О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 386
гр. София, 23.07.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на трети юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1091 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 1.11.2018 год. по гр. д. № 1804/2018 год. Варненският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 10.05.2018 год. по гр. д. № 5531/2016 год. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявения от Е. И. Р. против И. Б. Д. и Д. Р. Д. иск за собствеността и предаване на владението от последните на избено помещение в сутеренния етаж на сградата, с площ 30.69 кв. м. /застроена площ 39.24 кв. м./, представляващо повдигнатото в червен цвят на приложение № 5 от допълнителното заключение на приетата техническа експертиза, обявено за неразделна част от решението, претендирано като прилежаща част към жилището на ищцата – самостоятелен обект с идентификатор ***** от кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с площ 115 кв. м., находящо се на втория етаж в същата жилищна сграда с идентификатор ****, построена в имот с площ 276 кв. м., с идентификатор ***.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищцата Е. И. Г. /Р./, чрез пълномощника й адвокат Г. Л., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост по изложените съображения за необсъждане на оплакванията й във въззивната жалба относно характера на спорното помещение като прилежаща част към нейното жилище в сградата, което не е предмет на представеното споразумение по брачното дело. Касаторката иска обжалваното решение да се отмени и вместо това предявеният ревандикационен иск бъде уважен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулирания въпрос: Ползва ли се със сила на пресъдено нещо решение, постановено в производство по развод по взаимно съгласие, в частта, с която съпрузите са уредили имуществените си отношения досежно реална част от прилежащо помещение, която не е описана в решението, при липса на изготвена скица, като касаторката се позовава на противоречие в произнасянето по него с представеното решение № 6 от 18.02.2014 год. по гр. д. № 5494/2013 год. на І г. о. на ВКС. Същото основание се поддържа и по поставен процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да изложи мотиви в решението относно причините, поради които кредитира приобщено към делото експертно заключение в една част и защо не го кредитира в друга, като се сочи противоречие с решение № 248 от 16.11.2015 год. по гр. д. № 1271/2015 год. ІІІ г. о. на ВКС. Формулиран е и трети въпрос: Как следва да се тълкува понятието „случаен характер” досежно отразяване индивидуализиращи белези на имот в констативен нотариален акт, по който се поддържа да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без излагане на каквито и да било съображения за обосноваването му.
Ответникът И. Б. Д., чрез пълномощника му адв. В. В., в представения писмен отговор оспорва наличието на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на противоречие със съдебната практика, нито са налице предпоставките за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, респ. поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноските за настоящата инстанция.
Ответницата Д. Р. Д. не е взела становище по жалбата.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска на касаторката срещу ответниците за предаване владението върху избеното помещение в сутеренния етаж на сградата, с посочена площ и онагледено с червен цвят на скица, приложение № 5 към допълнителната експертиза, като прилежаща част към нейното жилище, представляващо самостоятелен обект на втория етаж в същата сграда, въззивният съд приел, че спорното помещение /очертаното с червен цвят на приложение № 5 към допълнителното заключение на вещото лице, предмет на иска, съгласно уточнението на касаторката, чрез пълномощника й в последното с. з. на 12.04.2018 год. пред първоинстанционния съд/ не е прилежащо помещение към собствения й жилищен обект в същата сграда, независимо, че е описано в представения от нея нот. акт № 7/2015 год. Към момента на придобиване на имотите в режим на съпружеска имуществена общност /нот. акт № 187/94 год. и надстрояване на сградата по време на брака с узаконяването от 1998 год./ избените помещения в сутеренния етаж са такива, каквито съществуват и към момента на прекратяване на брака на касаторката с праводателя на ответниците и уреждане на имуществените им отношения с постигната спогодба в утвърденото от съда в бракоразводното решение споразумение. Въз основа на него всеки от съпрузите получава жилищен обект, като праводателят на ответниците получава първия етаж с прилежащата маза с площ 50 кв. м., а ищцата – втория етаж с прилежащия тавански етаж, като изрично се отказва от претенции към прилежащата към първия етаж маза в състоянието и площта, в които се намират към момента. А състоянието е било такова, каквото е установено от заключенията на техническата експертиза, които съдът е кредитирал като съответстващи на останалите както писмени, така и гласни доказателства. С оглед на това, въз основа на постигнатото споразумение и трите избени помещения, вкл. спорното помещение, са получени в изключителна собственост от бившия съпруг, както и последният ги е ползвал до смъртта си, като с извършените от него разпоредителни сделки с неговия самостоятелен обект в сградата същият ги е прехвърлил на ответниците по иска като принадлежност. Ищцата не установява правото си на собственост на твърдяното от нея придобивно основание – споразумението в бракоразводното производство и принадлежността на спорното мазе към нейното жилище, поради което и искът й срещу ответниците, които упражняват фактическа власт върху него на основание прехвърленото им право на собственост от праводателя им, е неоснователен.
Въззивният съд, произнасяйки се по същество на спора с оглед същността на въззивното производство, се е произнесъл по доводите на ищцата за неправилност, макар и въззивната жалба да не съдържа конкретни оплаквания. Обсъдил е в съвкупност събраните доказателства, като е кредитирал и двете заключения на приетата техническа експертиза. Поради това, поставеният в изложението проецуалноправен въпрос /№ 2/ освен, че не представлява правен въпрос, по който съдът да се е произнесъл и същият да е обосновал извода му в решението, то и съдържащият се в него довод за липса на мотиви не съответства на данните по делото. Затова и представеното решение като съдебна практика не е относимо към предмета на произнасяне. Първият от въпросите в изложението, макар и относим към извода на съда за липса на легитимация на ищцата като собственик на спорното помещение, въз основа на сключената спогодба между съпрузите в брачното производство, също не може да обоснове релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Произнасянето на съда по него не противоречи на представеното решение № 6 от 18.02.2014 год. по гр. д. № 5494/2013 год. на І г. о. на ВКС, тъй като разрешението в него е същото –делбеният протокол се полза със сила на пресъдено нещо в последващо съдебно производство между същите страни или техните правоприемници по въпроса за собствеността. Индивидуализацията на имота, предмет на спогодбата, с помощта на скица, като неразделна част от нея, е разрешен в приложеното решение в контекста на доказателственото значение на скицата, като се зачитат уговорките между страните за границите на имотите при словесното отразяване на описанието на имота или част от него. В настоящия казус отразяване на волята на съпрузите по споразумението не съдържа препращане към скица, което не означава, че съдът не е разкрил волята въз основа на съдържанието му, напротив, същата е ясно изразена и не буди съмнение по отношение на делбата на имотите. Поради това и доколкото в настоящия случай фактите са различни, това решение е и неотносимо, но дори и в обратната хипотеза, то не влиза в противоречие с обжалваното въззивно решение. Поради това не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по първият от поставените в изложението въпроси.
Третият въпрос относно отразяването на спорното помещение в констативния нотариален акт на ищцата № 7/2015 год. като прилежащо помещение към нейния обект в сградата, определено от въззивния съд като да има „случаен характер” също не може да обоснове наличие на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който в хипотезата на т. 3 да обуслови допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Изводът на съда, че този нотариален акт не може да легитимира ищцата за собственик на спорното помещение е обоснован от преценка на събраните и обсъдени доказателства както за липсата на такова качество на помещението, така и на волята на съпрузите при уреждане на имуществените им отношения, при което ищцата сама е заявила, че такива претенции към прилежащата към първия етаж маза няма. Въпросът е относим към правилността на решението, а не е правен въпрос, обусловил решаващите изводи на съда, който при наличие на предпоставката произнасянето по него да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед разясненията по т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, да обоснове допускане на касационното обжалване. Такива съображения не са изложени от касаторката, поради което и не е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед този изход на настоящето производство и направеното искане от ответника в писмения му отговор касаторката следва да му заплати разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв., установено с представения договор за правна защита и съдействие.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1802 от 1.11.2018 год. по гр. д. № 1804/2018 год. на Варненския окръжен съд по подадената от Е. И. Г. /Р./, чрез пълномощника й адвокат Г. Л., касационна жалба.
Осъжда Е. И. Г. /Р./, ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да заплати на И. Б. Д., ЕГН [ЕГН], със същия адрес, ет. 1 направените по делото разноски в размер на 1 200 лв. /хиляда и двеста лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: