О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 388
София, 25.04. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 207 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК, вр. § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. К. М. чрез адвокат К. К. от АК-В. срещу решение № 114/14.07.2017 г. по в.гр.д. № 82/2017 г. на Апелативен съд В., с което се отменя решение № 311/29.11.2016 г. по гр.д. № 574/2015 г. на Окръжен съд Добрич и вместо това се отхвърлят предявените искове по чл.42, ал.2, вр.чл.39, ал.1 ЗЗД, да се прогласи недействителност на договор за доброволна делба от 10.03.2010 г., сключен от името на М. Г. П. чрез пълномощника Х. Г. П., който е действал извън представителната власт по пълномощно рег. № 7847/30.10.2009 г. на нотариус с район на действие РС П..
В касационната жалба са изложени твърдения, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по процесуалноправни и материалноправни въпроси, разрешени според касатора в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
От С. С. П., чрез адвокат А. А. от АК-В. е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите на касатора с твърдения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Ответниците Д. Г. Г., С. Г. Б. и Х. Г. П., всичките чрез адвокат Д. М. от АК-Д. са подали писмени отговори, в които оспорват касационната жалба като считат, че липсват основания за допускане на касационно обжалване и претендират разноски пред настоящата инстанция.
Ответниците по касационната жалба Р. Г. П., Р. Г. Б., Г. Г. П., всичките чрез адвокат Е. Р. от АК-В. са подали писмен отговор, в който оспорват доводите като считат, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и също претендират разноските за адвокатско възнаграждение.
Останалите ответници по касационната жалба не вземат становище.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените в исковата молба обстоятелства, въз основа на които е определил правната квалификация на иска, поради което няма основание за обезсилване на решението и връщането на делото за произнасяне по предявения иск. Съдът приема също, че не са допуснати съществени процесуални нарушения при събирането на доказателства и обсъждането на възраженията по делото, доколкото същите са били заявени след срока за отговор на исковата молба. Според въззивната инстанция е предявен иск с правно основание чл.42, ал.2, вр. чл.39 ЗЗД, но при наличието на изразена воля на разпореждане със своето имущество, без ограничения в представителната власт на упълномощения, следва да се приеме, че договорът за доброволна делба е валидно сключен и не са налице действия на разпореждане извън пределите на пълномощното за това, което упълномощителят е изявил, поради което предявеният иск е неоснователен.
При проверка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. На първия процесуалноправен въпрос, има ли процесуално задължение по смисъла на чл.236, ал.2 ГПК въззивният съд да изложи мотиви на решението си като обсъди всички доводи, искания и възражения на въззиваемия, се дава отговор в редица решения на ВКС постановени по реда на чл.290 ГПК – решение № 68 от 22.02.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на ВКС, І г.о., в които се приема, че съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява доводите на страните по свое вътрешно убеждение върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдяните по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В случая, съдът е съобразил цитираната съдебна практика на Върховния касационен съд, като е приел, че не дължи произнасяне по въпроси и съображения, които са били заявени за първи път пред въззивната инстанция. В тази връзка, преповтарянето на оплакванията в подвъпроси не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като по същността си те представляват касационни доводи за неправилност на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК.
Поставените въпроси под номер ІІ и ІІІ, за тълкуването изявленията на упълномощителя и пълномощника във връзка с приложението на чл.20 ЗЗД и преценката за ограниченията в представителната власт при сключването на договор за доброволна делба, обуславят изхода на делото, но не са разрешени в противоречие, а съответствие със съдебната практика на ВКС /включително и цитираната от касатора/, напр. решение № 117/28.08.2013 г. по гр.д. № 215/2012 г. и решение № 502/26.07.2010 г. по гр.д. № 222/2009 г. на ІV г.о., в които се приема, че съгласно чл.20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво те са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат; отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка да се схваща в смисъла, произтичащ от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните, с оглед постигане целта на договора. Въззивният съд е изложил съображения за значението на уговорки и съпоставяйки отделните изявления на упълномощителката е достигнал до обоснования извод, че в пълномощното липсва ограничаване на представителната власт на представляващия да получи дела й в имот.
Въпросите, допустимо ли е представляващият да договаря размера на дяловете и тяхното уравнение лично за себе си като съделител, без изричното съгласие на представлявания, както и длъжен ли е съдът да следи служебно за нищожност на делбата поради противоречие със закона, са неотносими, доколкото не са били предмет на обсъждане в мотивите на решението на въззивния съд. Отделен е въпросът, че сключването на валиден договор за делба, за която е дадено пълномощно от наследодателя на ищцата по делото, предполага задължително участие на всички съделители, включително на пълномощника, за да бъде защитен както неговия интерес, така и този на упълномощилия го съделител.
Петият въпрос е свързан с тълкуване на пълномощното дадено на друг съделител за участие в делбата и за вида недействителност при неспазване на ограничението в представителната власт, в който смисъл са и въпросите под номер VІІ, VІІІ и ХІ. В първата част, отговорът на този въпрос е идентичен с отговора за приложението на чл.20 ЗЗД, а на втората част от въпроса отговор е даден в тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК. В съдебната практика на ВКС се приема последователно, че прилагането на разпоредбата на чл.20 ЗЗД означава, че при тълкуването на отделните изявления и клаузи, следва да се преценява какво е действителното съдържание на „това, което упълномощителят е изявил” и дали изявленията на договарящите се покриват за съществените елементи от съдържанието на сделката. Според мотивите на съда, при тълкуване волята на представлявания в пълномощното не може да се изведе ограничаване в представителната власт на пълномощника по смисъла на чл.39 ЗЗД, поради което договорът за доброволна делба не е недействителен на основание чл.42, ал.2 ЗЗД. Тези изводи са в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд, че постигнато съглашение между страните в рамките на закона и морала обвързва съконтрахентите по начина, по който те са обективирали съгласието си да настъпят желаните от тях правни последици.
Повдигнатият шести въпрос: „при спор за действителната воля на съделител по договор за доброволна делба, която воля същият е изявил чрез представител, длъжен ли е съдът да установи пазарната цена на дела му, и ако разликата в пазарната цена на дела и размерът на получената парична сума при делбата е в значителен размер, да прецени имал ли е този съделител намерение на надари останалите съделители с разликата”, няма отношение към мотивите на въззивното решение, че при тълкуването следва да бъде установена действителната, а не предполагаемата воля на упълномощителя и няма пречка при делбата полагаемата се част да бъде получена както в имот, така и в пари. Изводите на въззивната инстанция са в съответствие и със съдебната практика на ВКС, формирана с ТР № 3/19.12.2013 г. по тълк. дело № 3/2013 г. на ОСГК, в което се приема, че няма пречка уравнението в дяловете да бъде в пари или имот, когато не е възможно при делбата всеки да получи реален дял в натура. В този смисъл, поставеният въпрос не обуславя изхода на делото, доколкото заявените в обстоятелствената част и петитума на исковата молба твърдения, че ищцата е наследник на участвала в делбата съделителка, която е представлявана извън обема на учредената от нея представителна власт, нямат връзка с поставения въпрос длъжен ли е съдът да установи дали волята на наследодателя е да получи дял в пари, съответстващ на пазарната цена на неговия дял в имота.
Останалите въпроси на касатора са свързани с правната квалификация на иска при твърдения за недействителност на упълномощителната сделка на единия съделител, във връзка с което се поддържа нищожност по чл.26 ЗЗД и длъжен ли е съдът да следи служебно за нищожност на договора за доброволна делба поради противоречие на закона и накърняване на добрите нрави обуславят изхода на делото, но са разрешени в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, в която се приема, че съдът определя правната квалификация на иска въз основа на въведените от ищеца твърдения относно претендираното или отричано от него право. В случая, преценката на въззивния съд се основава на заявените в исковата молба обстоятелства, че наследодателят на ищцата е изразил воля да получи полагащата му се част при делбата единствено в имот, но при тълкуването на изявленията в пълномощното съдът е достигнал до извод, че договорът за делба е валидно сключен и не са налице действия на разпореждане извън обема на представителната власт. Въз основа на тези твърдения, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск да се обяви недействителността на договора при липса на потвърждаване по чл.42, ал.2, вр. чл.39 ЗЗД, което е в съответствие с т.2 на ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК, според което при липсата на потвърждаване, договорът става недействителен по отношение на мнимо представлявания, но на тази недействителност може да се позове само лицето, от името на което е бил сключен договора или неговите универсални правоприемници. В случая, ищецът атакува сключения чрез представител договор за доброволна делба, като се позовава на недействителност на упълномощителната сделка на един от съделителите, която не може да бъде потвърдена поради смъртта на представлявания, поради което правното основание на иска е по чл.42, ал.2, вр. чл.39 ЗЗД, както е приел и въззивният съд в обжалваното решение.
Предвид изложените съображения и наличието на задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд по повдигнатите от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а при липсата на съображения да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретните разпоредби във връзка с правомощията на въззивния съд и недействителността на упълномощителната сделка по чл.42, ал.2 ЗЗД, не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Адвокат Д. М. от АК-Д. е поискал да му се присъди адвокатско възнаграждение като особен представител на ответника Д. Г. Г. от [населено място], които с оглед изхода на делото следва да му бъдат присъдени в размер на 980,69 лева, съгласно чл.9, ал.3, вр.чл.7, ал.2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, във връзка с изготвяне на отговор по касационна жалба.
Ответникът по касационната жалба С. Г. Б. от [населено място], ЕГН [ЕГН], чрез адвокат Д. М. от АК-Д. е поискала разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие, които с оглед изхода на делото следва да й бъдат присъдени платените в брой 100 лева.
Ответникът по касационната жалба Х. Г. П. от [населено място], чрез адвокат Д. М. от АК-Д. е поискал разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие, които с оглед изхода на делото следва да му бъдат присъдени платените в брой 100 лева.
Ответниците по касационната жалба Р. Г. П., Р. Г. Б., Г. Г. П., всичките чрез адвокат Е. Р. от АК-В. също са поискали разноски пред касационната инстанция, но не са представили доказателства да са направили такива, поради което съдът не ги присъжда.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 114 от 14.07.2017 г. по в.гр.д. № 82/2017 г. на Апелативен съд В..
ОСЪЖДА Р. К. М., ЕГН [ЕГН] да заплати на адвокат Д. Г. М. от Адвокатска колегия – Д., като особен представител на ответника Д. Г. Г. от [населено място], ЕГН [ЕГН], адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция в размер на 980,69 (деветстотин и осемдесет лева, шестдесет и девет стотинки) лева, на основание чл.47, ал.6 ГПК, вр. чл.36, ал.2 ЗАдв.
ОСЪЖДА Р. К. М., ЕГН [ЕГН] да заплати на С. Г. Б. от [населено място], ЕГН [ЕГН], чрез адвокат Д. М. от АК-Д. разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция в размер на 100 (сто) лева.
ОСЪЖДА Р. К. М., ЕГН [ЕГН] да заплати на Х. Г. П. от [населено място], ЕГН [ЕГН], чрез адвокат Д. М. от АК-Д., разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция в размер на 100 (сто) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.