ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 389
София, 30. април 2019 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на трети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 995 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 285/19.12.2018 на Ловешкия окръжен съд по гр. д. № 508/2018, с което е отменено решение № 149/20.08.2018 на Тетевенския районен съд по гр. д. № 257/2018, като родителските права са предоставени на майката, а на бащата е определен режим на лични отношения.
Недоволен от решението е касаторът М. С. Ш., представляван от адв. П. К. от ЛАК, която го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за задължението на съда да назначи експертиза, като изслуша психолог и за значението на записа от съдебното заседание, като доказателство по делото, освен доклада, за задължението на съда да се произнесе по въпроса за възможността да се разделят децата, както и по материалноправните въпроси за интереса на детето, за който съдът следи служебно, и за критериите, които следва да бъдат приложени при определяне на мерките относно упражняване на родителските права, които (въпроси) са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, основание за допускане на касационно обжалвано по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се на противоречие с ППВС № 1/12.11.1974. Счита, че е налице основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като решението е очевидно неправилно.
Ответницата по жалбата М. Ф. А., я оспорва, като счита, че въззивното решение е правилно и е постановено в интерес на децата, поради което касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото е неоценяем, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че от фактическото съжителство на страните по делото са родени двете им деца – Д. (на 13 години) и А. (на 7 години), които са живели със семейството на родителите на ищеца и на неговата сестра. Според социалния доклад, децата обитават една стая на първия етаж от къщата на родителите на ищеца в [населено място], разполагаща с необходимите битови условия, а ответницата (предявила насрещен иск за предоставяне на родителските права на нея) се е установила в [населено място] в добре обзаведено тристайно жилище под наем. Ищецът е бил безработен, като видно от трудов договор, считано от 28.05.2018 г. е назначен на пълно работно време като „дървар“, с месечно възнаграждение в размер на 510 лева, а ответницата е работила като „гладач“ по силата на трудов договор от 16.04.2018 г., с основно месечно възнаграждение в размер на 540 лева. В първоинстанционното производство по реда на чл. 15, ал. 1 ЗЗДетето е изслушана Д., която е заявила желание да остане да живее при своя баща, заедно със своя брат, като заявява, че в къщата всички се грижат добре за тях и че сестрата на баща им много помага за тяхното отглеждане. В социалните доклади е посочено, че децата са емоционално привързани и към двамата родители, които са заявили желание си да упражняват родителските права, като съгласно събраните гласни доказателства, преценени с оглед чл.172 ГПК, въззивният съд е приел, че двамата родители притежават добри родителски и възпитателски качества и децата са привързани към тях. Битовите условия и при двамата родители са добри и подходящи за отглеждане на децата. С оглед служебното си задължение да съобрази интереса на децата, въззивният съд е приел, че децата следва да живеят при своята майка, на която да се предоставят за упражняване и родителските им права, без да се отричат родителските качества на бащата. Макар да са свикнали с обстановката, където са живели досега (в този смисъл е изразеното от момичето предпочитание да остане да живее при своя баща), съдът е приел, че не са събрани доказателства, които да отричат родителските качества на майката (да е неспособна да се грижи за децата или че ги гледа по неподходящ начин). Взето е предвид обстоятелството, че ищецът често е без работа и не осигурявал необходимите средства за издръжка на децата, като често е употребявал алкохол, за майката е посочено, че винаги е била много грижовна и приоритет са й били децата, докато за бащата образованието им не е било приоритет. В социалния доклад е посочено, че бащата разполага с добър родителски капацитет, ползвайки се с подкрепата на роднини (баба, дядо и леля), каквато подкрепа не липсва и от страна на майката. Въззивният съд е приел, че социалният доклад е едностранчив и формален в значителна степен, тъй като данните в него са изведени от твърденията на ищеца, а позоваването на социалния работник на педагогическите характеристики на двете деца /абсолютно формални и с еднакво съдържание/ потвърждава извода за липса на задълбочено проучване на отношенията в семейството и между родителите и децата. Като е приел, че основният интерес на децата е да получат правилно отглеждане и възпитание, въззивният съд е съобразил, че голямото дете на страните е оставено без контрол, а задоволяването на децата с любима храна (пасти, шоколади, сокове) не доказва по-добрите качества на ищеца, като заявеното от него съгласие за свободни контакти на ответницата с децата противоречи на действията му. Отдаването на предимство на родителския капацитет на майката съдът е мотивирал и с факта, че малкото дете е първокласник и има по-голяма нужда от майчини грижи и помощ, а дъщерята може да бъде подготвена по-добре от майката (отколкото от лелята) по въпросите, свързани с полово съзряване, като по делото не се оспорва привързаността на децата към майката (самият ищец е заявил, че децата питат за нея и всяка вечер говорят по телефона). Въззивният съд е взел предвид констатациите в социалния доклад относно жилищните условия и среда за отглеждане на децата в [населено място] – предвидена самостоятелна стая за децата; наличието на основно и средно училище в близост до апартамента; готовността и желанието на майката на ответницата да полага грижи за децата. Преценката за по-добрия родителски капацитет на майката, в сравнение с бащата, въззивният съд е обосновал и с личните си впечатления и непосредствения контакт с тях, при който всеки от тях е имал възможност да изрази мотивацията си да поеме грижите по отглеждането и възпитаването на децата. На бащата е определен режим на лични контакти – с право да взема децата всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 10.00 часа на съботния ден до 18,00 часа на неделния ден; по време на празниците: всяка нечетна година децата ще прекарват със своя баща Бъдни вечер и Коледа, а всяка четна година ще прекарват посочените празници със своята майка и обратно – за Великденските празници; бащата да взема при себе си децата за по един месец през лятото, който не съвпада с платения годишен отпуск на майката, като съобразявайки възрастта на децата, е определена и месечна издръжка в размер на 150 лева – за детето Д. и 130 лева за детето А..
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигнатите въпроси да обуславят изхода на делото, но те са решени в съответствие с практиката на ВКС. Съдът е длъжен да назначи експертиза съгласно чл. 59, ал. 6, изр. 2 СК при наличие на данни по делото за родителско отчуждение, тъй като съдът не може да постанови решение по мерките относно упражняването на родителките права и личните отношения на детето с другия родител, без да изслуша вещо лице – психолог. Само в тези случай изслушването на експертиза е наложително, тъй като действителното състояние на детето не може да бъде установено без помощта на експерт по детска психология, който да извърши личен преглед на детето и разговаря с родителите и другите лица, които полагат грижи за детето. При определянето на родителя, който ще упражнява в бъдеще родителските права се държи сметка за интересите на децата. В понятието „интереси на децата“ се включват необходимостта от правилно отглеждане и възпитание на децата, създаване на трудови навици и подготовка за справяне с житейските задачи. В това понятие влизат и материалните интереси на детето – обезпечаване на жилище, битови условия, управление на имуществото и грижи за съхранението му, представителство и др. Решаващо значение за интересите на детето има цялата съвкупност от интереси; не отделни обстоятелства, а съвкупността от обстоятелства на разглеждания случай. Такива съществени обстоятелства, посочени и в чл. 59, ал. 4 СК са възпитателски качества на родителите, но не тяхното наличие, а конкретното им проявление; моралният лик на родителите, които чрез примера си ще създават нравствени добродетели в децата си, а всяка проявена от родителите антиобществена проява създава отрицателен нравствен облик и лош пример за децата, т. е. явява се пречка за предоставяне на родителските права; проявените лични грижи и отношение към децата; изявената на дело готовност да отглеждат и възпитават децата; привързаността на децата към родителите; полът и възрастта на децата; социалната среда, в която ще живеят и жилищно битовите условия и пр. фактори от значение за бъдещото им пълноценно развитие (вж. Решение № 67/6.03.2015, ВКС, IV ГО по гр. д. № 4648/2014). Макар част от критериите, от които се ръководи съдът при решаване на спор за упражняване на родителски права, да са вече нормативно закрепени в чл. 59, ал. 4 СК, изброяването е примерно, а не изчерпателно. Също примерно е изброяването в ППВС № 1/1974 г. – съдът може да вземе предвид и други, непосочени изрично в него обстоятелства, стига да мотивира значението им по отношение на спора при кого да живее детето и кой да упражнява родителските права. Обстоятелствата, които са релевантни за този спор, следва да бъдат обсъдени поотделно и в съвкупност, като във всеки случай съдът е длъжен да мотивира защо дава приоритет на едни или други от тях и то като се ръководи най-напред от интереса на детето. Кой е най-добрият интерес на детето се определя в съответствие с легалната дефиниция по § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето и той е приоритетен при преценката, кой да упражнява родителските права. Именно за да охрани този интерес съдът съобразява възпитателските качества и моралния облик на родителите, полаганите от тях грижи и желанието да отглеждат и възпитават децата, привързаността на децата към тях, полът и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица, социалното обкръжение и жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага. Съдът е длъжен да обсъди всички тези, а и други съществени за упражняването на родителските права обстоятелства (ако има такива) поотделно и в съвкупност и да обоснове как те се отнасят към интереса на детето. При тази преценка следва да бъде обосновано защо не се зачита желанието на детето, което то е заявило при изслушването на основание чл. 59, ал. 4 СК, а ако съдът приеме, че има данни за родителско отчуждение, той е длъжен да вземе становище на вещо лице – психолог (чл. 59, ал. 6 СК) (вж. Решение № 58/12.02.2014, ВКС, IV ГО по гр. д. № 6073/2013).
Останалите въпроси не обуславят изхода на делото, тъй като звукозаписът от съдебното заседание има значение за поправки и допълване на протокола съгласно чл. 151 ГПК, а разделянето между бившите съпрузи на родителските права по отношение на децата се допуска по изключение, ако важни причини налагат това. Според дадените в ППВС № 1/1974 г. указания, отделното живеене на децата и предоставянето отглеждането и възпитанието на едни от децата при единия родител, а на други – при другия родител, е допустимо само ако са налице сериозни причини за това. Примерно са изброени някои възможни причини, които биха били от съществено значение (голямата разлика във възрастта, липсата на взаимни интереси и привързаност, продължително разделено живеене, напластена омраза спрямо единия родител), като във всеки конкретен случай съдилищата могат да приемат и други обстоятелства, които да имат характер на сериозни причини за разделянето.
Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като при служебната проверка за произнасянето на въззивния съд по правни въпроси, обуславящи валидността на въззивното решение и на неговата допустимост и правилност в обжалвана част, такива не може да бъдат изведени служебно нито от изложението, нито от оплакванията в касационната жалба, нито от съдържанието на въззивното решение.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 285/19.12.2018 на Ловешкия окръжен съд по гр. д. № 508/2018.
ОСЪЖДА М. С. Ш. от [населено място] да заплати на М. Ф. А. от [населено място] сумата в размер на 400 лева разноски по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.