ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 387
София, 25.04.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 654 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Т.Д. като процесуален представител на СУ „Константин Величков” [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд от 17.Х.2018г. по в.гр.д. № 1888/2018г.
Ответникът по касационната жалба Г. Г. Я. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Хр.Д. е заел становище за недопускане на касационно обжалване, излагайки съображения за правилност на въззивното решение. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 17.Х.2018г. ПОС по въззивни жалби и на двете страни е оставил в сила решението на РС Пловдив от 01.VІ.2018г. по гр.д. № 189/2018г., с което са уважени предявените от Г. Г.Я. срещу СУ „К.Величков” искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ и е отхвърлен искът с правно основание чл.344 ал.1 т.3 КТ.
Въззивният съд е приел, че уволнението на ищеца от длъжността „старши учител образователен учебен предмет прогимназиален етап” със заповед от 07.ХІ.2017г. поради съкращение в щата е незаконно, тъй като работодателят не е съобразил защитата с оглед заболяванията на ищеца от И. и диабет, при което е следвало да иска съгласие от ИТ, както и защитата по чл.333 ал.4 КТ, тъй като поисканото съгласие от синдикалния орган не е дадено по надлежния ред, равнозначно на липса на съгласие.
В изложението на касатора се сочи произнасяне от въззивния съд по следните въпроси:
1. следва ли да се приеме за равнозначно на липса на съгласие от синдиката, когато такова е дадено еднолично от синдикалния председател;
2. следва ли да се пренебрегва виновното поведение на синдикалния председател относно неспазването на процедурата за даване на съгласие като злоупотреба с упражняване на синдикални права;
3. следва ли да бъде отчетено, че тъй като работодателят не може да влияе на злоупотребата със синдикални права защитата по чл.333 ал.4 КТ е преодоляна;
4. следва ли да се отчете в еднаква степен правомерното поведение на работодателя в сравнение с действието на неправомерен отказ от страна на синдикалния председател, по които въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /ТР № 4/2013г. на ОСГК и решения по гр.д. № 788/2009г. ІV ГО и по гр.д. № 1265/2013г. ІІІ ГО/;
5. след като работодателят поиска съгласие на съответния синдикат, но то не е дадено по надлежния ред, нарушена ли е разпоредбата на чл.333 ал.3 КТ – в противоречие с ТР № 9/2013г. на ОСГК и с решения по гр.д. № 1902/2002г. и по гр.д. № 2525/2004г. на ВКС;
6. следва ли да се отчете, че с даването на превес на К. се дерогира правото на децата от качествено образование от най-подготвените учители;
7. следва ли да се приеме, че най-висшите интереси на учениците изискват обучението да се провежда от по-можещите учители, това е синдикален въпрос;
8. следва ли да се приеме, че злоупотребата с права от страна на ищеца, кореспондиращи с правото на детето на по-качествено образование, респ. висшите интереси на децата не са доказани, като се пренебрегват на блок и без мотиви всички писмени доказателства, без дори формално възражение от страна на ищеца;
9. следва ли съдът да се произнесе по всички въпроси във въззивната жалба и по събраните доказателства, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други – за неустановени;
10. следва ли да се приеме, че въззивният съд следва да изготви собствени мотиви и че не може направо да потвърди констатациите на първоинстанционния, дори когато възприема мотивите му по чл.272 ГПК;
11. учителят по-малка отговорност ли носи за добросъвестно изпълнение на служебните си задължения в сравнение с тези на директора на училището, по които въпроси /6 – 11/ съдът се произнесъл в противоречие с решения на ВКС по гр.д. № 1246/2009г. ІV ГО, по гр.д. № 2564/2015г. ІІІ ГО, по гр.д. № 47/2009г. І ГО, по гр.д. № 1413/2009г. ІV ГО, по гр.д. № 1387/2010г. ІІІ ГО, по гр.д. № 4265/2014г. ІV ГО, по гр.д. № 257/2009г. ІV ГО и др.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи и това по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК.
ВКС на РБ намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Поставените в изложението на касатора въпроси под номера 2 – 8 и 11 са неотносими към изхода на спора по делото, тъй като въззивният съд не е формирал изводи във връзка с тях. Освен това, всичките въпроси, видно от обосноваващите ги съображения, са във връзка само с единия от двата сами по себе си решаващи изводи на въззивния съд – този относно защитата при уволнение поради съкращение, предвидена в чл.333 ал.4 КТ. Произнасяне от въззивния съд по въпрос относно извода, че уволнението е незаконно и поради неспазване на закрилата по чл.333 ал.1 т.3 КТ /непрецизно в числово изражение е посочен чл.333 ал.3 КТ/, не се сочи нито като основание за допускане на касационно обжалване, нито като основание за касационно обжалване. С оглед на това дори касационно обжалване да бъде допуснато по въпроса по приложението на чл.333 ал.4 КТ и му бъде дадено друго разрешение, това няма да доведе до различен резултат по спора, тъй като по силата на чл.290 ал.2 ГПК касационният съд не би могъл да провери правилността на извода по приложението на чл.333 ал.1 т.3 КТ. Ето защо тези въпроси, както и въпросът под номер 9 /въззивният съд действително не се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба на касатора, основани на съжденията за интереса на учениците да бъдат обучавани от най-подготвени учители, за злоупотреба със синдикални права от страна на синдикалния председател, както и за злоупотреба с права от страна на ищеца – подписвал се невярно за започване и напускане на работното място, съхранявал в служебния си компютър информация, до която не трябвало да има достъп, при което чл.333 ал.4 КТ бил неприложим/, не са от значение за изхода на делото и не обосновават допускането на касационно обжалване. Що се касае до десетия въпрос, по него въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, тъй като е изготвил собствени мотиви за решението си, като не е препращал към тези на първоинстанционния съд.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Изрична обосновка в тази насока не се съдържа нито в касационната жалба, нито в изложението, с изключение на твърдението за очевидна неправилност на извода, че с недаването на съгласие по надлежния ред е нарушен чл.333 ал.3 КТ, въпреки че не е установено ищецът да е бил член на синдикално ръководство. В жалбата и в изложението са изложени и съображения за неглижиране на виновното поведение и злоупотребата с право от страна на синдикалния председател, че по делото са представени доказателства за основателността на уволнението на ищеца, за интереса на учениците от обучаването им от най-подготвените учители, за злоупотреба с право от страна на ищеца и за липса на мотиви и преценка на доказателствата в тази връзка.
Очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е видимо тежко нарушение на закона или явно несъответствие между фактическите и правните изводи на въззивния съд, които са установими само от съдържанието на въззивното решение, защото от него е явно, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми, че е допуснато особено съществено нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика.
В разглеждания случай твърденията на касатора са за процесуални нарушения, за необоснованост и неправилно приложение на материалния закон, които представляват касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Не е такъв порок неправилното посочване в цифров вид на чл.333 ал.3 КТ, което съдът не е свързал с извод за неспазена закрила, предвидена в тази разпоредба, каквато ищецът не е и твърдял. Твърдяните нарушения не са видни пряко от съдържанието на въззивното решение, а преценката дали такива са допуснати или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответника по жалбата следва да бъдат присъдени 500лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за процесуалното му представителство от адвокат Д. в касационното производство по договор за правна защита и съдействие от 09.І.2019г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, четиринадесети състав, № 1238/17.Х.2018г. по гр.д. № 1888/2018г.
ОСЪЖДА СУ „КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ” [населено място] да заплати на Г. Г. Я. от с.гр. 500лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: