Определение на ВКС – ГК, III г.о. 8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 389
гр. София, 10.05.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. С.
като изслуша докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 1078/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 33390 от 25.11.2014 г. на М. М. Х. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Женя А. от АК-В., против въззивно решение № 1431 от 22.10.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1554/2014 г. по описа на Варненския окръжен съд, ГО, І състав, с което като е потвърдено решение № 2233 от 24.04.2014 г., постановено по гр.д. № 2984/2012 г. на Варненски районен съд, 33 с-в, е прогласена по отношение на ответника М. М. Х. от [населено място], нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, предмет на н.а. № 195, т. ІІ, рег. № 6989, д. № 364/2011 г. на нотариус № 196 от регистъра на НК, с район на действие РС – В., с който Маргаритка В. С. от [населено място], чрез пълномощника си К. И. И. от [населено място] е продала на М. М. Х. недвижим имот – апартамент № 20 в [населено място], ж.к. Трошево”, [улица], [жилищен адрес] с площ от 40,17 кв.м., ведно с прилежаща изба № 20 с площ от 3,19 кв.м., за сумата 9 950 лв., поради накърняване на добрите нрави, изразяващо се в договаряне от ответницата К. И. И. като пълномощник на прехвърлителя във вреда на упълномощителя, предвид уговорената по-ниска от пазарната цена за имота. Жалбоподателката обжалва въззивното решение, като моли същото да бъде отменено по съображения, подробно изложени в касационната жалба. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона решени в противоречие с практиката на ВКС – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставените материалноправни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, са: 1/ Кога представителят действа в разрез с интересите на представлявания и кога следва да се приеме, че представителят е излязъл извън пределите на предоставените му от упълномощителната сделка правомощия; 2/ Как следва да бъдат определяни рамките на предоставената на пълномощника представителна власт – в аспекта на конкретно извършено разпореждане или съобразно изявената воля на упълномощителя в упълномощителната сделка; 3/ Кога представителят при сговаряне с лицето, с което договаря, действа във вреда на представлявания. В подкрепа на твърденията си се позовава на противоречие с практика на ВКС, която прилага, както следва: определение № 708/07.06.2011 г. по гр. д. № 1804/2010 на ВКС, III г.о., постановено в производство по чл. 288 ГПК, което съгласно даденото разрешение в т. 1 на ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС не съставлява задължителна съдебна практика и решение № 859/07.12.2009 г. по гр. д. № 2069/2008 г. на ВКС, IV г.о., постановено стария процесуален ред, което съгласно разрешението на т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС сочи на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ответниците по жалбата Маргаритка В. С. от [населено място] и К. И. И. от [населено място], не са изразили становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с първоинстанционното решение правилно е уважен като основателен главният иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3, вр. с чл. 40 ЗЗД. По делото са предявени обективно съединени искове за прогласяване по отношение на ответницата М. М. М. Х. нищожността на договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място], с който Маргаритка В. С., чрез пълномощника си К. И. И. го е продала на М. М. Х. за сумата 9 950 лв., поради накърняване на добрите нрави, изразяващо се в договаряне от ответницата К. И. И. като пълномощник на прехвърлителя с купувачката във вреда на упълномощителя, предвид уговорената по-ниска от пазарната цена на имота, и при условията на евентуалност – иск по чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 40 ЗЗД за прогласяване за нищожен по отношение на ответника М. Х. договор за покупко-продажба на процесния апартамент, поради договаряне във вреда на представлявания на основание чл. 40 ЗЗД и по чл. 284, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 9 950 лв. от К. И. И. на Маргаритка В. С.. Въззивният съд е приел, че е налице нищожност на договора за продажба, поради договаряне във вреда на представлявания, защото е осъществен фактическият състав на чл. 40 ЗЗД, а именно: налице е споразумение между представителя и третото лице с цел увреждане на представлявания, увредени са интересите на ищцата, като тази увреда не е потенциална, а е съвсем реална, т. е. съществува несъответствие между волята на представлявания и представителя. В случая, ищцата е упълномощила първата ответница да се разпореди със собствения й недвижим имот, която го е продала на втората ответница М. Х. за сумата 9 950 лв., при данъчна оценка на имота – в размер на 25 432, 70 лв. С нотариален акт № 11/12.10.2011 г. М. Х. е препродала имота на Т. Т. за сумата 9 800 лв. Изложени са съображения, че свободата на договаряне е ограничена от повелителните норми на закона и добрите нрави, а споразумението между пълномощника и третото лице реално уврежда интересите на ищцата-упълномощител, поради несъответно ниската цена на имота в договора, която е определена в размер три пъти по-нисък от данъчната оценка на имота.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора. Както се изложи по-горе в изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК касаторката се позовава на трите предпоставки за допускане на касационно обжалване, а именно, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и съдилищата, както и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. С определение от 15.06.2015 г. производството по делото е спряно до постановяване на Тълкувателно решение по тълк.д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, по което е постановено Тълкувателно решение, обявено на 12.12.2016 г., поради което производството по делото е възобновено, тъй като са отпаднали пречките за разглеждането му по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдебната практика по приложението на чл. 40 ЗЗД е уеднаквена с Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС, ОСГТК по тълк. д. № 5/2014 г., като с т. 3 е прието, че договор, при който представителят на едната страна се е споразумял с другата страна във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД, не поражда целените с него правни последици и е недействителен и на тази недействителност може да се позове само представляваният или неговите универсални правоприемници. В този смисъл поставените въпроси от касаторката, свързани с предпоставките за приложението на хипотезата на чл. 40 ЗЗД се явяват фактически и са свързани с преценка на релевантните по делото факти и обстоятелства, поради което не биха могли да бъдат предмет на анализ в производството по чл. 288 ГПК. В мотивите на посоченото тълкувателно решение е разяснен подробно фактическият състав на чл. 40 ЗЗД, както следва: „пораждащ недействителността по чл. 40 ЗЗД се състои от два елемента: А. Обективен елемент – договорът, сключен от (чрез) представителя и насрещната страна по него (третото лице) е във вреда на (уврежда) представлявания. Увреждането на интересите на представлявания може да има най-различни проявни форми, например: договор, сключен при неизгодни за него условия; имуществото му е неоправдано обременено с уговорени тежести или договорът поражда допълнителни бъдещи и/или условни задължения (под модалитет), нетипични за конкретния тип договори; предоставените на пълномощника права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт, както и най-различни други хипотези. Не е необходимо вредата да е настъпила, а е достатъчно да е налице сигурност за нейното настъпване (особено при договори с продължително изпълнение), но във всички случаи се има предвид обективно увреждане на интересите на представлявания, което не е незначително. Преценката за наличието на увреждането, респ. – за сигурното му настъпване, се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи – към момента на сключването на договора. Увреждането не може да се дължи, например на последващо изменение на пазарните условия, поради което изменение продажната цена по договора е станала неизгодна, макар да е била изгодна към момента на неговото сключване. Б. Субективен елемент – „споразумяване“ между представителя и насрещната страна по договора (третото лице) за увреждането на представлявания. Този втори елемент от фактическия състав на недействителността по чл. 40 ЗЗД, на пръв поглед също има обективен характер, но се свежда до недобросъвестност на представителя и насрещната страна по договора (третото лице) относно увреждането на представлявания. „Споразумяването“ не съставлява отделна правна сделка между представителя и насрещната страна по недействителния договор, която сделка да е различна от самия този договор, т. е. – не е необходимо да е налице изричен „сговор“ между тях да увредят представлявания, което би предполагало във всички случаи намерение за увреждане и умисъл за това, но в голяма част от хипотезите такива не са налице или са практически недоказуеми от страна на представлявания. Това „споразумяване“ между представителя и насрещната страна е обективирано в самия недействителен договор, увреждащ представлявания, което е първият елемент от фактическия състав. Поради това, вторият елемент от този фактически състав е субективен и се изразява, не винаги в общ сговор и общо намерение (цел) у представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в тяхната недобросъвестност – те, и двамата, знаят (осъзнават), че сключеният договор обективно уврежда представлявания. Тази недобросъвестност също не се предполага, а подлежи на доказване от страна на представлявания. Преценката за наличието също се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи – към момента на сключването на договора. Увреждането на представлявания и недобросъвестността на представителя и на насрещната страна по договора са релевантни за недействителността по чл. 40 ЗЗД, и тя ще намери приложение, само когато договорът е сключен в рамките на представителната власт (учредена с пълномощно или от закона). Както от буквалното граматическо тълкуване, така и от систематичното място на разпоредбата на чл. 40 ЗЗД в рамките на института на представителството, следва очевидната цел на установената там недействителност – единствено и изключително в интерес на представлявания, който единствен е увреден от договора, т.е. – недействителността има защитна функция само по отношение на увреденото представлявано лице, чийто представител е злоупотребил с доверието му, а насрещната страна по договора най-често се е облагодетелствала от това за негова сметка. Приетото от въззивния съд по относимите правни въпроси като краен резултат е в съответствие с тази задължителна съдебна практика.
В този смисъл по поставените правни въпроси, не е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и съдилищата, както и въпросите не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на която се позовава касаторката е налице в случаите, когато съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение – от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. По отношение на поставения въпрос за съдържанието и рамките на представителната власт на пълномощника, следва да се посочи, че не е относим към изхода на спора, поради което по него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, доколкото съдът е приел, че е налице валидно учредена представителна власт, която пълномощникът има задължение да упражни добросъвестно и с грижата на добър стопанин, което очевидно не е сторил, като е продал имота на ищцата упълномощител на цена три пъти по-ниска от данъчната оценка на имота и повече от пет пъти по-ниска от пазарната му цена. Тъй като приетото от въззивния съд по поставените правни въпроси е в съответствие със задължителната съдебна практика, установена по реда на чл. 292 ГПК, не са налице основанията за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Подадена е частна жалба № 495 от 09.01.2015 г. на Маргаритка С. В. срещу определение № 495/09.01.2015 г., постановено по гр. д. № 1554/2014 г. на Варненския окръжен съд, с което е оставена без уважение молба № 33231 от 24.11.2014 г., на А. Т. М. – особен представител на К. И. И. за изменение на Решение № 1431 от 22.10.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1554/2014 г. на Варненския окръжен съд, в частта за разноските, като е разпоредено сумата 1 272, 12 лв. да бъдат изплатени от бюджета на съда в полза на адв. А. Т. М. – особен представител на К. И. И. по в.гр.д. № 1554/2014 г. по описа на В., като впоследствие бъдат събрани от ищцата Маргаритка В. С.. С обжалваното определение въззивният съд е приел, че не са налице основания за допълване на въззивното решение в частта му за разноските, с което ищцата е осъдена в полза на В. да заплати възнаграждението на назначения особен представител на К. И., тъй като ищцата е била освободена от такси и разноски само за първата, но не и за въззивната инстанция.
Обжалваното определение на въззивния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е неправилно.
Съгласно приетото разрешение в т. 12 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС в случаите, когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените й процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им по чл. 83, ал. 2 ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата. В конкретния случай ищцата Маргаритка В. С. е била освободена от заплащане на държавна такса и разноски на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от първоинстанционния съд с определение от 17.03.2012 г. по делото. В противоречие с приетото в ТР № 6/2013 г. въззивният съд е приел, че тя е била освободена от заплащането на такси и разноски само за първоинстанционното производство, тъй като това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата, каквито в случая не са установени. Следователно, тя не дължи заплащането на разноски за въззивното производство за особения представител на К. И. И. адв. А. М.. Възнаграждението за особения представител винаги е дължимо, което в случая възлиза на 1 272,12 лв. и следва да бъде възмездено като разноски по реда на чл. 78 ГПК с оглед постигнатия правен резултат по спора. В конкретния случай с решение № 1431 от 22.10.2014 г., по в.гр.д. № 1554/2014 г. по описа на Варненския окръжен съд, ГО, І състав, е потвърдено решение № 2233 от 24.04.2014 г., постановено по гр.д. № 2984/2012 г. на Варненски районен съд, 33 с-в, с което е уважен искът на Маргаритка В. С. за прогласяване недействителността по отношение на М. М. Х. на договор за продажба на недвижим имот, с който ищцата, чрез пълномощника си К. И. И. е продала на М. М. Х. процесния апартамент в [населено място], за сумата от 9 950 лв., поради накърняване на добрите нрави, изразяващо се в договаряне от ответницата К. И. И. като пълномощник на прехвърлителката с купувача М. М. във вреда на представляваната, предвид уговорената по-ниска от пазарната цена за имота. С оглед на този постигнат правен резултат по спора и отговорността за разноски предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, направените разноски по делото за особен представител следва да бъдат заплатени от въззивницата М. М. Х..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1431 от 22.10.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1554/2014 г. по описа на Варненския окръжен съд, ГО, І състав, по касационната жалба с вх. № 33390 от 25.11.2014 г. на М. М. Х. от [населено място].
ОТМЕНЯ определение № 3618 от 12.12.2014 г. по в.гр.д. № 1554/2014 г. на Варненския окръжен съд, ГО, І състав, в частта му, с която е разпоредено сумата от 1 272,12 лв. да бъдат изплатени от бюджета на съда в полза на адв. А. Т. М. – особен представител на К. И. И. по в.гр.д. № 1554/2014 г. по описа на В., като в последствие бъдат събирани от ищцата Маргаритка В. С. и вместо него постановява:
РАЗПОРЕЖДА сумата от 1 272,12 лв. да бъде изплатена от бюджета на Варненския окръжен съд в полза на адв. А. Т. М. от АК-В. – особен представител на К. И. И. по в.гр.д. № 1554/2014 г. по описа на В., която сума впоследствие да бъде събрана от М. М. Х. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: