4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 384
София, 26.05.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бонка Йонкова
ЧЛЕНОВЕ: Евгений Стайков
Г. И.
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 2518/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. Т. Н. от [населено място] против решение №2044 от 25.03.2015г., постановено по в.гр.д.№16892/2014г. по описа на СГС, ГО, ІV-г с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и че е необосновано. Твърди се, че въззивният състав необосновано е приел за доказана придобивната стойност на лизинговото МПС в размер, посочен от лизингодателя, с което е изменил основанието на исковата претенция. Сочи се, че неправилно въззивният съд е квалифицирал договора между страните като договор за финансов лизинг, тъй като процесното МПС не е придобито от лизингодателя при условия, определени от лизингополучателя. Излагат се съображения, че в нарушение на съдопроизводствените правила относно тежестта на доказване, въззивният състав не е разгледал въпроса за необходимостта ищецът да доказва размера на сумата за придобиване на лизинговата вещ. На последно място се сочи, че неправилно във въззивното решение вредата е определена кумулативно като обезценка на автомобила и като пропусната полза от нереализирана печалба. Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове.
В самата касационна жалба са поставени четири правни въпроси, за които касаторът твърди, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а именно:
1.Нуждае ли се от доказване при условията на чл.154 ал.1 ГПК от страна на ищеца размера на сумата за придобиване на МПС, което е било обект на договора за лизинг?
2.Представеният договор за лизинг представлява ли договор за финансов лизинг, който може да се разглежда като форма за кредитиране?
3.Приложението на чл.347 ал.2 ТЗ изключва ли приложението на чл.79 ал.1, чл.82 и чл.88 ал.1 изр.2 ЗЗД?
4.При договор за лизинг приложими ли са разпоредбите на чл.335 ТЗ, а също така приложими ли са и чл.205 и чл.206 ЗЗД, съобразно чл.228 ЗЗД, предвид определянето на престацията от въззивния съд по процесния договор като задължение от страна на лизингополучателя за заплащане на цялата цена по договора за лизинг?
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от [фирма] – [населено място], в който се излагат доводи, че касационната жалба е недопустима. Сочи се, че не е представено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК отделно от касационната жалба. Твърди се, че въпросите, поставени от касатора, са въпроси по правилността на конкретното решение и не обуславят твърдението, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Същевременно се поддържа, че въззивното решение е правилно и че е съобразено със събраните по делото доказателства. Иска се да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение и се претендират разноски в полза на дружеството за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав намира, че с поставените въпроси в самата касационна жалба в контекста на твърденията в жалбата за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, касаторът е изпълнил изискването на чл.284 ал.3 т.1 ГПК за изложение на основанията за допускане на решението до касация.
С обжалваното въззивно решениe от 25.03.2015г., /поправено с решение №5685 от 27.07.2015г., постановено по реда на чл.247 ГПК/, Софийският градски съд, ГО, ІV-г с-в, е отменил изцяло решението от 3.07.2014г. по гр.д.№27554/2013г. по описа на СРС и вместо него е постановил осъждането на ответниците А. Т. Н. и [фирма] – [населено място], да заплатят солидарно на дружеството-ищец [фирма] на основание чл.88 ал.1 изр.2 ЗЗД сумата 15 000 лв. по предявения като частичен иск от пълния размер на дължимата сума от 27 639.29 лв., представляваща обезщетение за вреди от неизпълнението на развален договор за финансов лизинг от 18.04.2008, ведно със законната лихва от 26.06.2013г. до окончателното изплащане на сумата.
В обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че между ищеца А. Н. и ответното дружество [фирма] е съществувало валидно облигационно правоотношение по договор за финансов лизинг №01005197/001 от 18.04.2008г., по силата на който лизингодателят [фирма] се е задължил да придобие и да предостави на лизингополучателя А. Н. л.а. „БМВ 730” с рег. [рег.номер на МПС] срещу задължението на лизингополучателя да заплаща уговорената в договора лизингова сума. Договорът е подписан от ответника [фирма] като солидарен длъжник на лизингополучателя. Със споразумение от 17.04.2009г. страните са се съгласили да намалят размера на дължимите лизингови вноски. Позовавайки се на т.1.1 от договора, съдът е приел за установено, че придобивната стойност на вещта от лизингодателя е 51 129.19 евро без ДДС.
В обжалвано решение е посочено, че лизинговият договор е бил развален законосъобразно на 25.03.2010г. от лизингодателят, поради неплащане на дължимите лизингови вноски. Лизингополучателят е върнал процесния автомобил, след което дружеството – ищец е продало същия автомобил на трето за спора лице за сумата 34 166.67 лева без ДДС. Съдът се е позовал на заключението на вещото лице по извършената пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, според което към 10.04.2010г. остатъкът от незаплатените лизингови вноски е бил в размер на 61 805.93 лв. без ДДС.
Приемайки, че е ангажирана отговорността на ответниците за обезщетяване на вредите като последица от развалянето на договора за финансов лизинг по чл.88 ал.1 изр.2 във вр. с чл.79 ЗЗД, въззивният съд е изложил съображения за размера на вредите на дружеството-ищец, включващи: 1. претърпените загуби – разликата между извършените от кредитора разходи по придобиването на автомобила и получените от него до развалянето на договора лизингови вноски и 2. пропуснатите ползи – неполучената от кредитора очаквана печалба от лизинга, от която той се лишава вследствие на развалянето на договора. Съобразявайки се с конкретните факти по делото, прилагайки разпоредбата на чл.162 ГПК и приспадайки от вредите получената продажна цена на автомобила от третото лице / прието е, че автомобилът не е могло да бъде продаден за по-висока цена/, съдът е стигнал до извода, че размерът на дължимите от лизингодателя вреди е общо 14 131.56 евро или 27 638.58 лв. /8 436.04 евро претърпени загуби и 5 695.42 евро –пропуснатите ползи/. Приемайки за доказана претенцията на ищеца за обезщетяване на претърпените от него вреди от развалянето на договора за финансов лизинг до размер на 27 638.58 лв., въззивният съд е уважил изцяло частичния иск до претендирания размер от 15 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/2010г. от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009 на ВКС,ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос, обуславящ допускането на въззивното решение до касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Нито един от поставените от касатора четири въпроса не притежава посочената по-горе характеристиката на въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.
Въпрос №1:. „Нуждае ли се от доказване при условията на чл.154 ал.1 ГПК от страна на ищеца размера на сумата за придобиване на МПС, което е било обект на договора за лизинг?” не е обусловил правните изводи на съда, тъй като в мотивите на обжалваното решение изрично е посочено, че „въззивният състав приема за установено като безспорно и установено от посоченото в т.1.1 от договора за финансов лизинг, че лизингодателят е придобил процесното МПС за сумата 51 129.19 евро без ДДС.”. Съдът е приел, че посоченото във въпроса обстоятелство е релевантно за спора и че същото е доказано. Обосноваността на този извод не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Вторият въпрос: „.Представеният договор за лизинг представлява ли договор за финансов лизинг, който може да се разглежда като форма за кредитиране?” е изцяло свързан с правилността на решението и с конкретните факти по делото. В обжалваното решение съдът е изложил мотиви защо счита, че процесният договор от 18.04.2008г. е договор за финансов лизинг, посочвайки, че по силата на договора лизингодателят се е задължил да придобие вещ от трето лице. Съждението, че договорът за финансов лизинг може да се разглежда като форма на кредитиране, е отразено във въззивното решение единствено с оглед обосновката на финансовия интерес на лизингодателя от договора и не представлява решаващ аргумент за основателността на предявения иск. Въпрос №3: „Приложението на чл.347 ал.2 ТЗ изключва ли приложението на чл.79 ал.1, чл.82 и чл.88 ал.1 изр.2 ЗЗД?”не може да обоснове допускане на касация, тъй като е неясен, доколкото правилата относно неизпълнението на договорите в общата част на ЗЗД /чл.79 и сл.ЗЗД/ се прилагат за всички договори, включително и за договорите за лизинг. Въпрос №4: „При договор за лизинг приложими ли са разпоредбите на чл.335 ТЗ, а също така приложими ли са и чл.205 и чл.206 ЗЗД, съобразно чл.228 ЗЗД, предвид определянето на престацията от въззивния съд по процесния договор като задължение от страна на лизингополучателя за заплащане на цялата цена по договора за лизинг?” не е включен в предмета на спора и не е обусловил правните изводи на съда. В случая нито правилата относно продажбата на изплащане по чл.335 ТЗ, нито особените правила за някои продажби по чл.205 и чл.206 ЗЗД, са обсъдени от въззивния съд като относими за спора по делото. В тази връзка аргументите, изложени в касационната жалба относно неприлагането на посочените по-горе правни разпоредби, са свързани изцяло с твърдението на касатора за неправилност на решението, което не може да бъде проверявано в производството по допускане на касационното обжалване.
Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда сочените допълнителни основания за това. Независимо от горното, следва да се отбележи, че касаторът не излага аргументи, защо според него поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по см. на чл.280 ал.1 т.3 ГПК / изложените аргументи за значението на поставените въпроси за конкретното дело/.
Не следва да се присъждат разноски за касационната инстанция в полза на [фирма], тъй като с отговора на касационната жалба не са представени доказателства за такива разноски.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2044 от 25.03.2015г., постановено по в.гр.д.№16892/2014г. по описа на СГС, ГО, ІV-г с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :