6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 388
С., 10.05. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр.дело № 5113/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. К. И., подадена чрез адв. Д., срещу въззивно решение № 154 от 28.09.2016г. по в.гр.д.№ 365/ 2016г. на Сливенския окръжен съд. С това решение след отмяна решение № 460/10.06.2016г., постановено по гр. д.
№ 476/2016 г. на Сливенския районен съд е отхвърлен предявеният от И. К. И. срещу „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ /О./ АД иск за признаване за установено в отношенията между страните, че И. К. И. не дължи на [фирма] сумите, за които са издадени в производството по ч.гр.д. № 5399/2010г. на С. заповед за изпълнение № 3706/08.10.2010г. и изпълнителен лист, поради погасяване по давност. В тежест на ищеца са възложени сторените от ответника разноски във въззивното производство в размер на 286,19 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, като постановено при съществени противоречия с процесуалните правила и материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението.
В изложението си по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК касаторът развива доводи за наличие на основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1.)„ Прекъснало ли е погасителната давност искане за предприемане на валидно изпълнително действие по изпълнително дело, когато изпълнителното производство по същото е прекратено на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК?, 2.) „ Длъжен ли е съдебният изпълнител да предприеме изпълнителни действия по искане на взискателя, ако не са внесени дължимите авансови такси и разноски и налице ли е прекъсване на погасителната давност ако съдебният изпълнител не предприеме изпълнителни действия по това искане?“. Обосновава се противоречие между приетото от въззивния съд по първия въпрос с т. 10 от тълк. решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, с решение № 42 от 26.02.2016г. по гр. д.
№ 1812/2015г. на ВКС, IV г.о., решение № 371 от 29.10.2015г. по гр. д.
№ 1385/2012г. на ВКС, IV г.о. и решение № 285 от 06.10.2015г. по гр. д.
№ 1953/2015г. на ВКС, IV г.о. Противоречие на въззивното решение по втория поставен въпрос касаторът извежда отново с т. 10 от тълк. решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, като счита, че доколкото взискателят не е внесъл съответните такси и разноски за извършване на изпълнителни действия, то съдебният изпълнител не е надлежно сезиран и за него не е възникнало задължение да ги извърши.
Ответната страна „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ /О./ АД изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане до разглеждане на касационната жалба, а по същество за неоснователност на същата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните.
Предявен е отрицателен установителен иск за установяване недължимост на парични задължения на ищеца към ответника, поради погасяване на вземанията по давност. Въззивният съд е приел за установено, че на 21.09.2008г. е сключен договор за банков кредит между ответника и А. Г. като кредитополучател, задължението по който ищецът лично обезпечил като поръчител; че на 08.10.2010г. по ч.гр. д. № 5399/2010г. на С. са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист в полза на [фирма] срещу солидарните длъжници, като на 30.01.2012г. въз основа на изпълнителния лист е образувано изп. д. № 96/2012г., по което на същата дата взискателят е поискал от съдебния изпълнител налагане на запор върху трудовото възнаграждение, банковите сметки и движимите вещи и възбрана върху недвижимите имоти на длъжниците; че на 02.02.2012г. на същите са изпратени покани за доброволно изпълнение и е започнало проучване на имуществото им, като конкретни изпълнителни действия не са предприемани, поради което с постановление от 02.09.2015г. на ЧСИ изпълнителното производство било прекратено на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК, както и че на 11.12.2015г. взискателят е поискал образуването на ново изпълнително производство въз основа на същия изпълнителен лист, като съответно е поискано налагането на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника-ищец и съобщение в този смисъл е изпратено на неговия работодател. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е счел, че основният спорен въпрос между страните се свежда до началния момент, от който е започнал да тече давностният срок за процесните вземания. Позовавайки се на разясненията, дадени с тълк. решение № 2/2015г. на ОСГТК на ВКС, съдът е проследил хронологията на предприетите от страна на взискателя действия, с които е прекъсвано течението на погасителната давност. Посочил е, че от издаването на изпълнителния лист на 08.10.2010г. е започнала да тече петгодишна погасителна давност за вземанията, която е прекъсната с искането на взискателя, обективирано в молба от 30.01.2012г., по първото образувано изпълнително производство за осъществяване на конкретни изпълнителни действия – налагане на запор и възбрана върху имуществото на длъжника.Развил е подробни съображения относно равностойното правното значение на „поискването“ от страна на взискателя и „предприемането“ от страна на съдебния изпълнител на изпълнителни действия, разгледани в светлината на последиците, които настъпват от пасивността на взискателя и обуславят настъпване на „перемпция“ от една страна, а от друга погасяване на вземането по давност. Съдът е заключил, че в случая последното валидно изпълнително действие е поискано от взискателя в първото изпълнително производство от 2012 г. – на 30.01.2012г., като последващото му бездействие в следващите две години да поддържа висящността на процеса е довело до настъпване на перемпция. Независимо от това, от тази дата е прекъсната давността относно вземанията и към момента на новото поискване за извършване на изпълнително действие от страна на взискателя, респективно предприемането на съответното действие от съдебния изпълнител по второ изпълнително дело погасителната давност не е изтекла.
При тези мотиви на въззивния съд не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
В соченото от касатора тълк. решение № 2/2015г. на ОСГТК на ВКС
е проведено разграничение между последиците от прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл. 116, б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в“ ЗЗД, като в първия случай нова давност не започва да тече докато трае производството, а ако съществуването на вземането не бъде признато, давността не се счита прекъсната. Правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването на давността в исковия процес са неприложими относно давността при принудително изпълнение по чл. 116, б. „в“ ЗЗД и в този случай няма спиране на давността нито отпадане на ефекта на прекъсването, с оглед различната уредба на исковото и изпълнителното производство и изискването спрямо кредитора да проявява активност за движението на изпълнителното производство. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по силата на закона, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Във всички случаи на прекратяване на принудителното изпълнение съдебният изпълнител служебно вдига наложените запори и възбрани, като всички други предприети изпълнителни действия се обезсилват по право, с изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права, както и редовността на извършените от трети задължени лица плащания, но изложеното не се отнася за прекъсването на давността. С прекратяването не настъпва аналогична на предвидената в чл. 116, б. „б“ правната последица- при отхвърляне на искането, давността да не се счита прекъсната. Подобен извод не може да се изведе и от представеното решение № 42 от 26.02.2016г. по гр. д. № 1812/2015г. на ВКС, IV г.о.. В същото изложените мотиви са привързани към различна фактическа обстановка, а именно изпълнителното действие, което принципно е било годно да прекъсне давността е извършено след като изпълнителното производство вече е било прекратено, а не преди това. Въззивното решение е съобразено с дадените в тълкувателното решение разяснения, поради което не се обосновава твърдяното противоречие по първия въпрос. Представените решение № 371 от 29.10.2015г. по гр. д. № 1385/2012г. на ВКС, IV г.о. и решение № 285 от 06.10.2015г. по гр. д. № 1953/2015г. на ВКС, IV г.о. са допуснати до касационно обжалване по различни правни въпроси – относно условията за погасяване на вземане, установено с влязла в сила присъда; за началото на давностния срок при погрешно индивидуализиране на длъжника в съдебния акт, послужил за изпълнително основание; относно възможността въззивният съд да отхвърли предявен иск, като недоказан по размер, ако е приел същия за доказан по основание и дали се счита за прекъсната погасителната давност от изпълнителни действия, предприети въз основа на обезсилена заповед за изпълнение и издаден въз основа на нея изпълнителен лист.
Вторият формулиран въпрос не представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда. Същевременно не е налице и поддържаната от касатора допълнителна предпоставка. В т. 11 от цитираното тълкувателно решение се приема, че предварителното внасяне на таксите от взискателя няма значение за законосъобразността на извършените от частния съдебен изпълнител изпълнителни действия, като същите не са порочни, не подлежат на обжалване на това основание и не може да бъдат отменени по жалба срещу тях. В този смисъл валидността и правното действие по отношение на давността не е обусловено от предварителното авансово внасяне на такси и разноски.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото разноски на касатора не се следват, а ответникът по касацията не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 154 от 28.09.2016г. по в.гр.д.№ 365/ 2016г. на Сливенския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: