9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 387
С., 09.05.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр.дело № 5075/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Д. Д., подадена чрез адв. Л. М., АК-Велико Т., срещу въззивно решение № 347 от 29.07.2016г. на Великотърновски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№123/2016г. С това решение е потвърдено решение № 1062 от 23.12.2015г., постановено по гр.д. №1600 по описа за 2015г. на Великотърновски районен съд, с което е прието за установено по отношение на И. Д. Д. от гр. В. Т., че дължи на „СПЕЦИАЛИЗИРАНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ НА ПНЕВМО – Ф. ЗАБОЛЯВАНИЯ [фирма] / С./, гр. В. Т., сумите от 6317,94 лв. – главница, 2237,33 лв. – лихва за забава върху главницата за периода от датата на увреждането – 31.07.2009г. до 07.07.2014г., 450,29 лв. – лихва за забава върху главницата за периода от 07.07.2014г. до 19.03.2015г., дължими съгласно Акт за начет №11-04-24 от 07.07.2014г. на Агенция за държавна финансова инспекция – [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.03.2015г. до окончателното изплащане на задължението, за което е издадена заповед за изпълнение №423 от 21.03.2015г. по ч.гр.д. №789/2015г. по описа на ВТРС, като И. Д. Д. е осъден да заплати на С. [фирма], гр. В. Т., сумата от 1180,11лв. представляваща направени по делото разноски както и сумата от 180.11лв., представляваща направени разноски по ч.гр.д. №789/2015г. по описа на ВТРС.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение, като постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението, отхвърляне на претенцията и присъждане на разноски.
В представеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК касаторът обосновава наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроса: 1./ „Въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, длъжен ли е да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато същите касаят право изключващото възражение на ответника за наличие на законово основание относимо към получаване на процесната сума, което от своя страна изключва елемент от фактическия състав на имуществената отчетническа отговорност?” Позовава се на Решение № 73 от 21.08.2015 г. по гр. д. № 4704/2014 г. на ВКС, 4-то гр.о.; Решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на ВКС; Решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, 1-во т.о.; Решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на II т.о.; Решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на IV г.о.; Решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на II т.о.; Решение № 268 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 191/2011 г. на II г.о; Решение № 383 от 29.11.2012 г. по гр. д. № 141/2012 г. на III г.о /всички постановени по чл. 290 от ГПК/, както и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, с които се приема, че въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. Не обосновава защо счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът поддържа наличие на основанието по чл.280 т.3 ГПК по въпроса: 2./ „Изключени ли са от съдебната проверка, в последващ предявен иск на различно основание, но произтичащ от материалното правоотношение, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо? И в този смисъл: задължен ли е съда при постановяване на съдебното решение да зачете влязло в сила съдебно решение, относимо към спорното материално право, като се откаже от пререшаване на конкретно поставен въпрос, разрешен със сила на пресъдено нещо?“. Основанието по чл.280 т.1 и т.3 ГПК се поддържа от касатора и във връзка с въпросите : 3./” Договорът за управление по своя характер договор за поръчка ли е или договор за изработка, или е специфичен договор, обуславящ възможността, лицето, сключило подобен договор да получава и възнаграждение за престиран от него допълнителен труд, извън основните задължения по сключения договор?”; 4./” Кои са фактите, които следва да бъдат доказани от ответника в особеното начетно производство по оспорване констатациите в Акта за начет и може ли ответникът да се ползва от всички доказателствени способи ? В тази връзка отказът на съда за събиране на конкретни доказателства, несъбрани в хода на начетното производство и пред първоинстанционния съд, съществено процесуално нарушение ли е, водещо до незаконосъобразност на съдебното решение?”; 5./ „ Осъществяването на „медицинска дейност” от лекар специалист с призната специалност, като по този начин е формиран приход за лечебното заведение, основание ли е за получаване на възнаграждение за извършената дейност?” и 6./ ”Управителят на търговското дружество има ли право да ползва предвидените социални придобивки в колективният трудов договор на дружеството ако това е изрично предвидено в подписания договор за управление?” По отношение на тези въпроси в изложението липсва обосновка относно поддържаните допълнителни основания.
Ответната страна по касационната жалба – С. [фирма], в писмен отговор, подаден чрез адв. Г. , изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационната жалба до разглеждане, а по същество за неоснователност на същата. Претендира присъждането на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК
За да се произнесе съдът съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с установителен иск, предявен по реда на чл.422 ГПК вр. чл.415 ГПК с правно основание чл.21 ал.1 и чл.26 З.; че фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд са правилни и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК възприема изцяло мотивите на първоинстанционния съд, които са изцяло в съответствие със закона, поради което и препраща към мотивите на първоинстанционния съд относно основателността на предявения иск. По направените оплаквания от страна на жалбоподателя, съдът е намерил същите за неоснователни. Счел е за несъстоятелно възражението, че неправилно съдът е приел, че Д. бил назначен за управител на дружеството и че договорът имал граждански, а не трудов характер, тъй като съдържал елементи на договор за изработка и поръчка. В тази връзка е посочил, че договорът за възлагане на управление не е трудов договор, че е двустранен, възмезден, комутативен и формален; че съчетава в себе си елементи от договора за поръчка, за изработка и за услуга, като преобладават елементите на договора за поръчка, тъй като в основата на отношението между управителя и О. стои мандатът; че при сключване на договора за управление не се прилага КТ, лицата, на които се възлага управлението нямат правата по КТ, и затова всички обезщетения и допълнителни възнаграждения трябва да бъдат изрично уговорени като клаузи в договора, за да имат правна стойност. С оглед изложеното е обосновал извод за неоснователност и на възраженията, че е неправилен изводът на съда за идентичност между договора за поръчка и изработка с договора за възлагане на управление, както и че са неправилни изводите на съда, че тъй като договорът за управление не е трудов, а граждански, то това обосновава забрана на управителя да реализира и трудово възнаграждение. Посочил е, че тази забрана е уговорена изрично в договора за управление-в чл.12 от раздел четвърти от него страните са уговорили, че управителят няма право да бъде в трудово-правно отношение, респективно-да получава трудово възнаграждение, тъй като то се получава само при наличието на трудово правоотношение.
Възражението, че след като в договора е предвидено изрично, че управителят има право да извършва медицинска дейност и да формира приходи за дружеството, то той има право да работи като лекар по клинични пътеки по договор с Р. по график заедно с всички други лекари, което е и сторил, и да получава приходите от 4,05% от получените приходи от Р. по клинични пътеки, съдът също е счел за неоснователно. След като е анализирал клаузите на договора и тези на вътрешните правила за организация на работната заплата в болницата, съдът е обосновал извод, че в процесния договор липсва изрична уговорка между страните управителят да получава част от приходите, получени по клинични пътеки като допълнително възнаграждение за извършваната от него медицинска дейност; предвид характера на договора, всички допълнителни възнаграждения трябва да са изрично уговорени; че в раздел шести „Възнаграждение на управителя“ страните са уговорили допълнителни възнаграждения за вредни, опасни и специфични условия на работа в йонизираща среда, за продължителна работа в размер на 1% за всяка прослужена година, ползването на предпазна храна, като липсва уговорка за възнаграждение за извършваната от него медицинска дейност. В този смисъл е счел за неоснователно и възражението, че именно приходите от клинични пътеки са основното перо на финансиране на лечебното заведение, следователно Д. имал право да получава възнаграждение за извършваната медицинска дейност по клинични пътеки и не е превишил правата си по договора като е приел вътрешните правила, с които е определил, че ще получава 4,05% от приходите от Р. по клинични пътеки, както и , че Д. не е имал това право, тъй като няма изрична уговорка за това с възложителя на управлението. Приел е за неоснователно и оплакването, че е несъстоятелно становището, изразено в заключение от 10.09.2014г. към процесния Акт за начет, че съгласно раздел шести от договора за управление, принципалът на търговското дружество не е давал съгласие за определяне на допълнително възнаграждение за допълнителна медицинска дейност, в това число такава и по клинични пътеки, като по този начин Д. е превишил правата си.
Становището, че получаваните от Д. процесни суми не следва да бъдат квалифицирани като допълнителни трудови възнаграждения, а като възнаграждения над основното възнаграждение по системата за заплащане на труда според изработеното, съгласно чл.17 ал.1 т.2 от Н., съдът е приел за ирелевантно. За да обоснове този си извод е посочил, че с оглед чл.2 от Н. Наредбата касае работната заплата по трудови правоотношения, каквото не е правоотношението между страните по делото. Освен това, съгласно чл.247 КТ, системата за заплащане на труда според изработеното е система за определяне размера на трудовото възнаграждение по трудово правоотношение, а не по договор за възлагане на управление, какъвто е процесния.
Съдът е приел за неоснователно и становището, че след като управителят съгласно чл.7 от раздел девети от договора за управление има право да ползва предвидените социални придобивки в К., то макар и да не получава работна заплата по смисъла на КТ, се ползва от К., а той предвижда индивидуалните трудови работни заплати за персонала да се формират съгласно вътрешни правила за образуване на работни заплати. Приел е, че възнаграждението на управителя не е трудово по смисъла на КТ, поради което К. в случая не намира приложение, тъй като Вътрешните правила касаят само работните заплати по трудово правоотношение, в каквото Д. няма право да се намира, и не се намира съгласно договора за възлагане на управление.
Възражението, че не може да се ангажира отговорността на Д., тъй като Г. на болницата за 2009г. и за 2010г. са разглеждани и са приети от Общински съвет, като Д. е освободен от отговорност за тези години,съдът също е приел за неоснователно. Посочил е, че принципалът е бил лишен от възможността да прецени, че са начислени суми в полза на Д. извън договорените по договора за управление, тъй като в представяните Г. тези суми от получени приходи по договор с Р. са включвани на ред „Допълнително материално стимулиране и други възнаграждения“ в общата сума на начисленото Д. от клинични пътеки за персонала по трудови правоотношения.
За неоснователно съдът е приел и възражението, че не са установени безспорно три от четирите елемента на фактическия състав по чл.21 ал.4 З.-вреда, противоправно поведение, причинна връзка между тях. Приел е, че в случая безспорно са установени всички елементи от фактическия състав на чл.21 ал.4 З., предвид на това, че съгласно чл.22 ал.5 З. фактическите констатации в акта за начет се смятат за истински до доказване на противното, а жалбоподателят не е оборил тези фактически констатации.
Оплакването, че неправилно не е взето предвид от съда в нарушение на чл.296-299 ГПК обстоятелството, че по повод дължими и неизплатени от болницата суми на Д., включващи начисленото възнаграждение по клинични пътеки, вкл. и претендираните в настоящото производство суми, са образувани две дела-гр.д. № 411/ 2012г. по описа на ВТРС и гр.д. 622/ 2012г. по описа на ВТРС, с решенията по които със сила на присъдено нещо е установено не само, че правото на Д. съществува, но и че е съществувало в миналото от деня на неговото възникване, въззивният съд също е приел неоснователно. В тази връзка е посочил, че няма данни, че в сумите, присъдени с влезлите в сила решения по посочените две дела, са включени и тези по акта за начет, както и, че забраната на чл.299 ГПК за пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила решение, е неприложима в случая, тъй като няма не само пълен, а въобще идентитет между спора по настоящото дело и посочените две дела.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба.
Формулираният процесуалноправен въпрос – №1 от изложението, не покрива изискванията за наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като по естеството си е оплакване за необоснованост и неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения, които са основания по чл.281 ГПК и подлежат на преценка единствено ако касационното обжалване бъде допуснато. Въпреки това следва да се посочи, че в теорията и практиката не съществуват различия по този въпрос, тъй като се приема еднозначно, че въззивния съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В този смисъл са и правните разрешения, обективирани в приложените от касатора съдебни актове. В конкретния случай, въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Фактическите изводи на съда не са предмет на обсъждане в настоящето производството, тъй като обосноваността на решението, както и оплакванията за допуснати процесуални нарушения, се проверяват в производството по касационно обжалване, ако се допусне такова.
Вторият от поставените въпроси е включен в предмета на спора, доколкото е поставен в контекста на оплакване за извършено от съда процесуално нарушение – незачитане силата на присъдено нещо, формирана с други две влезли в сила съдебни решения, което обуславя извод за недопустимост на решението. Това твърдение е необосновано. Касаторът е поддържал, че по отношение дължимостта на процесните суми е формирана сила на присъдено нещо с влезлите в сила съдебни решения,постановени по гр.д. № 411/ 2012г. по описа на ВТРС и гр.д. 622/ 2012г. по описа на ВТРС ,приложени като доказателства по делото, поради което и този въпрос не може да бъде пререшаван в настоящото производство. Въззивният съд е счел това възражение за неоснователно поради липса на идентитет в предмета на делата. Този извод на съда е правилен и обоснован и се възприема и от настоящия състав. Видно от приложените съдебни решения предмет на заявените претенции са незаплатени на касатора възнаграждения – основно и допълнителни, по раздел VІ т.1, т.2 и т.4 от договора за възлагане на управление и анекса към него. Предмет на акта за начет, респективно – на процесната претенция, са други суми, различни от посочените по-горе, представляващи допълнително възнаграждение с характер на допълнително материално стимулиране, формирани от приходи по клинични пътеки по договори с Р., по Приложение №1, представляващо допълнение към Вътрешни правила за организацията на работната заплата в болницата. Поради изложеното не може да се обоснове извод за формирана сила на присъдено нещо по отношение на сумите, предмет на настоящата претенция, доколкото същите не са били заявени в предходните две искови производства. Следва да се отбележи в допълнение и това, че по отношение на този въпрос касаторът не е обосновал и твърдението си относно поддържаното допълнително основание. Въпреки това следва да се посочи, че основанието по точка трета на чл.280 ГПК не е налице, тъй като е налице задължителна съдебна практика по приложението на чл.299 ГПК, от която съдът не се е отклонил, а не се твърди и обосновава от касатора необходимост от промяна или осъвременяване на същата.
Останалите въпроси от изложението, също не покриват изискванията за наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като по естеството си са оплакване за необоснованост и неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения при събирането и анализа на доказателствата, които са основания по чл.281 ГПК и подлежат на преценка единствено ако касационното обжалване бъде допуснато. По начина, по който са формулирани въпросите с №№ 3,5 и 6, същите могат да получат отговор само след преценка на фактите и доказателствата по делото. Такава преценка е извършена от въззивния съд и въз основа на нея съдът е формирал изводите си. В производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд не проверява правилността на тези изводи, респективно правилността на обжалваното решение, а извършва селекция на касационните жалби в зависимост от специфичните за достъпа до касация основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Поради това, дори изводите на въззивния съд по съществото на спора да са необосновани и незаконосъобразни, това не е основание решението да се допусне до касационен контрол. Следва да се отбележи и обстоятелството, че въпросите са зададени с оглед защитната теза на касатора, която теза не е възприета от въззивния съд по съображения за несъответствието й със закона и със задължителната съдебна практика. Не на последно място във връзка с тези въпроси касаторът не е обосновал и твърдението за наличие на поддържаните допълнителни основания.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените и надлежно удостоверени в настоящото производство разноски в размер 1000лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№ 347 от 29.07.2016г. на Великотърновски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№123/2016г.
ОСЪЖДА И. Д. Д. да заплати на С. [фирма], гр. В. Т., деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 1000лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: