ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 389
София, 18.06.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шестнадесети юни две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
ч. т. дело № 412/ 2009 год.
Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК, образувано по частна жалба на “В” О. – гр. Ш. срещу О. № 148 от 9.ІV.2009 г. ч.т.д. № 165/ 2009 г. на Варненски апелативен съд, с оплакване, че е незаконосъобразно. Жалбоподателят счита, че е налице правен интерес от предявения инцидентен установителен иск, тъй като главният иск е основан на прекратен договор за наем, и на акт за частна общинска собственост, по инцидентния установителен иск жалбоподателят е привлекъл трето подпомагащо лице Областно пътно управление – Шумен, и освен чрез този иск, няма друг път да обори доказателствената сила на акта за частна общинска собственост. Жалбоподателят в частната жалба и в Основания за допускане на касационно обжалване излага, че е налице чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК – постановените по делото определения противоречат на Решение № 174/30.VІІ.2004 г. по гр.д. № 317/2003 г. на БОС и Решение 809/18. ХІІ.2008 г.по гр.д. № 165/ 2008 г. на СОС. Иска определенията да се отменят и да се реши въпроса за допустимостта на инцидентния установителен иск.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно определение, с което е прекратено производството по предявения инцидентен установителен иск, с което се прегражда по – нататъшното развитие на делото, намира, че касационната жалба е допустима на основание чл. 274 ал. 3 т. 1 ГПК, подадена е в срок и е редовна.
С обжалваното определение е потвърдено първоинстанцион -ното определение, с което е прекратено, като недопустимо, производството по инцидентния иск за установяване, че имот № 0* по КВС на землището на с. Р., е част от път. Изложени са съображения, че предмет на делото, е иск по чл. 236 ал. 2 ЗЗД, основан на прекратен договор за наем и акт за частна общинска собственост, като облигационният характер на правоотношението, изключва необходимостта да се установява дали имотът не е собственост на трето лице, и липсва правен интерес за инцидентния установителен иск. Съдът е приел за неоснователен довода на ответника, че в спора по чл. 236 ал. 2 ЗЗД, е релевантен въпросът за собствеността, тъй като по силата на прекратения наемен договор, наемодателят има право да претендира най-малко държането на имота, но актът за частна общинска собственост до оборването му обвързва съда с доказателствена сила.
Касационно обжалване на въззивното определение, с което е оставено в сила първоинстанционното определение за прекратяване на производството поради недопустимост на инцидентния установителен иск, не следва да се допусне. Разрешеният от въззивния съд процесуален въпрос за допустимостта на инцидентен установителен иск в производство по иск за обезщетение на недвижим имот след прекратяване на договор за наем, е съществен – от правилното му разрешаване зависи преценката за допустимост на инцидентния установителен иск. Този въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с постоянната съдебна практика, която е в смисъл, че за да е допустим инцидентен установителен иск, трябва същият да е за правоотношение, преюдициално за спора, което условие не е налице, когато главният иск е за обезщетение, претендирано от О. , за общински имот, след прекратяване на наемен договор, а предмет на инцидентния иск е да се признае за установено, че имотът, за който се търси обезщетението, не е частна общинска собственост. Предметът на делото по основния иск произтича от наемно правоотношение – от облигационна връзка, поради което въпросът за собствеността, поставен с инцидентния установителен иск, не е преюдициален за спора. Ако ответникът възразява, че имотът не е на ищеца, поради което не знае на кого дължи плащане, може, като привлече държавата, да оспорва акта за общинска собственост, и съдът ще се произнесе на кого ищецът дължи плащане, но е недопустимо по иск за обезщетение след прекратяване на наемен договор ответникът, като оспорва акта за частна общинска собственост, да поддържа с установителния иск, че имотът не е на ищеца.
С оглед изложеното, дори и да се приеме, че с въззивният съд е решил въпроса в противоречие с Решение № 174/30.VІІ.2004 г. по гр.д. № 317/2003 г. на БОС (частично отменено) и с Решение № 809/18. ХІІ.2008 г. по гр.д. №165/2008 г. на СОС (невлязло в сила), не е налице основанието по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, тъй като въпросът е решен от въззивния съд в съответствие с постоянната съдебна практика на ВКС, изложена по-горе.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението, поради което Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на О. № 148 от 9.ІV.2009 г. ч.т.д. № 165/ 2009 г. на Варненски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: