ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 388
[населено място], 25.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на десети юли две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.д. № 1245/2017 година.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на В. С. С. от [населено място] против определение № 1314 от 18.04.2017 г. по ч.гр.д. № 1811/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
С определението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд е потвърдил определение № 7133 от 10.03.2017 г., постановено по гр.д. № 2735/2017 г. на СГС, с което на основание чл. 118, ал. 2 ГПК, състав на СГС е прекратил образуваното пред себе си съдебно производство и е изпратил делото на родово компетентния съд – СРС. За да постанови този резултат, въззивният състав е приел, че ищецът в исковата молба не е заявил солидарност на задължението на ответниците, а тъкмо обратното фактически / в жалбата/ е посочил, че ответните дружества са се споразумяли с него да ползват – всеки по „1/3 от предоставеният им имот”, от което е изведен фактически довод за разделност на задълженията им. Освен това, солидарните задължения предполагат или изрична воля на страните или законова норма, която я предвижда. След като страната не е обосновала нито едното, нито другото, то следва, че задължението е поето разделно, поради което и претендираната сума следва да бъде разделена поравно между ответниците. Направен е извод, че са предявени самостоятелни искове срещу тримата ответници за заплащане на обезщетение за ползване без основание на процесния имот, като всеки един от кумулативно обективно и пасивно съединените осъдителни искове е с цена под 25 000 лв.,и съответно е преценена законосъобразност на извода, за прекратяване на образуваното пред СГС дело и изпращането му на родово компетентния съд – СРС.
Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният касатор в хипотеза на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставил следният въпрос : 1.“Налице са един или повече искове, когато е предявена осъдителна претенция за плащане на обезщетение за ползване на неподеляем недвижим имот общо срещу всички ответници по делото, при положение, че ответниците са ползвали имота съвместно за процесния период и няма уговорка нито между тях, нито между тях и собственика на имота по отношение на разпределението на ползването му в реални части?“Касаторът е поддържал, неправилност на извода на съда, че в случая са налице три отделни иска, предявени в условията на субективно кумулативно съединяване, всеки, от които е с цена под 25 000 лв., тъй като в случая се касаело за „един единствен иск”, насочен общо срещу тримата ответници. Този довод е изведен от това, че било невъзможно, при описаната във въпроса хипотеза, да се раздели „юридическата отговорност” за плащане на обезщетението от ответниците, предвид факта, че имотът е неподеляем от една страна и защото ответниците са ползвали имота съвместно за процесния период и нямат уговорка нито между тях, нито между тях и собственика на имота по отношение на разпределението на ползването му в реални части. Предвид горното, касаторът твърди, че не би било допустимо обособяването и възприемането на предявения иск като три отделни самостоятелни такива. В случая била налице хипотезата на чл. 215, т. 1 ГПК – другарство, поради общо задължение на ответниците да обезщетят собственика на неподеляемия имот, който са ползвали. Разглеждането на поставения въпрос „при всяко положение” бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по него, според жалбоподателя, не съществувала никаква съдебна практика. Поставен е въпросът -“Налице ли е „общо задължение“ на ответниците по смисъла на чл. 215, т.1 от ГПК, когато е предявен иск срещу тях за плащане на обезщетение за ползване на неподеляем недвижим имот, при положение, че ответниците са ползвали имота съвместно за процесния период и няма уговорка нито между тях, нито между тях и собственика на имота по отношение на разпределението на ползването му в реални части?“Страната сочи, че САС е приел, че не е налице общо задължение на ответниците, доколкото ищецът не е претендирал наличието на солидарна отговорност между ответниците за заплащане на дължимото обезщетение, като този извод на съда бил неправилен, тъй като в случая било налице „общо задължение“ на ответниците, което произтичало от неподеляемостта на ползвания имот. И по този въпрос, според жалбоподателя, не съществува никаква съдебна практика. Поставен е въпросът – „Неделимо ли е задължението на всеки от ползващите неподеляем недвижим имот за обезщетяване на собственика му за ползването, ако същите са ползвали имота съвместно и няма уговорка нито между тях, нито между тях и собственика на имота по отношение на разпределението на ползването му в реални части?“ Отново са изложени доводи за неправилност на изводите на съда, така квалифицирани и от касатора. Страната е посочила по поддържаното основание, че разглеждане на поставения правен въпрос за това, че съдът бил сезиран с едни иск, а не с три, ще допринесе за „промяна на неправилното и неточно тълкуване, създадено с константната съдебна практика на ВС и ВКС, съгласно която паричните задължения винаги са делими по своята правна същност”. Изложил е разбирането си, че макар и паричните задължения поначало да са делими, доколкото всеки длъжник може да плати задължението си към кредитора на части, този извод не може да се абсолютизира и не бил верен във всеки случай, поради това било необходимо този въпрос да бъде разгледан от ВКС „в светлината на поставения по – горе казус.” Посочено е още, че разглеждането на поставения въпрос ще допринесе за създаването на нова съдебна практика, необходима с оглед настъпилите промени в обществените условия от приемането на ЗЗД. „При приемането на ЗЗД и съществуването на планова икономика не е стоял на дневен ред за регулиране въпросът за обезщетяване на собственика на имота общо от всички ползватели, респ. наематели на даден имот, поради засилената държавна регулация в тази насока. Ето защо, при настоящите условия на пазарна икономика и свободна стопанска инициатива е важно уреждането на този въпрос и постигане на осъвременено тълкуване на значението на термина „неделимо задължение по своята природа“ при задължението за обезщетяване на собственика на имота от ползвалите го лица по правилата на неоснователното обогатяване.”Други доводи не са развити.
Частният касатор не обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване. Първият поставен въпрос, не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.`1 ГПК, тъй като съдържа фактически твърдения на страната и хипотези, които не са разглеждани от въззивният съд и които не са обосновавани от него като част от фактическата обстановка по спора, както и доводи за неправилност на определението, свързани със защитната теза на страната, а не с решаващите изводи на състава.Същото е относимо и към вторият и трети въпрос, в чието съдържание отново са включени твърдения на частния касатор за общо ползване на имота, за неговата неподеляемост и т.н. – твърдения свързани със защитната му теза, като същите имат по-скоро фактически, а не правен характер. Т.е. не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК или касаторът не е обосновал наличие на общо основание. Същият не излага и доводи относими към разяснените с т.4 на ТРОСГТК №1/09г. състави на поддържаното от него основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, спрямо които са ирелевантни общите твърдения за липса на практика по поставените фактически въпроси, както и общите оплаквания за неправилност на акта, така квалифицирани и от страната, които се разглеждат само когато касационното обжалване на атакувания съдебен акт е допуснато. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предполага доводи за това, че конкретно формулирания релевантен правен въпрос/ какъвто в случая не е налице/ е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009 г. С оглед тези предпоставки, както вече бе отбелязано, страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба.
С оглед така представеното изложение не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното определение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1314 от 18.04.2017 г. по ч.гр.д. № 1811/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: