5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 385
София, 02.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря …………………………………………….……. и с участието на прокурора ……………………………..……………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. дело № 775 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1-във вр. чл. 126, ал. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 10259 от 12.ХІІ.2014 г. на [фирма]-София, подадена против определение № 351 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 20.ХІ.2014 г., постановено по ч. т. д. № 296/2014 г., с което е била оставена без уважение частна жалба на този търговец срещу протоколното определение на Бургаския ОС от откритото с. з. на 22.VІІ.2014 г., проведено по т. д. № 617/2012 г. – за прекратяване на първоинстанционното пр-во при констатиран обективен и субективен идентитет между това /по-късно заведено/ дело „и т. д. № 297/2010 г.” по описа на същия първостепенен съд.
Оплакванията на д-вото частен жалбоподател са за постановяване на атакуваното въззивно определение не само в нарушение на материалния закон, но и при допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му „с произтичащите от това правни последици”. Инвокират се доводи, че преценката на въззивния съд за наличието на обективен и субективен идентитет между двете дела, наложила прекратяване на по-късно заведеното, била основана върху изцяло погрешната му констатация за тъждество и в правната квалификация на исковете, които са били предмет на всяко от тези две дела.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК, където към релевираните в ЧЖ касационни отменителни основания се добавя още и това по чл. 281, т. 3, предл. 3-то ГПК, търговецът настоящ частен касатор обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение Бургаският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по три, решавани противоречиво от съдилищата в страната правни въпроса, имащи значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:
1./ Дали нищожността на нотариалното действие на основание чл. 472 във вр. чл. 470 ГПК (отм.) води след себе си и до нищожност на сделката, обективирана в нотариалния акт?;
2./ Дали е абсолютна или е относителна недействителността на сделка по учредяването на договорна ипотека, сключена в нарушение на чл. 10, ал. 2 Закона за съхранение и търговия със зърно, както и превръща ли се висящата недействителност в окончателна /абсолютна/ при сигурното ненастъпване на определи обстоятелства – напр. на административния елемент от сложния й фактически състав?
3./ Дали е служебно задължение на решаващия съд да дава правна квалификация на исковете, с които е сезиран и при констатирани от него противоречия в исковата молба следва ли същият да проведе пр-во по реда на чл. 129 ГПК, указвайки на ищеца да отстрани констатираните пороци на исковата молба, а в процесния случай: следвало ли е първостепенният съд, след като установи, че в исковата молба на д-вото се излагат обстоятелства, сочещи на две самостоятелни основания, да укаже на търговеца ищец в рамките на пр-во по чл. 129 ГПК „да уточни в крайна сметка той един иск ли предявява (както порочно е приел съда) или два иска при условията на обективно евентуално съединяване (както сочи анализът на диспозитива на исковата молба)”?
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответната по касация [фирма]-София писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Бургас както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно определение, претендирайки за потвърждаването му, а също и за присъждане на „съдебно-деловодните разноски във всички инстанции”. Инвокиран е довод, че макар в изложението към частната касационна жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК да има формулирани три въпроса и позоваване на съдебна практика, то същите не представляват основание за допускане касационно обжалване по смисъла на чл. 280 ГПК.
Ответното по касация [фирма]-София не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на частното касационно обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно определение, развити в частната касационна жалба.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред Бургаския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на софийското [фирма] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
Ноторно е, че всяка искова молба има петитум, а не „диспозитив”, както погрешно в случая поддържа дружеството неин подател – настоящ частен касатор. Частта от исковата молба по чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК не подлежи на самостоятелен „анализ”- отделно от изложението на обстоятелствата, на които искът се основана, при изготвянето на доклад по делото, задължително съдържащ и служебно произнасяне по чл. 146, ал. 1, т. 2, предл. 1-во ГПК. За да потвърди първоинстанционното прекратително определение Бургаският апелативен съд преди всичко е могъл да констатира, че ако в исковата молба на по-рано заведеното дело (гр. д. № 297/2010 г. по описа на ОС-Бургас) като единствено основание за нищожност на процесния договор от 2 юли 2007 г. за учредяване на ипотека по чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД е била посочена нищожността на нотариалното удостоверяване – поради противоречието му с разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от Закона за съхранение и търговия със зърно, то в исковата молба по заведеното две години по-късно гр. дело № 617/2012 г. по описа на същия окръжен съд „ищецът бил квалифицирал иска си само по чл. 576 във вр. чл. 574 ГПК, без да се претендира нищожност на договора за учредяване на ипотека”. С оглед това решаващият извод на въззивната инстанция за идентичност на спора по двете дела е, че щом не е възможно да бъде разгледан по същество иск с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД относно нищожността на договор за учредяване на ипотека, без това произнасяне по необходимост да съдържа и преценка за нищожността на самото нотариално удостоверяване по чл. 576 във вр. чл. 574 ГПК, във формата на което този договор се обективира /текстове, аналогични на чл. 472 във вр. чл. 470 ГПК (отм.)/, решаващите изводи в мотивите на първото /влязлото в сила/ решение се явяват „обуславящи” за крайния резултат на по-късно заведеното дело.
Изложеното налага извод, че от трите формулирани в изложението на търговеца частен касатор правни въпроса само първият е такъв, който е бил от значение за изхода по конкретното дело, докато останалите два са с хипотетичен характер, а този с пор. № 3 дори преимуществено се отнася до правомощията на първата инстанция. Отговаряйки на този материалноправен въпрос положително, Бургаският апелативен съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по т. 2 от ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г.), тъй като решение № 1062/29.Х.1993 г. на ІІ-ро г.о. на ВС (до 1996г.), не само не представлява такава „задължителна практика”, но и защото решава правния въпрос в съвсем същия смисъл: когато нотариалното действие е нищожно, на основание чл. 472 във вр. чл. 479, ал. 2 от тогава действалия процесуален закон, „нищожна е и сделката, оформена с порочния нотариален акт”. Не е налице обаче и предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК по този единствен, значим за изхода на делото пред Бургаския апелативен съд материалноправен въпрос. Тройната съпоставка между атакуваното въззивно определение, горецитираното решение на ВС (до 1996 г.) и съответно представеното към изложението на частния касатор Решение № 39/20.І.1999 г. на Първо г.о. на ВКС по гр. дело № 841/1998 г., оборва верността на твърдението на търговеца частен касатор за противоречиво решаване на същия правен въпрос от съдилищата. Това е така, защото с последното влязло в сила решение се приема, че инцидентен иск по чл. 472 във вр. чл. 475, ал. 1 ГПК (отм.) за прогласяване нищожност на нотариално удостоверяване /”действие”/ има за свой предмет правоотношение, което е обуславящо – преюдициално спрямо спорното право, както и че „без да изрази становище по това преюдициално правоотношение, съдът не може да се произнесе относно спорното право”.
В заключение, при такава десетилетна безпротиворечива съдебна практика, не се констатира наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, тъй като междувременно нито е настъпвало съдържателно изменение на законодателството и/или на обществените условия, нито са възниквали обстоятелства, сочещи, че тази практика е резултат от неточно тълкуване и поради това да е оправдано нейното изоставяне.
При този изход на делото в настоящето частно касационно пр-во по чл. 273, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид изрично направеното от ответната по касация [фирма]-София искане по чл. 78, ал. 3 ГПК, [фирма]-София ще следва да бъде осъдено да заплати на кредитната институция съдебно-деловодни разноски в размер на сумата от 2 904.92 лв.(две хиляди деветстотин и четири лева и деветдесет и две стотинки): съгласно приложените на страници 124, 125 и 126 от първоинстанционното дело № 617/2012 г. на ОС-Бургас документи, представляващи адвокатско пълномощно, Списък по чл. 80 ГПК и данъчна фактура № [ЕГН] от 24.І.2014 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 351 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 20.ХІ.2014 г., постановено по ч. т. дело № 296/2014 г.
О С Ъ Ж Д А частния касатор [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК – да заплати на ответната по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 2 904.92 лв. (две хиляди деветстотин и четири лева и деветдесет и две стотинки), представляваща изплатено възнаграждение за един неин адвокат от АК-Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по ч. т. дело № 775 по описа за 2015 г.