О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 385
гр. София, 09.05.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на четвърти април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 4881 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Д. Т. П., чрез процесуален представител адв.Д., срещу решение от 15.07.2016г., постановено по в.гр.д.№444/2016г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е потвърдено решение от 27.04.2016г. по гр.д.№1765/2015г. на Районен съд – Пазарджик за отхвърляне на предявения от Д. Т. П. иск с правно основание чл.49.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Районен съд – Пловдив, представляван от председателя К., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения Д. Т. П. срещу Районен съд – Пловдив, иск с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за търпени имуществени вреди /подробно описани/ от незаконното й уволнение със заповед №1157/27.12.2011г. на председателя на РС-Пловдив.
Установено е, че трудовото правоотношение на ищцата с ответника е прекратено на основание чл.330, ал.2, т. 6 КТ при наложено наказание дисциплинарно уволнение със заповед №1157/27.12.2011г. на председателя на РС-Пловдив. С влязло в сила съдебно решение по в.гр. Д.№694/2013г. по описа на ОС-Пазарджик, уволнението е признато за незаконно по предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ; ищецата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност и й е присъдено обезщетение на основание чл. 225, ал. 1 КТ за оставането й без работа по причина на незаконното уволнение за период от 6 месеца след уволнението. Съдът е приел уволнението за незаконно поради нарушение на предварителната закрила по чл.333 КТ и е отменил уволнението само на това основание, без да разглежда трудовия спор по същество, съгл. Чл.344, ал.3 КТ.
Въззивният съд е приел, че при наличие на изрична разпоредба- чл. 225, ал. 1 от КТ, работникът не може да разшири обема на отговорността му чрез предявяване на иск на общо основание- чл.49, във вр. с чл.45 ЗЗД. Отделно от това са изложени съображенията на съда, че въпросът кога административният ръководител е причинил непозволено увреждане на работника с действията си по издаване на неправилна заповед за уволнение е разрешен в задължителното за съдилищата Постановление №4 от 30.10.1975г. на Пленума на ВС: за да са налице условия за ангажиране на отговорността следва да бъде установено, че ръководителят е действал недобросъвестно с цел постигане на лични цели и със съзнанието, че липсват основания за уволнение, каквото поведение съдът е приел, че не е установено.
Касаторът, счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по въпроса: „непроизнасянето на въззивния съд по направени във въззивната жалба оплаквания, явява ли се съществено нарушение на съдопроизводствените правила с оглед ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС“. Твърденията са за релевирани оплаквания, че в доклада на първоинстанционния съд „не е указана тежестта на доказване на всяка от страните и не са посочени за кои факти обстоятелства страните не сочат доказателства“; че в проекта за доклад е отбелязано, че в тежест на ответника се явява оборването на презумпцията на чл.45, ал.2 ЗЗД, а в диспозитива липсва изрично отбелязване и разпределение на тежестта на доказване“. Видно от съдържанието на въззивното решение в мотивите на стр.9 подробно съдът е обсъдил възраженията на въззивника за непълнота и неточност на доклада по чл.146 ГПК на първоинстанционния съд и ги е приел за неоснователни, предвид съдържанието на доклада, в който е разпределена ясно и недвусмислено доказателствената тежест, а по отношение на оплакванията за липса на констатации за нередовност на исковата молба, въззивният съд е приел същите за неоснователни. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд за неоснователност на оплакванията във въззивната жалба, не е основание за допускане на касационно обжалване. Доводите за неправилност на изводите на въззивния съд не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато.
Касаторът поставя въпрос: „след като е налице влязло в сила съдебно решение, с което е установено по безспорен начин, че ръководителят на ведомството е знаел, че служителката е трудоустроена и при нейното уволнение е следвало да спази изискванията по процедурата на чл.333, ал.1, т.2 и ал.2 КТ, и не е сторил това – действал ли е в хипотезата на противоправно виновно поведение по смисъла на чл.45 ЗЗД“. Счита, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС №7/1958г., ППВС №9/1966г. и ППВС№4/1975г. Настоящият съдебен састав намира, че въззивното решение не е в противоречие, а е в съответствие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК -решение 73/12.06.2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО по гр.д. 311/2012 г., както и разяснението по Постановление № 4/1975 на Пленума на Върховния съд на Република България, че ако уволненият служител е претърпял действително повече вреди /над максималния размер и период по чл. 225, ал. 1 КТ/, той може да ги търси, но само от длъжностното лице, издало заповедта за уволнение и то, ако с това действие му е причинено непозволено увреждане. Както е изяснено в Постановление № 4/1975 на Пленума на Върховния съд на Република България, тази последица настъпва, когато издателят на заповедта е ползвал служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед в този смисъл и в други подобни случаи.
Касаторът поставя въпрос: „след като с влязло в сила съдебно решение е отменена като незаконосъобразна заповедта за уволнение, налице ли е сила на пресъдено нещо и може ли по въпроса касаещ законосъобразността на отменената заповед за уволнение, да се поставя за ново разглеждане в друг процес с ново произнасяне по същия правен спор“. Поставеният въпрос не е разрешен в обжалваното въззивно решение. Освен това касаторът не е посочил конкретно основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК – не е посочил задължителна съдебна практика, на която счита, че въззивното решение противоречи; не е посочил и представил доказателства за наличие на противоречива съдебна практика; не е посочил и обосновал поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 15.07.2016г., постановено по в.гр.д.№444/2016г. на Пазарджишки окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: