1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 385
гр. София, 18.06.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осми май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА Н.
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 330 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Й. Х. А. К., гражданин на Кралство Н., с адрес на пребиваване в Република България, [населено място], чрез процесуален представител адв. Н. М. срещу решение № 248 от 12.07.2017г. по в. гр. дело № 321/2017г. на Окръжен съд Хасково, I в. гр. състав, с което е потвърдено решение № 118 от 27.02.2017г. по гр. д. № 2411/2016г. на Районен съд Хасково и ответникът е осъден да заплати на ищеца [фирма] на основание чл. 78, ал. З ГПК сумата 300 лв., представляваща направени по делото разноски за въззивната инстанция – за адвокатско възнаграждение. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е прогласена нищожността на договор от 20.05.2016г., наречен трудов, сключен между [фирма], [населено място], като работодател и Й. Х. А. К., като служител за заемането на длъжност „управител“ на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, и ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 350 лв. – деловодни разноски.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа становище, че въпросът, който е разгледан от въззивния съд и е обусловил постановяване на крайното съдебно решение – нищожност на трудов договор от 20.05.2016г., сключен между между [фирма], от една страна като работодател, представлявано от упарвителя Й. Х. А. К., и самият Й. Х. А. К., от друга страна като служител, за заемането на длъжността „управител“, поради липса на валидно формирана воля на дружеството за сключването му при спазване изискванията на чл. 141, ал. 7, изр. 2 ТЗ, е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 3/15.11.2013г.¬по тълк. дело № 3/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. П. Н. К. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения: постановеният от касатора въпрос във връзка с приложението на разпоредбата на чл. 38 ЗЗД не покрива изискването за наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК за допустимост на касационното обжалване, тъй като изобщо не е бил разискван от въззивния съд, не е обуславящ крайните решаващи изводи на ОС Хасково, липсва каквато и да е връзка между материалноправните и процесуалноправните въпроси, по които се е произнесъл ОС Х., и цитираното Тълкувателно решение № 3/2013г. от 15.12.2013г. на ОСГТК в частта, касаеща сключването на търговски сделки между две различни дружества, представлявани от един и същи управител. Относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК поддържа, че касаторът само бланкетно е заявил, че е налице посочената предпоставка, без въобще да формулира правен въпрос, не е посочил съдебна практика, която следва да бъде изменена, нито правна норма, която е неясна/непълна/противоречива и по приложението на която следва да бъде създадена съдебна практика.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените от страните доводи относно допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: едноличен собственик на капитала на ищцовото дружество е немското дружество – „К. БЦС Е. – Гаранти“ Г., Н., което управлява и представлява дружеството лично или чрез определен от него управител като в негова изключителна компетентност е избиране на управител на дружеството, определяне на възнаграждението му и освобождаването му от отговорност; ищцовото дружество е вписано в търговския регистър на 15.05.2015г., като с учредителния протокол едноличният собственик на капитала на дружеството е взел решение управител да бъде ответникът Й. Х. А. К. и е приел учредителния акт; предмет на сключения на 20.05.2016г. на основание чл. 62 и сл. КТ договор, наречен трудов, между ищцовото дружество като работодател, представляван от ответника, и ответника, като служител, е изпълнението, считано от 20.05.2016г. на длъжността „управител“ с длъжностна характеристика и определено основно месечно брутно трудово възнаграждение; с решение на едноличния собственик на капитала на ищцовото дружество от 07 или 14.04.2016г. за негов управител е назначен Щ. Липгенс, вписан като управител по партидата на ищеца в Търговския регистър на 12.05.2016г., наред с ответника, с право двамата управители поотделно да представляват дружеството; ответникът е заличен с вписване в Търговския регистър от 22.06.2016г.; до ответника /настоящ касатор/ е изпратено писмо на български и немски език с изх. № 15/26.06.2016г., получено от ответника лично на 24.06.2016г., с което е уведомен, че е заличен в Търговския регистър като управител на дружеството и на негово място е вписан нов такъв, като са посочени причините за смяната му и е поканен да предостави документация в срок от 30.06.2016г., уведомен е за новите адреси за кореспонденция с дружеството; с второ писмо с изх. № 3/03.08.2016г., получено на 04.08.2016г., ответникът е уведомен, че не е изпълнил указаното му по първото писмо, като му е даден нов срок за предоставяне на документацията, вкл. и трудовия договор – предмет на настоящото производство.
За да направи извод за нищожност на процесния договор от 20.05.2016г., наречен трудов, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, въззивният съд се е аргументирал с липса на валидно формирана воля на дружеството за сключването му, при спазване на изискванията по чл. 141, ал. 7, изр. 2 ТЗ.
Изложил е съоражения, че процесният договор, независимо от даденото му наименование, по съществото си не е трудов, тъй като управителят на дружеството /ответникът по иска/ няма качеството на работник или служител на дружеството по смисъла на КТ, защото основните му правомощия са да управлява и представлява дружеството и същите произтичат от закона и от факта на избирането му за управител. Посочил е, че договорът, уреждащ отношенията между управителя и Е., не е трудов договор, а е договор за поръчка, поради което спрямо него са приложими общите разпоредби на гражданското и търговското право, а не специалните разпоредби по КТ. Съдебният състав е констатирал наличие на взето, съобразно правомощията по чл. 147, ал. 2 във връзка с чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ, с учредителния протокол от 06.02.2015г. от едноличния собственик на капитала на новоучреденото ищцово дружество решение негов управител да бъде ответникът по иска, без посочено възнаграждение. Установил е наличие на дадено от ответника по иска съгласие за приемане на представителството и управлението на ищцовото дружество и представен на основание чл. 141, ал. З ТЗ образец от подписа с нотариална заверка, както и липсата на данни за сключен договор за възлагане на управление по смисъла на чл. 141, ал. 7 ТЗ до датата на процесния договор. В подкрепа на извода за липса на валидно формирана воля на дружеството за сключването на процесния договор, както и че, сключвайки процесния договор, ответникът е действал в своя полза и в увреда на дружеството, въззивната инстанция е изложила съображения, че няма логика година по-късно и при констатирани негативи в работата на ответника като управител на ищцовото дружество, за което ответникът е уведомен с писмо, получено на 20.05.2016 г., дружеството да е пожелало да сключи договор с него, както и че към датата на сключването на договора – 20.05.2016г., ответникът е знаел, или най-малкото е допускал смяната му като управител на дружеството.
Съдебният състав се е позовал също на разпоредбите на чл. 141, ал. 4 и ал. 6 ТЗ – прекратяване на правомощията на управителя с оттегляне на овластяването по решение на едноличния собственик на капитала, като във вътрешните отношения на дружеството действието на решението за освобождаване на управител, респ. избирането на нов управител, настъпва веднага; действие на вписването на решението за неговото заличаване само по отношение на третите лица от датата на вписване на това обстоятелство в Търговския регистър. Аргументирал се е и с обстоятелството, че по делото не е установено ищецът да е имал воля и за конкретни права и задължения по оспорвания договор по смисъла на чл. 141, ал. 7 ТЗ, вкл. за уговореното възнаграждение на ответника. Изложил е и съображения, че ако ответникът като управител на дружеството е желаел с договор за управление да се конкретизира правното му положение, правата му, в т.ч. и следващото му се възнаграждение, е следвало да предприеме изрично предвидената в учредителния акт на дружеството процедура и писмено да уведоми едноличния собственик на капитала, когато възникне необходимост от вземане на решение по чл. 9, като писмено посочи обстоятелствата и мотивите за вземане на предлаганото решение, което му правомощие произтича от разпоредбата на чл. 10 от учредителния акт, но ответникът по иска нито е изложил твърдения за такива действия, нито ги е установил.
С оглед уважаването на главния иск, съдилищата не са разгледали предявения от ищеца евентуален иск.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по т. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК този въпрос следва да е от значение за изхода на делото, да е формирал решаващата воля на съда и да е обусловил правните изводи по предмета на спора. По смисъла на т. 1 от цитираното тълкувателно решение касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с въззивното решение. Без касаторът да постави този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да бъде допуснат до касационен контрол. Върховният касационен съд би могъл само да конкретизира, преформулира, уточни и квалифицира правния въпрос от значение за изхода на спора, но не изцяло да го изведе от посочените в касационната жалба факти и обстоятелства, или от релевираните доводи за неправилност на решението, или от посочената съдебна практика. Непосочването на релевантния правен въпрос е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания.
В настоящия случай касаторът не е формулирал релевантните материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили решаващата воля на съда при постановяване на въззивното решение, които според твърдението му са решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По смисъла на задължителните указания на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по т. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо ВКС да разглежда допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
Ако касаторът счита, че релевантният правен въпрос е „Дали сключеният между търговско дружество с ограничена отговорност с едноличен собственик на капитала, представлявано от управителя, като работодател, от една страна, и самият управител като служител, от друга страна, договор за заемането на длъжността „управител“ е нищожен поради липса на валидно формирана воля на дружеството за сключването му, изразена при спазване изискванията на чл. 141, ал. 7, изр. 2 ТЗ?“, то по този въпрос не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Тълкувателно решение № 3/2013 от 15.11.2013г. по тълк. дело № 3/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 2 е неотносимо към настоящия случай, тъй като с него е даден отговор на друг въпрос, а именно: Приложима ли е разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД към органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска сделка от едно и също лице, като органен представител по силата на закона, на две търговски дружества. Процесният договор не е сключен между две търговски дружества, представлявани от един и същ органен представител, а е сключен между търговско дружество чрез органния му представител и същото физическо лице, което е органен представител на търговското дружество, но в качеството му на физическо лице като служител.
По отношение на този въпрос не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай разпоредбата на чл. 141, ал. 7, изр. 2 ТЗ е достатъчно ясна, а по въпроса „приложима ли е забраната за договаряне сам със себе си на разпоредбата на чл. 38, ал. 1, предл. първо ЗЗД в случай на физическо лице, което е органен представител на търговско дружество, лично със себе си като физическо лице, а не като органен представител на друго юридическо лице /в хипотезата на сключен трудов договор/“ е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 91/16.04.2018г. по гр. д. № 513/2017г. на ВКС, ГК, IV г. о., която не се налага да бъде променяна.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Хасково. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответното дружество не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 248 от 12.07.2017г. по в. гр. дело № 321/2017г. на Окръжен съд Хасково, I в. гр. състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.