О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 389
С., 24.10. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 3587/2018 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на П. Д. К., подадена чрез адв. Ч. Н., срещу определение № 15932/17.07.2018г., постановено по в. ч. гр. д.№ 8091/2018г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено разпореждане № 336254 от 12.02.2018г., постановено по гр. д. № 66834/2016г. на Софийския районен съд, с което е върната исковата му молба срещу Х. Д. Й. в частта по иска по чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство.
В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Жалбоподателят поддържа, че е отстранил констатираните от районния съд нередовности на исковата молба, като изпълнил дадените му указания относно твърдените престъпни обстоятелства. С няколко молби разяснил, че става дума за имотна измама чрез възбуждане и поддържане на заблуждение при получаване на чуждо недвижимо имущество чрез използване на три броя документи с невярно съдържание, която дефиниция попада в приложното поле на престъплението измама по НК. Твърди, че подробно е описал датите и обстоятелствата, при които ответницата е поддържала заблуждение у него и съдебните състави, които взели под внимание документите с невярно съдържание и приели, че имотът е в режим на СИО. Сочи, че от осъществената измама, претърпял вреди – тревоги, губене на време, разходи по погрешно заведени искове, невъзможност да ползва имота си. Счита, че разглеждането на иска по чл. 124, ал.5 ГПК е от особено значение за едно гражданско правоотношение, а именно, че с оглед измамата жалбоподателят е отправил молба съдът да установи, че давностен срок не е изтекъл. Искането е за отмяна на обжалваното определение.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят развива довод, че е поддържал иск по чл. 124, ал.5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство – затаяване на истина пред съд, с което съдебният състав бил въведен в заблуждение, че имотът, предмет на исковото производство, е СИО. Погрешно въззивният съд се насочил към иск по чл. 124, ал.4 ГПК, който бил недопустим, като смесил исканията на ищеца. Ищецът поискал от съда да приеме, че търси защита по чл. 124, ал. 5 ГПК и той не е следвало да се разпростира извън така зададения предмет. Позовава се на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно въпроса за служебните задължения на въззивния съд и на Определение № 432/26.09.2016 г. на ВКС IV г.о. и на Определение № 608/22.11.2016 г. на ВКС II т.о., в които се приема, че „с оглед препращането на чл. 278, ал. 4 ГПК за обжалване на определенията и разпорежданията на съда към общия режим на обжалване на решенията, тези задължителни постановки намират съответно приложение и към частните производства“.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
За да постанови този резултат въззивният съд е извършил проверка дали предявената от ищеца искова молба е страдала от нередовности и за правилността на дадените от районния съд указания. Приел, че производството пред районния съд било образувано по множество обективно кумулативно съединени искове от П. Д. К. срещу Х. Д. Й., като една от заявените претенции е тази по чл.124 ал.5 ГПК за установяване престъпно обстоятелство; че в тази част исковата молба страдала от недостатъци – не са изложени ясно основанията, на които е основана претенцията; че неколкократно с отделни и изрични разпореждания съдът е указал на ищеца, че следва да отстрани тези недостатъци, както и последиците, които законът свързва с неизпълнение на дадените указания; че и с последните уточнения на ищеца не ставало ясно кои са фактическите основания на иска по чл. 124, ал. 5 ГПК. След като не ставало ясно кое е престъпното обстоятелство, то нямало как да се направи преценка дали същото е от значение за дадено гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение, което обуславя допустимостта на иска по чл. 124, ал.5 ГПК.
Въззивният съд е обосновал, че наказателната отговорност на едно лице може да бъде ангажирана само по реда на НПК, което означава, че само в рамките на наказателното производство може да се установи дали едно деяние съставлява престъпление, като в изключение от този принцип ГПК допуска това установяване да се извърши в рамките на гражданския процес, при наличие на законова пречка наказателното преследване да бъде възбудено или осъществено. Разяснил е, че установяването на престъпно обстоятелство в рамките на гражданско дело предполага доказване на елементите от субективна и обективна страна на престъплението, поради което е необходимо ищецът точно и конкретно фактически да уточни елементите на дадения престъпен състав. Въззивният съд е констатирал, че в случая от една страна са наведени твърдения, касаещи документно престъпление, а от друга се релевират твърдения за измама – ответницата, за да набави за себе си имотна облага затаила истина и използвала фалшиви документи. Твърденията си ищецът не конкретизирал чрез системата от признаци на дадено престъпно обстоятелство. Въпреки няколкократно дадените му подробни и точни указания, той не уточнил обстоятелствата, на които основава иска си по чл. 124, ал. 5 ГПК, поради което било невъзможно при неизяснен предмет на делото да се установява от обективна и субективна страна състав на престъпление. Същевременно, доводите на ищеца за нищожност на прехвърлителната сделка по чл. 26, ал. 2 ЗЗД и заявеният петитум да се обезсили нотариалния акт сочели към спор относно право на собственост. Въззивният съд е приел за законосъобразно връщането на исковата молба на ищеца на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, тъй като същият не е отстранил в срок констатираните нередовности.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В настоящия случай жалбоподателят не поставя правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Обжалваното определение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в частната касационна жалба. Дори да се приеме, че касаторът поставя въпрос, свързан с правомощията на въззивния съд и ограниченията, въведени при проверка правилността на обжалвания съдебен акт, да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба оплаквания, то същият не е обуславящ, тъй като в случая съдът не е излязъл извън предметната рамка на спора. Решаващият му извод е, че въпреки няколкократно дадените подробни и точни указания, ищецът не уточнил обстоятелствата, на които основава иска си по чл. 124, ал. 5 ГПК, поради което било невъзможно при неизяснен предмет на делото да се установява от обективна и субективна страна състав на престъпление. Не е приел, както жалбоподателят твърди, че исковата претенция следва да се подведе под нормата на чл. 124, ал. 4 ГПК.
В обобщение не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 15932/17.07.2018г., постановено по в. ч. гр. д.№ 8091/2018г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: