ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 384
София, 20.03.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 6230 по описа за 2013г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма] , приподписана от адвокат М.С., срещу въззивното решение на СГС от 11.ІV.2013г. по в.гр.д. № 7871/2012г.
Ответникът по касационната жалба И. А. И. от не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 11.ІV.2013г. СГС е потвърдил решението на СРС от 10.ІV.2012г. по гр.д № 17888/2011г., с което дружеството-касатор е осъдено да заплати на И. Ат.И. 6000лв., представляващи поето парично задължение по договор за спогодба от 09.ІІІ.2009г., ведно със законната лихва от 29.ІV.2011г. /датата на подаването на исковата молба/ до окончателното изплащане.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че със споразумението от 09.ІІІ.2009г. страните са били обвързани от облигационно отношение – на равни месечни вноски от по 1000лв. до 30.VІІІ.2009г. ответникът, сега касатор, да върне на ищеца предоставените му от последния по договор от 31.Х.2002г. 6000лв. заем; ответникът не оспорва, че не е изпълнил задължението си да върне исковата сума, като прави възражение за давност; споразумението не новира задължението по договора за заем, тъй като то остава същото – не е посочено старото и новото задължение, нито какво се погасява и какво се поема на негово място, само се променя срока за изпълнението му; с подписване на споразумението не е прекъсната давността, тъй като към момента на подписването тя е била изтекла, но по същество длъжникът е направил отказ от вече изтеклата давност, действителен по аргумент от чл.113 ЗЗД; тъй като от датата на предоговорения падеж е започнала да тече нова 5 годишна давност /чл.110 ЗЗД/, не изтекла до предявянето на иска, възражението за давност е неоснователно.
В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1. признанието на дълга след изтичането на погасителната давност представлява ли само по себе си отказ от изтеклата вече давност – в противоречие с едно решение на състав на ВС; 2. признанието, направено след изтичането на погасителната давност, прекъсва ли течението й – в противоречие с едно решение на ВКС и едно на ВС; 3. започва ли да тече нова погасителна давност след признание на дълг, извършено след изтичането на общата погасителна давност по чл.110 ЗЗД при условие, че с признанието не е поето ново задължение /новация/ – в противоречие с две решения на ВКС, едното от които постановено по реда на чл.290 ГПК. Поставените въпроси били и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, и за отстраняване на непълнота и противоречие в правната уредба на ЗЗД относно погасителната давност, без конкретно посочване на непълнота и противоречие.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваните въззивни решения. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващата воля на съда, който е разрешен в противоречие със съдебната практика или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му или в касационната му жалба /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай и по трите релевирани от касатора в изложението му материалноправни въпроси въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като решаващите изводи в атакуваното решение не са основани на преценка за наличие на признание на дълг /в т.ч. на преценка дали споразумението от 2009г. по съществото си представлява признание на дълг, дали такова признание само по себе си представлява и отказ от изтекла вече давност, дали признанието след изтичане на погасителната давност прекъсва течението й, дали след признанието на дълг, направено след изтичане на погасителната давност, започва да тече нова погасителна давност при условие, че с признанието не е поето ново задължение/, въпреки че такива оплаквания касаторът е релевирал във въззивната си жалба. При това положение относимият въпрос, който следваше да бъде поставен като основание за допускане на касационно обжалване, е процесуалноправен – за задължението на въззивния съд да подложи на преценка доводите на жалбоподателя относно пороците на първоинстанционния съдебен акт. Такъв въпрос, обаче, както и въпрос във връзка с решаващия извод за наличие на отказ от изтекла давност, не са предмет на изложението, а, както вече бе посочено, те не може да бъдат взети предвид служебно от настоящата инстанция.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС ІІ-д ГО от 11.ІV.2013г. по в.гр.д. № 7871/2012г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: