9
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 385
гр. София, 03 април 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и седемнадесета година и в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Г. гражданско дело № 3971 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Р. Г. К. и С. М. М. против въззивно решение № 1856/24.08.2015 г., постановено по възз.гр.д. № 4818/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 18.07.2014 г., поправено с решение от 29.10.2014 г., постановени по гр.д. № 8553/2012 г. на Софийски градски съд.
С първоинстанционния съдебен акт е обявен за нищожен като абсолютно симулативен сключения между ищцата Н. К. и ответницата Р. В. Д. договор за продажба от 29.01.2010 г., обективиран в нотариален акт №4, том I, рег. № 948, дело № 3/2010 г., с който К. е прехвърлила на Д., през време на брака й с ответника В. И. Д., следните недвижими имоти: магазин, находящ се в [населено място]., [улица], със застроена площ от 22 кв. м., заедно с прилежащото му избено помещение със застроена площ от 7 кв.м., заедно с 5/240 ид.ч. от общите части на сградата и от дворното място, върху което е построена сградата, съставляващо УПИ І-1, в кв.387 по плана на [населено място], а съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД–18–33/15.06.2010 г. на изпълнителния директор на А., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.102.224.1.22, с предназначение на обекта – за търговска дейност, разположен на едно ниво в поземлен имот с идентификатор 68134.102.224; както и 1/2 ид.ч. от апартамент № 22, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] състоящ се от две стаи, кухня и обслужващи помещения, със застроена площ от 55.14 кв. м., заедно с избено помещение № 20 и 0,891 ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, представляващ самостоятелен обект в сграда – апартамент, с идентификатор 68134.4356.436.12.22. С решението е прието за установено на основание чл.124 ал.1 ГПК по отношение на ответника Р. К., придобил с последващ договор за продажба собствеността върху магазина от приобретателите по симулативната сделка, че имотът е собственост на ищцата Н. К.; а по предявения срещу С. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС, претенцията за предаване на владението върху магазина е отхвърлена като неоснователна, тъй като не е установено това лице да упражнява фактическата власт.
В касационна жалба вх. № 12747/05.10.2015 г. и допълнение към касационна жалба вх. № 12873/07.10.2015 г. на Р. К. са изложени доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за касационно обжалване са релевирани доводи за допускане на касационния контрол в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК по множество въпроси, които обобщени от състава на ВКС, се свеждат до следното: 1/ за правомощията на въззивната инстанция, когато констатира, че първата инстанция се е произнесла по нередовна искова молба, както и за задължението й да изложи собствени решаващи мотиви по предмета на спора след анализ и оценка на събраните по делото доказателства и обсъждане на всички доводи и възражения на страните; 2/ за необходимостта при преценката на свидетелските показания по делото, съдът да обоснове извода си кои от тях и защо приема за достоверни или за недостоверни; 3/ за доказателствената тежест при опровергаване на презумпцията за добросъвестност на третото лице – приобретател по симулативна сделка и може ли при доказването да се ценят показанията на свидетел, който е пряко заинтересован от изхода на спора; 4/ допустими ли са свидетелски показания за установяване на обстоятелства в своевременно оспорен писмен документ; 5/ за значението на писмен документ, издаден и подписан само от единия съпруг – страна по сключена през време на брака придобивна сделка, да послужи като доказателство в процеса за разкриване на симулативността й и за действието, което такъв документ има спрямо другия съпруг, който не е участник в сделката, но придобива права от нея по силата на закона.
В касационната жалба на С. М. се поддържа становище за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в противоречие с материалния и процесуалния закон. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че са налице основания за допускане на касационния контрол в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по въпросите: 1/ за задължението на въззивната инстанция в мотивите си да извърши анализ и оценка на събраните по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните; 2/ за значението на писмен документ, издаден и подписан само от единия съпруг – страна по сключена през време на брака придобивна сделка, да послужи като доказателство в процеса за разкриване на симулативността й; 3/ допустимо ли е по ревандикационния иск по чл.108 ЗС съдът да се произнесе с два диспозитива – относно правото на собственост и за наличието на основание за предаването на фактическата власт върху имота, предмет на правния спор.
Касационните жалби са допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
По делото е установено, че с нотариален акт № 4/29.01.2010г., том I, рег. № 948 по дело № 3/2010 г., ищцата Н. К. (с решение № 78/02.05.2007 г. по гр.д. №3962/2006 г. на Софийски районен съд е била допусната промяна в собственото име на ищцата от Т. на Н.) е продала на Р. Д., през време на брака й с В. Д., два недвижими имоти: магазин, находящ се в [населено място]., на [улица], с площ от 22 кв. м., заедно с прилежащото му избено помещение със застроена площ от 7 кв.м. и 1/2 ид.ч. от апартамент № 22, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] състоящ се от две стаи, кухня и обслужващи помещения, със застроена площ от 55.14 кв. м., заедно с избено помещение № 20. В деня на изповядване на сделката, страните са подписали обратно писмо, в което се признава абсолютно симилативния характер на договора за продажба. Писмото съдържа изрични волеизявления, че страните не целят и не желаят прехвърлянето на собствеността, както и че вписаната в нотариалния акт продажна цена от 100 000 лева не е договаряна и не е плащана. Купувачката Р. Д. е декларирала, че не получава собствеността върху имотите и се задължава да ги прехвърли безвъзмездно обратно на собственика им – Н. К., или на посочено от последната лице.
В изпълнение на поетото с обратното писмо задължение, с нотариален акт за продажба на недвижим имот № 124, т. V, рег. № 9645 по дело № 847/2010 г., съпрузите Р. и В. Д. са прехвърлили собствеността върху апартамента в@@20@ [населено място] на Б. И. К. – баща на ищцата.
Същевременно, с договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 190, том III, рег. № 7493 по дело № 520/2010 г. от 08.10.2010 г., ответниците – съпрузи са прехвърлили правото на собственост върху магазина на Р. Г. К., а последният от своя страна е учредил в полза на С. М. М. и Т. Л. А. възмездно и пожизнено вещно право на ползване върху имота /нотариален акт за учредяване право на ползване № 12/20.10.2010 г., рег. № 7796 по дело № 541/2010 г. /. С декларация с нотариална заверка на подписа от 31.05.2013 г. С. М. заявил отказ от правото на ползване. По отношение на Т. А. правото на ползване се погасило с настъпване на смъртта му на 02.09.2011 г.
Въззивният съд е приел, че договорът за покупко-продажба от 29.01.2010г., сключен между ищцата и ответницата Р.Д., е нищожен като абсолютно симулативен. В тази връзка е обсъдил представеното по делото обратно писмо, съдържащо изявленията на страните по сделката, че в действителните отношения между тях собствеността върху имотите не се прехвърля и че те не желаят настъпването на правните последици на договора. По отношение на неучаствалия в прехвърлителната сделка съпруг на купувачката – В. Д., съдът е посочил, че обратното писмо има характер на непълен обратен документ (начало на писмено доказателство) по смисъла на чл. 165, ал.2 ГПК, което от своя страна има за последица допустимост на свидетелските показания. Кредитирани са показанията на разпитания в първоинстанционното производство свидетел Б. Т., като съдът е приел, че неучаствалият в сделката съпруг В.Д. е знаел, че продажбата на имотите е със симулативна цел и че собственик на същите си остава ищцата. Преценката за достоверност на гласните доказателства е извършена на базата на съвкупен анализ и сравнение с останалите събрани по делото доказателства, като съдът е изложил съответни мотиви. След обсъждане на доводите и възраженията на страните, както и на доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, при правилно разпределение на доказателствената тежест, въззивният съд е направил извод, че ответникът Р. К. не е добросъвестен приобретател по смисъла на чл.17, ал. 2 ЗЗД по сделката за продажба на магазина, тъй като със свидетелски показания е установено знанието му, че неговите праводатели – Р. и В. Д. – не са собственици на имота, а легитимацията им произтича от предходна симулативна сделка. В заключение, съдът е приел, че абсолютно симулативната сделка между ищцата и съпрузите Д. не е породила права за последните, които те да могат да прехвърлят по последващата сделка с ответника Р. К. и с тези мотиви е уважен установителният иск за собственост на Н.К. срещу Р.К..
По иска с правно основание чл.108 ЗС, заявен за разглеждане срещу ответника С.М., съдът се е произнесъл с установителен диспозитив относно принадлежността на правото на собственост на ищцата върху спорния недвижим имот и с отхвърлителен диспозитив по отношение на искането да се предаде владението на магазина, доколкото по делото не е било установено фактическата власт да се осъществява от този ответник.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, по поставените в изложенията на касаторите въпроси, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
Поддържаното от касатора Р. К. основание по чл.281 т.2 ГПК за евентуална недопустимост на въззивния акт като произнесен по нередовна по смисъла на чл.127 ал.1 т.4 и т.5 ГПК искова молба, не се установява. Ищцата е изложила обстоятелствата, на които основава претенцията си спрямо този ответник и е формулирала петитум, съответстващ на търсената защита – установяване, че тя е собственик на магазина, тъй като праводателите по сделката с ответника Р.К., не са притежавали правото на собственост върху имота и съответно не са могли да го транслират. Доводите за добросъвестността или недобросъвестността на третото лице приобретател, след сключена симулативна сделка, са въпроси по съществото на спора, а не по редовността на исковата молба, както касаторът поддържа в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Поради това, въпросът за правомощията на въззивния съд, когато констатира, че първата инстанция се е произнесла по нередовна искова молба, е неотносим.
По поставения и в двете изложения процесуалноправен въпрос за задължението на въззивната инстанция в мотивите си да извърши анализ и оценка на събраните по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която въззивното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд има задължение да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. След обсъждане на правнорелевантните факти, на доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение.
В случая, въззивната инстанция не се е отклонила от задължението си да обсъди всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти. След оценка и анализ на събраните в производството по делото доказателства съдът е приел за безспорно установено, че първата прехвърлителна сделка е нищожна като абсолютно симулативна. Страните не са целели и не са желаели настъпването на правните последици на продажбата; че нищожната сделка не е транслирала правото на собственост в патримониума на купувачката Р.Д.; че абсолютният характер на симулацията е доказан с всички допустими доказателства – с представеното обратно писмо като начало на писмено доказателство и събраните гласни доказателства; както и че за привидността на съглашението са знаели както неучаствалият в сделката съпруг В.Д., така и ответника Р.К. – купувач на магазина по последващата прехвърлителна сделка.
По въпроса в изложението на касатора Р.К., касаещ приложението на нормата на чл.172 ГПК при оценката за достоверност на събраните по делото свидетелски показания, атакуваното решение съответства на константната практика на ВКС. С решение № 338/20.11.2013 г. по гр. д. № 1269/2012 г., IV г. о., решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., решение № 194/ 02.07.2012 г. по гр. д. № 92/2012 г., II г. о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК е прието, че поначало не съществува забрана в процеса да бъдат разпитвани заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които не са благоприятни за противната страна. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да се базира на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. В случая, при формиране на преценката си относно свидетелските показания, съдът е спазил процесуалните норми, като е посочил кои показания и защо кредитира. Несъгласието на страната с извършената преценка на доказателствата и формираните в тази връзка изводи на съда, касаят обосноваността на съдебния акт, която се проверява в производството след допуснато касационно обжалване на въззивното решение, а не в стадия на селектирането на жалбата по реда на чл.288 ГПК.
По въпросите в двете изложения, касаещи възможността писмен документ, издаден и подписан само от единия съпруг – страна по сключена през време на брака придобивна сделка – да послужи като доказателство в процеса за разкриване на симулативността й и за действието, което такъв документ има спрямо другия съпруг, който не е участник в сделката, но придобива права от нея по силата на закона, също не е налице поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК /напр. – решение № 30/11.02.2015 г. по гр. д. № 4188/2014 г., IV г. о; решение № 247/19.12.2014 г. по гр. д. № 1864/2014 г., III г. о. и решение № 763/ 04.02.2011 г. по гр. д. № 356/2010 г., III г. о. и др./, съгласно която неучастващият съпруг следва правното положение /като права и задължения/ на съпруга – страна по сделката, без това да означава, че във всички случаи, когато има издаден обратен документ той разпростира действието си и по отношение на неучастващото в договора лице. Симулацията е съгласуваност на волеизявленията на договарящите страни. Когато е установено, че единият съпруг не е в кръга на договарящите и не е подписал документа, разкриващ симулативността на сделката, този документ няма обвързваща доказателствена сила за него, но може да послужи за начало на писмено доказателство, респ. и за предпоставка за допустимост на свидетелските показания на основание чл. 165, ал. 2 ГПК. В съответствие с цитираната практика, въззивният съд приел, че представеното по делото обратно писмо, подписано от ищцата и ответницата Р.Д., не обвързва ответника неучаствалия в сделката съпруг В.Д., но че документът има характер на начало на писмено доказателство и прави допустими свидетелските показания за разкриване симулативния характер на договора за продажба от 29.01.2010 г.
По въпроса в изложението на касатора С. М., касаещ произнасянето на съда с два диспозитива по предявения ревандикационен иск, въззивното решение съответства на приетото с т.2А от ТР № 4/2014г. на ОСГК, че съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 от Закона за собствеността, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. Искът съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота. За да бъде решен предявеният с иска по чл.108 ЗС гражданскоправен спор, на тези две искания следва да се даде отговор в диспозитива на съдебното решение. В случая, съдът се е произнесъл с диспозитив, установяващ правото на собственост на ищцата Н.К. върху магазина и с отхвърлителен диспозитив по искането за осъждане на ответника С.М. за предаване владението на имота, тъй като по делото не е установено той да упражнява такова владение.
Предвид всичко изложено, не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на въззивното решение по касационните жалби на Р.К. и С.М..
По съединената за разглеждане в настоящото производство частна жалба с вх.№ 1380/01.02.2016г. на Н. Б. К., Върховният касационен съд приема следното:
С определение №105/12.01.2016г., постановено в производство по чл.248 ГПК, е оставена без уважение молбата на ищцата за изменение на въззивното решение в частта му за разноските пред въззивната инстанция, представляващи дължимо възнаграждение за особените представители на ответниците Р. и В. Д.. В частната си жалба Н.К. е посочила, че тези разходи не следва да се възлагат в нейна тежест, тъй като въззивното производство е инициирано не по нейна жалба, а по жалби, подадени от другите двама ответници Р.К. и С.М., поради което разноските за възнаграждение за особени представители се дължат от тези страни и като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно определение.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., намира, че частната жалба е основателна. В практиката си, ВКС е имал случаи да се произнесе, че представителството по чл.47 ал.6 ГПК не представлява правна помощ и не се заплаща от държавата по реда на Закона за правната помощ. В първоинстанционното производство представителството на ответника е за сметка на ищеца, доколкото той е инициатор на процеса и е заинтересован от развитието му. В следващите инстанции разноските по представляването на ответника чрез особен представител се определят според това, кой е инициирал производството пред съответната инстанция и какъв е резултатът от него / в т.см. – определение № 120/13.02.2012 г. по ч. гр. д.№ 65/2012 г. IV г. о., определение № 4/ 06.01.2012 г. по гр. д. № 429/2011 г., IV г. о., определение № 180/12.03.2012г. по ч.гр.д.№719/2011г. ІІІ г.о. на ВКС и др./. Възнаграждението на особения представител, според закона е „на разноски на ищеца”, но при обжалване важат общите правила на чл.78 и сл.ГПК, свързани с определяне на разноските.
С обжалваното определение въззивният съд е приел, че разноските за особените представители на ответниците Р. и В. Д. се дължат от ищцата Н. К., въпреки, че въззивното производство не е инициирано по нейна жалба, а по жалби на другите двама ответници в процеса – Р. К. и С. М.. Поради това, следва атакуваното определение, с което е отказано изменение на въззивното решение в частта му за разноските, да бъде отменено и вместо това сумите от по 350 лв. – възнаграждение за всеки от особените представители на ответниците Р. Д. и В. Д., да бъдат определени за изплащане от Р. К. и С. М., по чиито въззивни жалби е инициирано и се е развило производството пред САС.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1856 от 24.08.2015 г., постановено по възз.гр.д. № 4818/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд.
ОТМЕНЯ определение №105/12.01.2016г. по възз.гр.д.№ 4818/2014г. по описа на САС, с което е отхвърлена молбата на Н. Б. К. за изменение на въззивно решение № 1856/24.08.2015 г. по възз.гр.д. №4818/ 2014г. на САС в частта му за разноските, определени за заплащане от ищцата Н. К. и представляващи по 350 лв. възнаграждение за всеки от особените представители на ответниците Р. В. Д. и В. И. Д..
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ въззивно решение № 1856/24.08.2015 г. по възз.гр.д. №4818/ 2014г. по описа на САС, като на основание чл.78 ал.3 вр. с чл.47 ал.6 ГПК осъжда Р. Г. К. с ЕГН – [ЕГН] и С. М. М. с ЕГН – [ЕГН] да заплатят на адв. Я. Й. С., в качеството му на особен представител на Р. В. Д., сумата 350 лева възнаграждение за въззивното производство и на адв. Я. Г. Н., в качеството му на особен представител на В. И. Д., сумата 350 лева възнаграждение за въззивното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.