1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 386
Гр.София, 18.06.2018 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия Второ отделение в закрито заседание на шести март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
изслуша докладваното
от съдията СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
търговско дело № 2525/2017 г.
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу Решение № 18/26 януари 2017 г. по в.т.д.№ 809/2016 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 91/19.10.2016 г. на Хасковския ОС, постановено по т.д.№ 86/2016 г. по описа на същия съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът на касатора по чл. 694 ТЗ срещу [фирма] /н/ за установяване на вземане за сумата 50966,39 лв., представляваща неплатена цена по договор за покупко-продажба на търговско предприятие, от 21 ноември 2014 г. като неоснователен. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно по съображения за необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Претендира се отмяната му и уважаване на установителния иск с правно основание чл.694 ТЗ.
В изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото правни въпроси, както следва:
1/ При наличие на осчетоводяване на вземането в търговските книги на длъжника съдът длъжен ли е да изследва произхода на вземането и неговия размер в производството по чл.694 ТЗ.
2/ Необходимо ли е ищецът в производството по чл.694 ТЗ да доказва произхода и размера на вземането си ако същото е отразено в търговските книги на длъжника, с което е признато от него и
3/ Как следва да се разпредели доказателствената тежест в производството по чл.694 ТЗ при положение, че вземането е отразено в търговските книги на длъжника и така е признато от него.
Ответникът по касация [фирма], в производство по несъстоятелност, и синдикът на дружеството-длъжник не са взели становище в срока за отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о., като взе предвид данните по делото и доводите на страните намира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от заинтересована легитимирана страна срещу подлежащо на непряк инстанционен контрол въззивно решение на Пловдивския апелативен съд и нередовностите й са отстранени, поради което се явява процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че сам по себе си договорът за цесия не удостоверява, нито „правосъздава“ вземането – обект на разпореждане. Договорът за цесия от 3 май 2015 г., който в последващо споразумение за прихващане от 29.05.2015 г. е посочен като правно основание за възникване на парично вземане на ищцовото [фирма] срещу длъжника [фирма] в размер на 368 703,69 лв., не удостоверява възникването на вземането – предмет на цесия. Договорът за прехвърляне на вземане не е и не може да бъде юридическият факт, който е „правосъздал“ самото вземане. Въззивният съд е заключил, че съобразно представените по делото споразумения за прихващане е налице остатъчно вземане на ответното дружество към ищцовото ЕАД в размер на 317 737,30 лв. и [фирма] не е кредитор на [фирма] за сумата 50 966,39 лв., представляваща част от цедирано вземане към трето лице – [фирма] – за цена по договор за покупко-продажба на търговско предприятие от 21.11.2014 г.
По делото не са събрани доказателства за осчетоводяване на резултатите от цесиите и от споразуменията за прихващане. Договорът за прехвърляне на търговско предприятие от 21.11.2014 г. не е представен. Липсват данни за отразяване на претендираното вземане в търговските книги на страните и за редовното им водене съобразно изискванията на ЗСч и на ТЗ.
Изведените от касатора правни въпроси не са обсъждани от въззивния съд в обжалваното решение и не са обусловили изхода на делото. Трите въпроса са зададени в хипотезата на осчетоводеното вземане и са неотносими към предмета на делото, индивидуализиран с исковата молба. Ищецът не твърди и не доказва осчетоводяване при страните на предявеното в срока по чл. 685 ал.1 ТЗ и оспорено по реда на чл.690 ТЗ от кредитора вземане за непогасена част от цената на продаденото търговско предприятие.
Непосочването на правен въпрос, значим за изхода на спора по конкретното дело, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
Независимо от горното допълнителните селективни основания са бланкетно посочени. Касаторът не представя влезли в сила съдебни решения, установяващи противоречиви изводи по въпроси от значение за възприетия краен резултат и не развива съображения за неточно тълкуване на приложими правни норми, за необходимост от осъвременяване на съдебната практика, формирана по непълна, неясна или противоречива правна уредба.
По изложените съображения следва да се приеме, че жалбоподателят не установява наличието на предпоставки за достъп до касационен контрол.
Водим от горното Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о. на основание чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 18/26 януари 2017 г. на Пловдивския апелативен съд по т.д.№ 809/2016 г. по описа на същия съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: