2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 389
София, 09.05.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на шестнадесети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2266 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместната касационна жалба с вх. № 3797 от 20.V.2015 г. на [фирма] и П. Г. Т. с адреси в [населено място], [община], област Пловдив, подадена против решение № 135 на Пловдивския апелативен съд, ГК, 3-и с-в, от 21.ІV.2015 г., постановено по т. д. № 94/2015 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 604/10.ХІІ.2014 г. на Пловдивския ОС, ТК, ХІІІ-и с-в, по т. д. № 208/2014 г.: за признаване за установено по отношение на двамата касатори в пр-во по чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, че те дължат солидарно на софийското [фирма] (с предишно фирмено наименование „Х. А.-А.-Л.”) сумата от 23 580.36 евро, произтичаща от три записа на заповед от дата 8.VІІІ.2008 г. с падежи съответно на 1.ІХ.2010 г., на 1.ІХ.2011 г. и на 1.ІХ.2012 г., издател по които е първият касатор, а вторият – негов авалист, и въз основа на които по реда на чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК софийският търговец е бил снабден със заповед за незабавно изпълнение и с изпълнителен лист в заповедното производство по ч. гр. дело № 9057/2013 г. по описа на РС-Пловдив, ГК, V-ти с-в.
Оплакванията на двамата касатори са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който предявеният от [фирма]-София (с предишно фирмено наименование „Х. А.-А.-Л.”) по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск да се да се отхвърли, като им бъдат присъдени и всички направени по делото разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите обосновават приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по следните два противоречиво решавани от съдилищата материално и процесуалноправни въпроса: 1./ Дали при предсрочно прекратяване /разваляне – бел. на ВКС/ на договор за финансов лизинг и връщане на лизинговия актив продължава да съществува задължение за бившия лизингополучател за плащане на онези лизингови вноски, имащи падеж след прекратяването, респ. – развалянето?; 2./ Дали договорът за финансов лизинг представлява разновидност на договора за наем и прилагат ли се към него субсидиарно правилата за последния, вкл. и нормата на чл. 111, б. „в” ЗЗД за периодичните вземания, предвиждаща погасяването им с изтичане на кратката тригодишна давност? Посочени и приложени от касаторите към изложението им по чл. 284, ал. 3 ГПК са следните четири съдебни решения: 1./ Р. № 53 от 29.ІV.2011 г. на Пазарджишкия ОС по т. дело № 171/2010 г.; 2./ Решение № 132/17.V.2012 г. на Варненския апелативен съд по т. д. № 28/2012 г.; 3./ Р. № 123/5.ІІІ.2013 г. на Пловдивския апелативен съд по т. д. № 1538/2012 г. и 4./ Р. № 3571/2012 г. на РС-Пловдив по гр. дело № 4474/2012 г. Наред с това се поддържа, че доколкото така релевираните правни въпроси били „по цененето на доказателствата, предоставени от страните в процеса и по излагането на мотиви от страна на съда по всички изложени доводи на страните по спора”, същите се явявали от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-София писмено е възразило чрез своя юрисконсулт както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на единственото оплакване за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение по реда на Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Пловдивския апелативен съд, настоящата съвместна касационна жалба на [фирма] и П. Г. Т. – с адреси в [населено място], [община], област Пловдив, ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. Относно първия правен въпрос:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил изводите на съда по това дело. В процесния случай, за да уважи изцяло предявеният срещу настоящите двама касатори положителен установителен иск, въззивната инстанция е приела – на плоскостта на приетото /като неоспорено/ заключение на съдебно-счетоводна експертиза, че са неоснователни както възраженията им за извършени плащания, възникнали след датата 1 януари 2010 г., така и възраженията, че са им били фактурирани лизингови вноски „след прекратяване на лизинговия договор”, т.е. такива следващи датата 17.І.2013 г. Следователно в атакуваното решение липсва произнасяне на Пловдивския апелативен съд, което да е в смисъл, че исковата сума от 23 580.36 евро, произтичаща от трите процесни записа на заповед от 8.VІІІ.2008 г., чиито падежи съответно са били на 1.ІХ.2010 г., на 1.ІХ.2011 г., както и на 1.ІХ.2012 г., включва лизингови вноски след горепосочената дата на извършеното надлежно разваляне на договора за финансов лизинг, сключен между [фирма] /сега с фирмено наименование „Х. А. Р. България”/ и касатора [фирма]. Ето защо, предвид обстоятелството, че не се установява да е налице главното основание за допустимост на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, се явява безпредметно обсъждането налице ли са и допълнителните основания за това /по релевираните в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК предпоставки по т.т. 2 и 3 на същия законов текст/. Само за пълнота на настоящите мотиви ще следва да се отбележи, че за нито едно от цитираните и представени съдебни решения няма данни то да е влязъл в сила съдебен акт, а що се отнася погрешното отъждествяване от двамата касатори на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол – от друга, то обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния.
2. Относно втория правен въпрос:
При ясната разпоредба на чл. 347, ал. 2 ТЗ, че правилата на договора за наем се прилагат „съответно” и за договора за лизинг, но с изрично изключените в този текст разпоредби от ЗЗД, но също и след стриктно съобразяване с т. 17 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., постановилият атакуваното решение Пловдивски апелативен съд в случая е приел, че при положителен установителен иск, който – съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК – се счита предявен от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК /или на 3 юни 2013 г./, не може да се слуша възражение за настъпила кратка погасителна давност, основано на разпоредбата на чл. 111, б. „в” in fine ЗЗД, но не защото към лизинга не се прилагат онези правила за наема, характеризиращи го като договор за периодично изпълнение /чл. 88, ал. 1, изр. 1-во ЗЗД/, а понеже към този момент не е бил все още изтекъл „предвиденият в чл. 531, ал. 1 ТЗ тригодишен давностен срок за исковете по менителницата срещу платеца”. Не правен, а изцяло фактически въпрос е самото броене на срока за погасяване на тези права при падеж в първия от процесните три записа на заповед, установен на датата 1.ІХ.2010 г., от една страна, и подадено на 3 юни 2013 г. заявление по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК – от друга. Достатъчно за обосноваване на възражението по чл. 111, б. „в” ЗЗД е това, че в тази разпоредба, възможността за погасяване, с изтичането на три години, е предвидена не само за вземанията за лихви и „за наем”, но и за всички „други периодични плащания”, каквито по процесния договор за финансов лизинг №[ЕИК]/8.VІІІ.2008 г. със сигурнсост са били уговорените с него 60 месечни вноски по Приложение № 3, представляващо погасителен план към същата търговска сделка. При тези данни по делото не се констатира релевираният от настоящите двама касатори правен въпрос /с пор. № 2/ да е такъв от значение за изхода на делото, което по необходимост налага извода, че отново не е налице главното основание за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК.
При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответното по касация софийско търговско д-во искане за това, двамата касатори ще следва – на основание чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК – да бъдат осъдени да му заплатят общо сума в размер на 1 435.28 лв. (хиляда четиристотин тридесет и пет лева и двадесет и осем стотинки), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение, определено в съответствие с правилата по чл. 9, ал. 3-във вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 135 на Пловдивския апелативен съд, ГК, 3-и с-в, от 21.ІV.2015 г., постановено по т. д. № 94/2015 г.
О С Ъ Ж Д А [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [община], област Пловдив, [улица], КАКТО И П. Г. Т., ЕГН [ЕГН], от [населено място], об. Съединение, област Пловдив, [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 и 8 ГПК – да заплатят ОБЩО на ответното по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 1 435.28 лв. (хиляда четиристотин тридесет и пет лева и двадесет и осем стотинки), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 2266 по описа за 2015 г.