О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№387
гр. София, 31.10.2016 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 2592 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 125 от 23.03.2016г. по гр.д. № 70/2016г. на Великотърновски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 962 от 18.11.2015г. по гр.д. № 1723/2015г. на Великотърновски районен съд в частта му за отхвърляне на предявения от Б. С. И. против Г. Х. Г. иск по чл. 31, ал.2 ЗС за заплащане на обезщетение в размер на 7200 лв. за лишаването му от ползване през периода от 01.07.2012г. до 24.06.2015г. на апартамент № 7 в [населено място], [улица], вх.В, ет.4, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 10447.503.1.13.27 със застроена площ 78 кв.м., заедно с прилежащото му избено помещение № 3 с площ 5,77 кв.м.
Касационната жалба е подадена от Б. С. И. чрез пълномощника адв. М.. Поддържа се неправилност на постановения съдебен акт. При излагане на основания за допускане на касационно обжалване се поставя правния въпрос: при релевиран довод за неправилност на обжалвания съдебен акт следва ли въззивният съд да изложи мотиви, удостоверяващи решаващата му дейност по повод изтъкнатите съображения и допуснатите от първостепенния съд нарушения или е достатъчно формалното препращане към мотивите на обжалваното решение. Твърди се, че въззивният съд е действал в отклонение с т.19 от Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС. На следващо място се изтъква противоречие с практиката на ВКС – Решение № 94 от 18.04.2012г. по гр.д. № 1562/2010г. на ІV г.о., без посочване на конкретен правен въпрос, а в хипотезата на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК се поставя въпроса дали разпоредбата на чл. 31, ал.2 ЗС се прилага и в случай на учредено право на ползване и по-конкретно дали е необходимо собственикът, който притежава „голата собственост” да отправя писмена покана към ползвателя за допускане в имота и за заплащане на обезщетение.
Ответникът Г. Х. Н. в писмения си отговор, представен чрез адв. Б., поддържа, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
За установяване на фактическите обстоятелства по спора въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция. Така, установено е, че ищецът Б. И. е собственик на процесния апартамент в [населено място] – ј ид.ч. е придобил чрез дарение през 2005г. и 3/4 ид.ч. е придобил чрез покупко-продажба през 2007г., като продавачът Г. Н. /ответник по делото/ си е запазил право на ползване върху продадените части. Впоследствие, през 2014г. Б. И. е учредил на родителите си С. и И. И. право на ползване върху ј ид.ч. от имота.
В. съд е отхвърлил претенцията на Б. И. за обезщетение за ползване за периода след 30.09.2014г. /датата на сключване на договора за учредяване право на ползване на родителите му/ като е приел, че ответникът Г. Н. е носител на вещно право на ползване върху 3/4 ид.ч. от имота и това право е противопоставимо на собственика на имота. Ищецът е носител на „голата собственост” върху имота, тъй като е учредил право на ползване върху останалата ј ид.ч. на родителите си И. и С. И.. Поради това правото му на ползване не може да бъде реализирано и съответно не му се полага обезщетение за лишаване от ползването.
За периода от 01.07.2012г. до 30.09.2012г., през който период ищецът е притежавал право на ползване върху ј ид.ч. от имота, претенцията е намерена също за неоснователна, тъй като не се твърди и не са представени доказателства за писмено поискване, както изисква разпоредбата на чл. 31, ал.2 ЗС. Съдът е приел, че обезщетение се дължи ако неползващ съсобственик и/или сътитуляр на право на ползване е отправил писмена покана и тя е получена от ползващия съсобственик и/или сътитуляр на правото на ползване, което не е налице в настоящия случай.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Процесуалният въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да изложи мотиви, удостоверяващи решаващата му дейност, не е разрешен в разрез със задължителна практика, така че не може да обуслови достъп до касационен контрол. Великотърновски окръжен съд е извършил препращане по реда на чл. 272 ГПК само досежно установената от първата инстанция фактическа обстановка, доколкото в жалбата оплаквания в тази насока не са били наведени. По повдигнатите в нея доводи за неправилно приложение на закона съдът е изложил своите мотиви. Следователно липсва отклонение от т.19 на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, което разглежда въпроси на въззивното производство по отменения ГПК. Липсва противоречие и със създадената по реда на чл. 290 ГПК практика по приложението на чл. 272 ГПК.
На второ място касаторът се позовава на Решение № 94 от 18.04.2012г. по гр.д. № 1562/2010г. на ІV г.о., без да сочи конкретен правен въпрос. Решението е постановено по въпроса за необходимостта от ново писмено поискване когато след първоначалната покана ползващият е придобил идеална част от имота. Наред с даденото разрешение, че такава не е необходима, е изложено принципното разбиране, че когато едно лице ползва чужд имот то дължи обезщетение на всеки от съсобствениците и без покана. Настоящата хипотеза не е такава, поради което тази практика е неотносима.
На последно място е поставен въпрос по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК дали разпоредбата на чл. 31, ал.2 ЗС се прилага и в отношенията между носителя на правото на ползване и притежателя на голата собственост върху имота. Не е обосновано значението на въпроса за точното прилагане на закона и развитието на правото, както това основание е разяснено в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т.4. Няма данни разрешаването му да създава затруднения на съдилищата, да е налице непълнота или неяснота на закона, или да е създадена съдебна практика поради неточното му тълкуване.
По изложените съображение следва да бъде отказан достъп до касационно обжалване. В полза на ответника следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 125 от 23.03.2016г. по гр.д. № 70/2016г. на Великотърновски окръжен съд по касационната жалба на Б. С. И..
ОСЪЖДА Б. С. И. от [населено място], [улица], вх.А, ет.1 да заплати на Г. Х. Н. от [населено място], [улица], вх.В, ет.4, ап.7 сумата 500 /петстотин/ лева разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: