулировка поставеният въпрос, който в същността си се свежда до приложението на чл.229, ал.2 ЗЗД във вр. с чл.12, т.12 от Правилника за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала, попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването му е обусловило изхода на делото и обосновава общото основание за достъп до касация.
Недоказано по отношение на същия е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
С цитираното, като илюстриращо твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика, решение № 58 от 28.04.2015 г., по т. д. № 946/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС е даден отговор на правни въпроси, различни от поставения от касатора, които се свеждат до правомощията на въззивния съд във връзка с оплакванията във въззивната жалба за липса на изготвен от първостепенния съд доклад по чл.146 ал.1 ГПК и до действието по отношение на търговец-ЮЛ на задължение по запис на заповед, издаден от управител на негов клон, който съгласно действащата нормативна уредба е могъл да поема такова задължение само след предварително съгласие на самия търговец и това ограничение е възпроизведено и в устава на търговеца – търговско дружество. Поради отсъствие на изискуемия се идентитет между правния въпрос, поставен от касатора и разрешените в цитираната практика на ВКС, правни въпроси селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е неприложимо – арг. от т.2 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Отделно е, че нито един от правните въпроси, разрешени с горепосоченото решение на второ търговско отделение на ВКС не е бил въобще предмет на обсъждане в обжалвания съдебен акт на Софийски апелативен съд.
Неоснователно е и позоваването на критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, критерият за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК би бил налице тогава, когато конкретната правна норма е неясна или вътрешно противоречива и се налага корективното и тълкуване за да се осигури точното прилагане на закона, или когато по нея липсва създадена съдебна практика/ задължителна или незадължителна/, както и когато формираната практика на съдилищата, макар и непротиворечива, се явява неправилна
и е необходимо да бъде изоставена или създадена при други обществено икономически условия и законодателство тази практика се нуждае от осъвременяване.
Сочените изисквания в случая не са осъществени. Освен, че доводи в посочения см. касаторът въобще не е изложил, разпоредбата на чл.229, ал.3, във вр. с ал.1 ЗЗД, според която сключеният в нарушение на чл.229, ал.2 ЗЗД наемен договор се конвертира от дългосрочен в такъв за минималния определен в закона тригодишен срок, е ясна и не поражда никакви трудности при тълкуването и прилагането й, вкл. с оглед разпореденото от чл.12, т.12 от Правилника за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала. Същевременно по въпроса за приложението на чл.229, ал.2 ЗЗД, с оглед действителността на наемен договор, сключен за срок по дълъг от три години, от лице, оправомощено да извършва само действия на обикновено управление, е налице последователна и трайно непротиворечива съдебна практика, формирана от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, която е изразена в служебно известните на настоящия съдебен състав и споделящи се от него решения: № 541/06.02.1012 г., по гр.д.№ 810/2010 г. на ІV г.о., №15 от 08.09.2010 г., по т.д.№ 395/2009 г. на ІІ т.о. и др. С тази практика обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски в срока по чл.287, ал.1 ГПК, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал. 3 ГПК, съставът на ВКС,ТК не присъжда такива.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1889 от 01.08.2017 г.,постановено по в.т. д. № 997/2017 г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: