О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 385
гр. София, 20.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 04.06.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 298/2019 година, за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. К. А., действаща лично и като майка и законен представител на Д. Д. Г. и на Г. Д. Г., действаща лично и със съгласието на своята майка К. К. А., всичките от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2390 от 15.10.2018 г., по гр.д. № 2519/2018 г., с което е потвърдено решение № 1681 от 19.03.2018 г., по гр.д. № 586/2017 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от настоящите касатори, като ищци, срещу ЗАД „О. – Застраховане” АД активно субективно съединени преки искове по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за сумите: 100 000 лв., претендирана от първата ищца, представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди от смъртта на съжителствалия с нея Д. Г. Д., настъпила в резултат на пътно – транспортно произшествие на 27.10.2015 г.; 150 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди на непълнолетната ищца от смъртта на нейния баща Д. Г. Д. и 200 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди на малолетното дете Д. от смъртта на неговия баща Д. Г. Д., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 27. 10. 2015 г. до окончателното им изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основното несъгласие на касаторите е с извода на въззивния съд за отсъствие на елементи от фактическия състав на чл.45, ал.1 ЗЗД. Твърдението е, че в нарушение на разпоредбите на ЗДвП и ППЗДвП въззивната инстанция е приела наличие на маневрата „разминаване” и липса на виновно поведение от страна на увреждащото моторно превозно средство. Поддържат още, че водачът, чиято отговорност е застрахована при ответното дружество, движейки се с несъобразена скорост, е допуснал нарушение на ЗДвП, което е обусловило и невъзможност за разминаване между процесните превозни средства. Излагат се и съображения за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане заключението на вещото лице по изслушаната автотехническа експертиза и на констативния протокол от пътно – транспортното произшествие във връзка с останалите доказателства по делото.
В депозираното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и с твърдение за очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното и процесуалното право:
1. „При насрещно движещи се пътни превозни средства, ако не може да се осъществи безопасно фактическо разминаване поради стеснение на платното за движение (общата ширина на двете МПС е по – голяма от ширината на пътя), може ли да се приеме, че няма маневра „разминаване” по смисъла на чл.44, ал.2 ЗДвП и чл.92, ал.2 ППЗДвП, гарантиращ именно безопасността на разминаването? Ако разминаването не може да се осъществи безопасно поради стеснение на платното за движение, водачът, чиято пътна лента е заета, длъжен ли е да намали скоростта или да спре?”;
2. „Допуснатото нарушение на чл.15, ал.1 ЗДвП от единия от водачите на движение по път, чиято широчина не позволява разминаване между превозните средства, без предприемането на допълнителни мерки за сигурност, изключва ли отговорността на водача на насрещно движещия се автомобил при настъпило между тях ПТП, при положение че и двамата водачи не са се съобразили с указаната в чл.46 ЗДвП скорост?”;
3. „При избирателно кредитиране на доказателствата по делото, без обсъждането им в тяхната съвкупност, длъжен ли е съдът да изложи подробни съображения, обосноваващи преценката му за годността за експертизата?”;
4. „При проверката на правилността на първоинстанционното решение може ли въззивният съд да приложи императивната норма на чл.12, във връзка с чл.202 ГПК – да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото и при нейното прилагане длъжен ли е съдът да възложи допълнителна или повторна експертиза, когато излага съмнение за евентуална неправилност на изслушаното заключение?”;
5. „Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона?”
По отношение на първите два въпроса като допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касация се поддържа критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. За илюстрация на твърдяното противоречие с практиката на касационната инстанция по третия от поставените въпроси е посочена казуална практика на ВКС – решение по чл. 290 ГПК № 108 от 16.05.2011 г., по гр.д. № 1814/2009 г. на IV г.о.; по отношение на въпрос № 4 е цитирана задължителна съдебна практика, обективирана в т.3 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК; а по отношение на въпрос № 5 – отново казуална практика на касационната инстанция – решение № 186 от 14.01.2016 г., по гр.д. № 5980/2014 г. на I г.о., решение № 329 от 21.10.2016 г., по гр.д. № 2683/2015 г. на I г.о., решение № 257 от 09.07.2012 г., по гр.д. № 890/2011 г. на I г.о. и решение № 287 от 01.02.2017 г., по гр.д. № 1798/2016 г. на IV г.о.
Ответникът ЗАД „О. – Застраховане” АД в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Алтернативно несъгласие е изразено и с въведените касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е споделил изцяло, като основани на закона и доказателствения материал по делото, изводите на първостепенния съд за липса на основание за уважаване на преките искове по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) срещу застрахователя поради отсъствие на предпоставките на закона за ангажиране на деликтната отговорност на водача на автобус „Отойл Е-27-14” с ДК [рег.номер на МПС] по реда на чл.45 ЗЗД. Правният си извод за неоснователност на предявените искове решаващият състав на Софийски апелативен съд е изградил въз основа на преценката на събраните по делото доказателства, включително заключението на приетата от първостепенния съд автотехническа експертиза, установяваща безспорно обстоятелството, че ударът между лекия автомобил, управляван от наследодателя на ищците, и училищния автобус е непредотвратим поради невъзможността да се разминат с оглед ширината на всяко от превозните средства и ширината на пътния участък. Съобразявайки липсата на данни по делото, че се касае до планински път или път с голям наклон, въззивната инстанция е счела, че следва да намери приложение правилото на чл.46 ЗДвП. Предвид липсата на проведено пълно и главно доказване от ищците относно предпоставките на чл.46 ЗДвП, а именно: неустановена дължина на зоната на видимост, която водачът на училищния автобус е имал, с оглед преценката дали скоростта, с която се е движел е позволявала да спре на половината от нея, Софийски апелативен съд е преценил за недоказано твърдението последният да е обективирал такова поведение, с което да е нарушил установените в ЗДвП правила за разминаване в условията на тесен пътен участък. Допълнителен аргумент в подкрепа на възприетата неоснователност на предявените искове е липсата на осъществена между участниците в пътния инцидент маневра „разминаване”, предвид конкретните данни по делото за нанесените щети на процесните моторни превозни средства: тотална деформация на предната част на купето и двигателя, счупени предни фарове, предно стъкло, блокиран волан, деформиран преден капак на автомобила и лява шофьорска врата, преден ляв калник и броня, ляв мигач и фар, багажно отделение от ляво на автобуса. По съображения, че бусът, управляван приживе от наследодателя на ищците, в края на маневрата си „ляв завой”, се е ударил директно в училищния автобус, Софийски апелативен съд не е кредитирал извода на вещото лице по проведената автотехническа експертиза, че ударът между процесните превозни средства съставлява припокриване на техните челни части със зона от 50 см. С оглед на последните е приел, че дори и водачът на увреждащия автобус да е предприел необходимите действия за осигуряване на безопасно преминаване, то това е нямало да подсигури безпрепятственото преминаване на двете превозни средства едно покрай друго. Взета е предвид и скоростта на движение на буса ”Мерцедес” от 80 км/ч. спрямо тази на училищния автобус „Отойл” от 51 км/ч.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно , поради следното:
Съгласно задължителните постановки в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен или процесуалноправен въпрос е този, който като включващ се в предмета на конкретния правен спор и обусловил решаващите правни, а не фактически изводи на въззивния съд, се явява от значение за крайния изход на делото. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка или на събраните по делото доказателства.
В случая, въпреки формалното наличие на поставени от касаторите пет въпроси, основната обща предпоставка за допускане на касационното обжалване не е доказана. Първият и вторият от тези въпроси са свързани с изградените от въззивния съд фактически, а не с правни изводи , които са резултат на конкретната преценка на доказателствения материал по делото, а що се касае до материалната и процесуалноправна законосъобразност на преценката на въззивната инстанция, то тя не е предмет на производството по чл.288 ГПК, поради което не следва да бъде обсъждана в тази фаза на касационното производство.
Третият въпрос, чието продължение се явяват въпроси № 4 и № 5 , по своята същност представляват оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, което като относимо към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК не подлежи на обсъждане в производството по допускане на касационен контрол. Съгласно горецитираната задължителна практика на ВКС – т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС когато правният въпрос е въведен с оглед становище на страната за неправилност на обжалваното решение, т.е. извън решаващите мотиви на въззивния съд, с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Само за пълнота на настоящето изложение следва да се посочи, че въззивната инстанция е изградила решаващия извод за отсъствие на противоправност в поведението на водача на училищния автобус и за оборване на въведената от закона презумпция за вина на последния въз основа на анализ на всички събрани по делото доказателства и преценка на всички фактически действия, осъществени от участниците в пътния инцидент. В съобразителната част на обжалваното решение съдът е изложил подробни съображения както относно приетите от него за установени по делото факти, така и за правните изводи, до които е достигнал, поради което формалното изискване на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК е спазено. Обстоятелството, че ищците, извън поисканата, допусната и приета от първоинстанционния съд автотехническа експертиза, не са ангажирали други доказателства относно изясняване на механизма на настъпилото пътно – транспортно произшествие, както и липсата на въведени от тях във въззивната жалба твърдения за допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение, което да е попречило на използването на доказателственото средство, включително и за неправилно приложение на чл.201 ГПК, сочи, че въззивният съд не е имал задължение да възложи извършването на допълнително или повторно заключение на друго или на повече вещи лица, респективно съдът е постановил обжалваното решение в съответствие с разясненията, дадени в т.3 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат от състава на касационната инстанция конкретните посочени допълнителни селективни основания .
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност, като предпоставка за достъп до касационен контрол, в случая е поставена като алтернатива на предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, но без необходимата обосновка.
Поради това единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че съгласно формираната практика на ВКС очевидната неправилност, като предпоставка за достъп до касация по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, означава неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда“prima facie”, т.е. да е пряко установима от мотивите в обжалвания съдебен акт, без необходимост от анализ на доказателствата и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост.
Затова не е очевидно неправилен съдебният акт, когато той е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона или необсъждане на събраните доказателства, както и когато е постановен при неправилно възприемане на фактическата обстановка.
Обжалваното въззивно решение, видно от съдържанието на мотивите му, не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано, с оглед правилата на формалната логика.
С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правила на чл.78, ал.3 ГПК на ответника следва да бъдат присъдени своевременно претендираните деловодни разноски, възлизащи на сумата 13 000 лв. с ДДС, реално заплатено, съгласно договор за правна защита и съдействие от 09.01.2019 г. и преводно нареждане от 22.01.2019 г., адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2390 от 15.10.218 г., по гр.д. № 2519/2018 г., по описа на същия съд.
ОСЪЖДА К. К. А., Д. Д. Г., действащ чрез своята майка и законен представител К. К. А. и Г. Д. Г., действаща лично и със съгласието на своята майка К. К. А., всичките от [населено място] да заплатят на ЗАД „О. – Застраховане” АД, [населено място] сумата 13 000 лв. (тринадесет хиляди лева), съдебно – деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: