3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 389
С., 21.05. 2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 325/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от Н. Р. П., С. Е. П., Т. Е. Б., К. Д. Т., Л. Д. Д., М. А. Ш., Ю. А. А., Н. А. Ш. и Р. И. Б. чрез процесуалния им представител адв. Б. М., срещу въззивното решение № 7 от 08.02.2012 г. по в. гр. д. № 522/2011 г. на Смолянския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответниците по касация Ч. С. П., Н. С. П., Р. А. К., С. А. П. и С. А. П. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е обезсилено решение № 296 от 14.11.2011 г. по гр. д. № 714/2010 г. на Смолянския районен съд по предявен от касаторите иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и производството по делото е прекратено.
Възизвният съд приел, че ищците нямат правен интерес от провеждането на иска, защото липсва спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. По заявлението на ищците е постановено положително решение, с което имотите по исковата молба са признати за възстановяване на наследниците на Х. Е. П., починал през 1952 г. – общ наследодател на всички страни по делото, а ответниците, които са наследници на С. И. /Е. Х./ П. – един от синовете на общия наследодател, не навеждат твърдения той да е бил собственик на имотите към момента на образуване на ТКЗС, поради което и не претендират – не са подали заявление за възстановяване на собствеността в тяхна полза. Възражението на ответниците е, че те са собственици към настоящия момент въз основа на наследствено правоприемство от прекия им наследодател и давност, удостоверено чрез снабдяването им с нотариални актове №№ …, .. и … от 15.12.2007 г. по реда на чл. 483, ал. 2 ГПК /отм./, като оспорват изобщо факта на включването на спорните земи в ТКЗС. Оттук въззивният съд заключил, че не е налице спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, поради което искът с посоченото правно основание е недопустим поради липса на правен интерес.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като считат, че няма съдебна практика по въпроса: налице ли е правен интерес за предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за установяване на правото да се възстанови собствеността върху земеделски имот с оглед постановяване на окончателно решение от общинската служба по земеделие, с което ще стане възможно предявяване на последващ собственически иск за оспорване на правата на съсобствениците, снабдили се с документи за собственост на друго основание, извън ЗСПЗЗ, след момента на влизането му в сила; последните обстоятелства представляват ли спор за материално право и обосновават ли правен интерес по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че не е налице поддържаната от касаторите предпоставка за допускане на касационно обжалване, по следните съображения:
Трайната съдебна практика, изразена в ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС, приема, че правният интерес от иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ се обуславя от наличието на спор за съответното имуществено право. Дали такъв е налице, се преценява във всеки конкретен случай. Типични са хипотезите, при които правото за възстановяване на собствеността на ищците по този иск се оспорва от трети лица, които претендират към момента на обобществяването имотът да е бил тяхна или на наследодателя им собственост и като такъв да подлежи на възстановяване в тяхна полза; или когато възникне спор между наследници, като един или няколко от тях претендират възстановяване на собствеността само в своя полза, а останалите твърдят, че имотът подлежи на възстановяване на всички наследници на общия наследодател, и др. п.
В разглеждания случай такъв спор по делото не е налице – между ищците и ответниците не се е породил спор на кого следва да бъде възстановено правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ. Това е така, защото с решение от 25.01.1993 г. поземлената комисия е признала правото на възстановяване в полза на всички наследници на Х. Е. П., следователно и на ищците, а ответниците – наследници на едно от децата му, като оспорват иска, не предявяват свои или на прекия си наследодател права към момента на образуване на ТКЗС. Те не оспорват правото на собственост в лицето на общия наследодател към този минал момент, който е релевантен при преценката дали възникналият спор действително е такъв по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и подлежи ли на разрешаване по този ред. Възраженията им са за това, че земята, която според тях не е била земеделска, а със селищен характер, не е кооперарирана и като такава е придобита по давност от прекия им наследодател, починал през 1986 г. По тази причина те не са и подали заявление по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ за възстановяване, а в съответствие с позицията си, изразена и по делото, са се снабдили през 2007 г. с нотариални актове за собственост по реда на обстоятелствената проверка. При това положение за съда, разглеждащ иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, не съществува възможност в настоящото производство да се произнесе по така удостоверените права на ответниците, защото те са относими към един следващ момент, различен от релевантния минал момент по ЗСПЗЗ, и следователно – извън предмета на спора за материално право. С оглед изложеното не се констатира да е налице пречка административната процедура по ЗСПЗЗ да приключи с решение за възстановяване на собствеността в полза на тези лица, на които е и признато правото на възстановяване, т. е. на всички наследници на Х. Е. П., поради което и за ищците не е налице правен интерес от предявяването на специалния иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
Ето защо хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени, не разкрива наличие на поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – липса на съдебна практика по постановения от тях въпрос, поради което и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация Ч. П., Н. П. и Р. К. следва да се присъдят по 100 лева, а на С. и С. П. – общо 100 лева, съставляващи сторени от тях разноски за водене на делото във Върховния касационен съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 7 от 08.02.2012 г. по в. гр. д. № 522/2011 г. на Смолянския окръжен съд.
ОСЪЖДА Н. Р. П., С. Е. П., Т. Е. Б., К. Д. Т., Л. Д. Д., М. А. Ш., Ю. А. А., Н. А. Ш. и Р. И. Б. да заплатят общо на Ч. С. П., Н. С. П. и Р. А. К. по 100 /сто лв./ лева на всеки от тях, съставляващи разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ.
ОСЪЖДА Н. Р. П., С. Е. П., Т. Е. Б., К. Д. Т., Л. Д. Д., М. А. Ш., Ю. А. А., Н. А. Ш. и Р. И. Б. да заплатят общо на С. А. П. и С. А. П. – общо 100 /сто лв./ лева, съставляващи разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: