О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 388
гр. София, 05.07.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 41 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Л. В. Й., В. Н. Н. и Р. Н. Н., всички чрез пълномощниците им адв. А. В. и адв. Б. Ц. от САК, против въззивното решение № 136 от 3.04.2017 год. по гр. д. № 58/2015 год. на Софийския окръжен съд.
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна – ищците в производството и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, поради което е процесуално допустима. Същата е и редовна с оглед спазване на изискванията на чл. 284 ГПК.
От ответниците по иска и по касация писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил от Т. М. Т., А. М. Д. и М. П. М., чрез пълномощника им адв. Б. Н., в който същите възразяват срещу допускане на касационното обжалване, респ. срещу касационната жалба по същество с доводи за правилност на въззивното решение.
По наведените от касаторите в приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното:
С обжалваното решение въззивният съд в производството по чл. 196 и сл. ГПК /отм./, във вр. с параграф 2, ал. 1 ПЗР на ГПК, е потвърдил решението на първоинстанционния районен съд, [населено място] от 31.03.2014 год. по гр. д. № 104/1999 год. С него са отхвърлени предявените от касаторите срещу ответниците искове за делба на описаните недвижими имоти: неурегулирано дворно място в строителните граници на [населено място], м. „В.”, [община], и на земеделските имоти, находящи се в землищата на [населено място] и [населено място], [община], останали в наследство от Т. И. Т., починал на 6.09.1910 год. и Б. П. Т., починала на 10.08.1913 год.
За да постанови горния резултат въззивният съд приел, че върху имотите, предмет на предявените искове за делба, не е налице съсобственост между страните. По делото не са представени доказателства същите да са били собственост на наследодателите Т. и Б. Т., починали първият през 1910 год., втората през 1913 год., съответно, че правото на собственост е било възстановено по предвидения административен ред за това в полза на наследниците им. Горното не се установява от влязлото в сила решение по приключилото гр. д. № 35/95 год. на Ботевградския районен съд, с което е обявена нищожността на продавателен акт от 17.08.1910 год., с който П. И. /баща на наследодателката на ищците П. Н./ е продал на М. и Г. Т. собственото си недвижимо и движимо имущество в района на [населено място], състоящо се от 1/6 ид. ч. от бащиното наследство и от описаните имоти в Л. о., за сумата от 1 500 лв., тъй като недвижимото имущество в района на [населено място] не е индивидуализирано. От представените по делото доказателства се установява, че като правоимащи по земеделската реституция лица са приети наследниците на Т. М. Т., М. М. П., Ц. Г. Г., Г. Ц. Г. и П. М. Т., в полза на които са постановени решения на поземлената комисия, влезли в сила и имащи конститутивно действие както по отношение на обектите, така и по отношение на субектите на възстановената собственост. Въззивният съд приел, че в делбеното производство е недопустимо да се разрешават спорове за собственост на земеделските земи към момента на тяхното коопериране, какъвто е въведен от ищците с твърдението им, че е налице съсобственост между страните по делото на имотите, принадлежали на общите им наследодатели към тяхната смърт 1910 год., респ. 1913 год., при наличието на постановени влезли в сила решения на поземлената комисия в полза на част от техните наследници, т. е. титулът за собственост не е по отношение общите наследодатели, а на тези от техните наследници, на които е възстановено правото при приключилата административна процедура по ЗСПЗЗ въз основа на писмени доказателства за собствеността, записванията в емлячния регистър и внасянето на имотите в стопанството. На това основание не може да се основава твърдението за съсобствени имоти по наследство от общ наследодател, респ. да се иска делбата им, тъй като този спор е за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, който не може да се съединява с иска за делба – липсва административен акт, легитимиращ всички наследници на посочените общи наследодатели като собственици на заявените имоти.
С оглед изложените мотиви решаващото съображение за отхвърляне на исковете за делба на процесните имоти е липсата на установена съсобственост между страните върху спорните имоти. Твърденията на ищците за останали им в наследство от общите наследодатели Т. и Б. Т. имоти са останали недоказани по делото, а от събраните доказателства се установява легитимацията на част от техните наследници за собственици на основание възстановяване на собствеността им по ЗСПЗЗ с влезли в сила решения.
В изложението на касаторите се сочи противоречие с решение № 323 от 27.09.2012 год. по гр. д. № 408/2011 год. на ВКС, І г. о. относно задължението на съда активно да съдейства на страните за пълното изясняване на делото от фактическа страна, с твърдение за нарушаване принципа на служебното начало в гражданския процес. Позовават се на липса на указания към тях да представят доказателства за твърдяната съсобственост, както и на неосигуряване на възможността да ги съберат с оглед недопускане на поисканата експертиза относно идентичността на имотите.
На второ място, касаторите се позовават на неизясняване на делото от фактическа страна с позоваване на решение на ВКС № 237 по гр. д. № 521/2000 год., V г. о., Р № 55 по гр. д. № 4914/15 год. І г. о., Р № 418 по гр. д. № 674/10 год. І г. о., последните постановени по чл. 290 ГПК/.
Касаторите релевират и довод за необсъждане от съда на релевантни по делото факти, доказателства и доводи, в противоречие на цитираната и представена съдебна практика относно задължението на съда да обсъди всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по изложените от касаторите в изложението им съображения, които по своята същност представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати от съда процесуални нарушения, а не правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК/редакция преди изм. с ДВ бр. 86/2017 год./. Същите не могат да обосноват наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС относно материалноправния или процесуалноправния въпрос, който трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това доводите на касаторите за неправилност на извода за липса на съсобственост върху процесните земеделски земи поради процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата относно принадлежността на това право, както и нарушаване принципа на служебното начало в гражданския процес и неизясняване на делото от фактическа страна, са оплаквания за неправилност на решението, по съществото на спора, но не и правни въпроси от значение за изхода на делото, т. е. такива, включени в предмета на спора и обусловили правната воля на съда, обективирана в решението му /съгласно цитираното тълкувателно решение/. Формулираните от касаторите като процесуалноправни въпроси в изложението не представляват такива, по тях въззивният съд не се е произнасял, поради което и същите нямат характеристиката да са обуславящи изхода на спора за делба на имотите. Затова и не може да се прави съпоставка в произнасянето по тях с представената задължителна съдебна практика, с оглед обосноваване основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /в предходната редакция/.
Съгласно приетото в цитираното тълкувателно решение непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания. Извън горното, настоящият състав не констатира и основания за служебно допускане на обжалване на решението поради вероятност същото да е нищожно, респ. недопустимо, водим от което настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 136 от 3.04.2017 год. по гр. д. № 58/2015 год. на Софийския окръжен съд по подадената от Л. В. Й., В. Н. Н. и Р. Н. Н., всички чрез пълномощниците им адв. А. В. и адв. Б. Ц. от САК, касационна жалба.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: