1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№387
гр. София, 26.05.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шести април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2556 по описа за 2015г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Боян П. Д. от [населено място] чрез процесуален представител адв. А. А. срещу решение № 3072 от 08.05.2015г. по гр. дело № 1263/2014г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав, с което е потвърдено решение № 10296 от 12.09.2013г. по гр. дело № 38748/2011г. на Софийски районен съд, ГО, 69 състав, с което е признато за установено по предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 535 ТЗ съществуването на вземане на Х. Ц. Я. от Боян П. Д. за сума в размер на 20 000 лв., дължима по запис на заповед от 28.09.2009г. за сума 20 000 лв. с падеж на плащане на определен ден – 28.10.2009г., удостоверено в заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по гр. дело № 5843/2011г. на СРС, 69 състав, и ответникът Боян П. Д. е осъден да заплати на ищеца Х. Ц. Я. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 350 лв. – разноски за исковото производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба писмено изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС:
1. „Дали при възражение от страна на ответника – издател по /на/ процесния запис на заповед относно липсата на каузално правоотношение, /а не на наличието на такова/ кредиторът ищец следва да доказва в хода на процеса по чл. 422 ГПК конкретна каузална сделка, поради която е издаден записът на заповед, и да докаже пораждането на задължението по каузалното правоотношение, или длъжникът носи доказателствената тежест да обори задължението си по записа на заповед и в тази връзка по направено от страна на длъжника възражение за липсата на каузално правоотношение, допустимо ли е в производството по чл. 422 ГПК ищецът да бъде задължен да доказва каузалното правоотношение във връзка с процесния запис на заповед, при условие, че искът по чл. 422 ГПК е продължение на заповедното производство?” – противоречие с решение № 102/25.07.2011г. по т. д. № 672/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 221/26.05.2008г. по т. д. № 893/2007г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 173/12.01.2012г. по т. д. № 901/2009г. на ВКС, ТК, І т. о., т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 5/02.02.2012г. по т. д. № 75/2011г. на ВКС, ТК, І т. о.
2. „В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, дължи ли въззивният съд да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради неточност на доклада и дадените указания?” – противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът Х. Ц. Я. /ищец в първоинстанционното производство и въззиваем в производството пред СГС/ чрез процесуален представител адв. О. Г. Д. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че посочените от касатора правни въпроси са решени в съответствие с постоянната практика на ВКС – т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 5/02.02.2012г. по т. д. № 75/2011г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 105/23.10.2012г. по т. д. № 515/2011г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 173/12.01.2012г. по т. д. № 901/2009г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 119/08.07.2011г. по т. д. № 1160/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. /по отношения на първия процесуалноправен въпрос/ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС /по отношение на втория процесуалноправен въпрос/.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на съдържанието по чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че с представения запис на заповед, издаден на 28.09.2009г. в [населено място], Боян П. Д. се е задължил неотменимо и безусловно, без протест и разноски, да заплати по този запис на заповед на ищеца Х. Ц. Я. сумата от 20 000 лв. на 28.10.2009г. – подписът за издател е положен от ответника, удостоверено с нотариална заверка от 28.09.2009г. на помощник нотариус при нотариус А. И.. Предвид реквизитите му, е направил извод, че записът на заповед е редовен от външна страна, отговаря на изискванията по чл. 535 ТЗ за валидност и материализира в себе си абстрактното задължение на ответника по иска /настоящ касатор/ в качеството на негов издател да плати посочената в него парична сума от 20 000 лв., като падежът е настъпил на 28.10.2009г. и вземането е изискуемо.
Неоснователността на възражението и доводите на ответника по иска във въззивната жалба, че записът на заповед е сделка, на която законът, доктрината и съдебната практика отричат абсолютния абстрактен характер, е аргументирана с обстоятелството, че при записа на заповед като абстрактна сделка основанието за плащане не е елемент на съдържанието, поради което не е условие за действителност на ефекта. В случай, че записът на заповед е издаден заради конкретни отношения между издателя и лицето, в чиято полза се поема задължението за плащане на определена сума, каузалното правоотношение между страните ще подлежи на изследване, но само ако са въведени твърдения или възражения от поемателя и издателя за наличие на такова правоотношение. Въззивният съд е преценил, че в конкретния казус такива твърдения не са заявени нито с исковата молба, нито с подадения от ответника отговор. Приел е, че при редовен от външна страна менителничен ефект, предвид абстрактния характер на сделката и поддържаното от ответника по иска становище, че процесният запис на заповед не е издаден във връзка или по повод друго съществуващо между тях правоотношение, ищецът не е длъжен нито да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане, нито да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника- издател.
За да направи извод за неоснователност на възражението на ответника, че не дължи плащане по записа на заповед, тъй като реално не е получил никаква сума, съдебният състав е изложил съображения, че записът на заповед не представлява задължение за връщане на заета сума, както е при договора за заем, а представлява обещание за плащане на определена парична сума от страна на издателя, на падеж, определен по някой от начините, посочени в чл. 486, ал.1 ТЗ, и задължението за плащане произтича от обективираното в ценната книга волеизявление на издателя.
Оплакванията във въззивната жалба за допуснато нарушение на процесуалните правила, свързано с разпределянето на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти по делото, са приети от въззивната инстанция за неоснователни, тъй като с доклада по делото първоинстанционният съд в съответствие с принципа по чл. 154, ал. 1 ГПК е разпределил доказателствената тежест между страните. Решаващият съдебен състав е приел, че при липса на твърдения за конкретно каузално правоотношение първоинстанционният съд ненужно е вменил в тежест на ищеца задължението да доказва наличието на каузално правоотношение между страните, неговото съдържание и изскуемостта на вземането, което не се е отразило на правилността на решението.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и от който зависи изходът на делото. Той следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд или да е подготвил формирането на силата на пресъдено нещо. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора доводи.
Посочените от касатора процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен.
С Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е формирана постоянна практика на ВКС, съгласно която предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. В производството по установителния иск ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект, а именно доказва съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Ако страните са въвели твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение, като всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. В съобразителната част към Тълкувателното решение /т. 17/ е разяснено, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника – длъжник релативни възражения. При възникнал между страните спор относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга и твърдени от страните различни каузални правоотношения, по повод или връзка с които е издаден записът на заповед, съдът е длъжен да изследва въпроса за съществуването на каузалното правоотношение, неговия вид и връзката му с менителничния ефект. Доказването на каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед е необходимо само в случай на въведени от страните твърдения и възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на записа на заповед. В този случай всяка от страните съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си.
В настоящия случай ищецът претендира паричното вземане на основание на издаден от ответника запис на заповед, послужил като документ по чл. 417, т. 9 ГПК. Ответникът в отговора на исковата молба е релевирал възражения, че липсва каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с подписания запис на заповед, и че записът на заповед е унищожаем поради заплаха и принуда съгласно чл. 29, ал. 1 и ал. 2 и чл. 30 ЗЗД, като са изложени конкретни твърдения във връзка с унищожаемостта. При липсата на възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение /ответникът не възразява, че записът на заповед обезпечава конкретно каузално правоотношение, по което е изпълнил задължението си/ и въвеждането на възражения за унищожаемост на менителничния ефект поради измама и заплаха, ищецът не е бил длъжен да докаже пораждането на задължението по каузалното правоотношение, но в тежест на ответника е било доказването на обстоятелствата, обосноваващи възраженията му, а именно че при подписването на записа на заповед умишлено е бил въведен в заблуждение /чл. 29 ЗЗД/ или че изявлението е направено под въздействие на психическа принуда /чл. 30 ЗЗД/.
Съществуващата преди постановяване на Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС съдебна практика на ВКС относно доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като с посоченото Тълкувателно решение противоречивата съдебна практика е уеднаквена.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК също е неоснователен.
Въпросът не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която въззивният съд няма задължение да следи служебно за допуснати в първоинстанционното производство процесуални нарушения при докладване на делото, а в случай, че във въззивната жалба са релевирани обосновани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивната инстанция е длъжна да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
В настоящия случай първоинстанционният съд е изготвил проекто доклад на делото, връчил го е на страните, в първото съдебно заседание на 11.10.2012г. страните са изразили становище по него и по този начин проектодокладът е инкорпориран като доклад по делото. Страните са направили доказателствени искания и първоинстанционният съд е допуснал исканите доказателства. При правилно дадени от първоинстанционния съд указания относно доказателствената тежест във връзка с възражението на ответника /въззивник/ за унищожаемост на записа на заповед поради измама и заплаха и в този смисъл липсата на каузално правоотношение, което записът на заповед да обезпечава, а именно, че в тежест на ответника е да докаже, че умишлено е въведен в заблуждение от А. Г. и Х. Я. при подписване на записа на заповед, че последният няма да се ползва по правата по него и че изявлението по записа на заповед е направено под осъществено психическо въздействие върху неговата воля поради неизпълнение на А. Г. и причиняване на телесна повреда на последния, въззивният съд не е бил длъжен да дава нови указания.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не са налице твърдените предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3072 от 08.05.2015г. по гр. дело № 1263/2014г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.