О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 389
гр. София, 19.06.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2422 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Г. И., Р. Р. Д. и Л. Ж. З., представлявани от адв. Р. С., срещу решение № 771 от 04.04.2017г. по в.гр.д. № 262/2017г. на С., 1 състав, с което е потвърдено решение № 8538 от 12.12.2015г. по гр.д. № 14542/2014г. на СГС, I ГО, 2 състав и, след отмяна на решение от 11.04.2016г. по същото дело, е изменено решението в частта за разноските, като касаторите са осъдени да заплатят на В. С. М. и Р. Б. И. сумата 2800 лева – разноски за заповедното производство.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържат, че нито първоинстанционният съд, нито въззивния съд са разгледали по същество възраженията им, че между издателите и поемателите на процесния запис на заповед липсва каузално правоотношение. Считат за неправилно позоваването във въззивното решение на т.17 от ТР № 4/2013г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и излагат съображения, че когато страната обосновава претенцията си с несъществуването на едно материално правоотношение, тя не следва да установява истинността на отрицателното си правно твърдение и не следва да носи тежестта за доказване несъществуването на юридическите факти, които го пораждат. Поддържат, че в този случай в тежест на ищците е да посочат каузалното правоотношение, което се обезпечава от менителничния ефект, и при непосочване на такова следва да се приеме, че ищците не са доказали претенцията си. Твърдят, че тъй като не се е установило възникването на конкретно правоотношение, може да се приеме, че между страните е налице нищожно правоотношение на основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД – липса на съгласие. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поддържат наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК /в редакцията преди изм. ДВ бр.86 от 2017г./ , като сочат следните правни въпроси, които се решават противоречиво от съдилищата:
1. Длъжен ли е съдът да разгледа възражението на ответниците, че между страните по спора липсва каузално правоотношение и на това основание не се дължи плащане по процесния запис на заповед?
2. Длъжен ли е кредиторът в производство по установяване на вземане, основаващо се на издаден запис на заповед, да сочи възникването и съществуването на каузално правоотношение между него и издателя, по повод и във връзка с което е издаден записът на заповед, ако ответниците са възразили, че между страните липсва правоотношение, което да е свързано с процесния запис на заповед, като последните не посочват липсата на конкретно/и/ правоотношение/я/?
Сочат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 105 от 03.07.2012г. по т.д. № 564/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 121 от 01.07.2009г. по т. № 55/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 38 от 07.04.2015г. по т.д. № 1008/2014г. на ВКС, ТК, I т.о. Обосновават и наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответниците по касация В. С. М. и Р. Б. И. оспорват касационната жалба, като считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържат, че посочената съдебна практика е или остаряла /преодоляна с последващо тълкувателно решение/, или неприложима към конкретния случай, тъй като разгледаните въпроси не съответстват на въпросите от значение за настоящото дело, по които въззивният съд се е произнесъл.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че в случая ищците се позовават на един валиден запис на заповед като пораждащ техните искови претенции и в тяхна тежест е да установят единствено валидността на записа на заповед – безусловното поемане на задължението за плащане на конкретната сума пари от ответниците и изискуемостта на своето вземане – обстоятелства, които е счел за установени по делото. Приел е, че защитата на ответниците – издатели на записа – е обща и простото твърдение за липса на каузално правоотношение не ги освобождава от задължението да заплатят сумата по записа, както валидно са се задължили. Посочил е, че когато ответникът се защитава срещу иска с общо оспорване на вземането, без да противопоставя конкретни възражения срещу съществуването му, ищецът– кредитор не е длъжен да сочи основание на поетото със записа на заповед задължение и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение между него и издателя, по повод или връзка с което е издаден записът на заповед. С оглед изложеното въззивният съд е достигнал до извод, че по делото ищците са установили фактите, за които носят доказателствена тежест, а възраженията на ответниците за недължимост на сумата, за която са се задължили по един редовен запис на заповед, като задължението им е изискуемо, са неоснователни.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касаторите правни въпроси са свързани с предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест в производството по чл.422 ГПК при предявен иск за съществуване на вземане по запис на заповед и направено от ответника възражение за липса на каузално правоотношение. Тези въпроси са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи, но по отношение на тях не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК /в редакцията преди изм. ДВ бр.86 от 2017г./. Съществуващата противоречива съдебна практика по въпроса за предмета на делото по иск по чл.422 ГПК при издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед и разпределянето на доказателствената тежест между страните е преодоляна с ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В т. 17 от тълкувателното решение е прието, че предмет на делото в този случай е съществуване на вземането, основано на записа на заповед, и при редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Ищецът доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга и в тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В този случай всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. В решение № 17 от 16.02.2015г. по т.д. № 116/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. е прието, че когато ответникът – длъжник се защитава срещу иска с общо оспорване на вземането, без да противопоставя конкретни възражения срещу съществуването му, ищецът – кредитор не е длъжен да сочи основание на поетото със записа на заповед задължение и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение между него и издателя, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Доказването на каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед е необходимо само в случай на въведени от страните твърдения и възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на вземането по записа на заповед. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при предявен иск за съществуване на вземане, основан на редовен запис на заповед, и направено от ответниците възражение за недължимост на сумата по записа на заповед поради липса на каузално правоотношение с ищците, което следва да се квалифицира като общо оспорване на вземането, е приел, че ищецът– кредитор не е длъжен да сочи основание на поетото със записа на заповед задължение и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение между него и издателя, по повод или връзка с което е издаден записът на заповед. При наличие на уеднаквена съдебна практика по поставените въпроси, в съответствие с която е постановено въззивното решение, не са налице поддържаните от касаторите допълнителни предпоставки на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК /в редакцията преди изм. ДВ бр.86 от 2017г./. Сочените от касаторите решение № 105 от 03.07.2012г. по т.д. № 564/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 38 от 07.04.2015г. по т.д. № 1008/2014г. на ВКС, ТК, I т.о. не дават различно разрешение на поставените правни въпроси, а решение № 121 от 01.07.2009г. по т.д. № 55/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. е постановено преди уеднаквяване на противоречивата практика с ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторите не следва да се присъждат разноски. На ответниците разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 771 от 04.04.2017г. по в.гр.д. № 262/2017г. на С., 1 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: