О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№39
Гр. София, 01.02.2017г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на шести декември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов т. д. № 60231 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма]- [населено място] срещу Решение № 130/ 20.05.2016 г. по в. т. д. № 150/16 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 1027/ 30.12.2015 г. по т. д. № 467/15 г. по описа на Варненския окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма]- [населено място] срещу [фирма]- [населено място] обективно кумулативно съединени искове, както следва: иск с правна квалификация чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 152 601,76 лв., представляваща разликата между дължимата цена от 188,29 лв./М. /съгласно т.8 от Решение № Ц-010 от 30.03.2011 г. на ДКЕВР/ и заплатената от ответника цена в размер на 148,58 лв./М. /съгласно т.10 от Решение № Ц-010 от 30.03.2011 г. на ДКЕВР/ за 4 143,441 М. произведена от ищеца електрическа енергия от възобновяем източник за периода от м.март 2012 г. до м.декември 2013 г. по Договор за изкупуване на електрическа енергия № 25/ 28.09.2005 г.; иск с правна квалификация чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 7 901,21 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 16.09.2014 г.- 21.03.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата за периода от завеждане на исковата молба /21.03.2015 г./ до окончателното плащане на сумата, вместо което е постановено решение по съществото на спора, с което така предявените искове са уважени. В частта, с която претенциите по чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД са отхвърлени за разликата до пълния им предявен размер съответно от 197 439,03 лв. и 10 277,85 лв., първоинстанционното решение е потвърдено. В касационната жалба срещу така постановеното въззивно решение в частта, с която обективно съединените искове на [фирма]- [населено място] са уважени, се поддържа, че същото е неправилно поради нарушаване на материалния закон, с оглед на което се моли за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искови претенции бъдат отхвърлени със законните последици.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани процесуалноправни и материалноправни въпроси, които според касатора са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение и за които твърди, че произнасянето на въззивния съд е в отклонение от задължителната съдебна практика на ВКС, респ. произнасянето на касационната инстанция би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:
1. Изплатената от купувача на производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници цена в по-нисък размер от действително дължимата поради грешка в пресмятането /погрешно подадена декларация от кредитора-производител на електрическата енергия за вида на генератора/, определяема в рамките на административно установените три сегмента на изкупни цени съгласно Решение № Ц-10/ 30.03.2011 г. на ДКЕВР, представлява ли частично договорно неизпълнение?
2. Възможно ли е парична престация, представляваща разликата между преференциалната цена за изкупуване и изплатената от купувача /крайния снабдител/ на продавача- производител цена на произведена електрическа енергия от възобновяеми източници в по-нисък размер, поради допусната от производителя грешка в пресмятането по чл.28, ал.2 ЗЗД, да се търси с иск за реално изпълнение по чл.79, ал.1 ЗЗД?
3. При облагаема доставка по смисъла на чл.6, чл.9, ал.2 и чл.12 ЗДДС, в сумата, дължима на изпълнителя от получателя на доставката, следва ли да бъде включен ДДС, когато такъв не е начислен от изпълнителя и не е издаден първичен счетоводен документ по реда на чл.86 ЗДДС?
Ответникът по касационната жалба- [фирма]- [населено място] е депозирал по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липсата на предвидените за това предпоставки в чл. 280, ал. 1 ГПК, като претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
Производството по делото е образувано по предявени при условията на обективно кумулативно съединение искове с правна квалификация чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД на А.” О.- [населено място] против [фирма]- [населено място]. В исковата молба са изложени твърдения, според които ищецът е производител на активна електрическа енергия от възобновяем енергиен източник- вятърна електроцентрала /В. „Селце”/ в [населено място], [община], с мощност 1 200 кВ, състояща се от 2 бр. вятърни генератори. Поддържа, че за доставка и продажба на произведената електрическа енергия е подписал с ответника Договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник, № 25/ 28.09.2005 г., както и анекс към същия договор от 20.10.2010 г. С Решение № Ц-010/ 30.03.2011 г. ДКЕВР е определила, считано от 01.04.2011 г., преференциални цени за продажба на електрическа енергия, произведена от възобновяеми енергийни източници, като за вятърни централи цените били диференцирани в три ценови сегмента в т.8, т.9 и т.10 от решението, обусловени, както следва: за вятърни централи, работещи до 2 250 часа на годишна база- 188,29 лв./М. /т.8 от решението/; за вятърни централи, работещи над 2 250 часа на годишна база- 172,29 лв./М./ т.9 от решението/; за вятърни централи с асинхронен генератор с кафезен ротор- 148,58 лв./М. /т.10 от решението/. На 15.04.2011 г. ищецът получил от ответника писмо, с което му е указано в срок до 29.04.2011 г. да представи декларация, която да изясни принадлежността му към ценовия сегмент по т.10 от решението с посочване вида на генератора и представяне на съответни писмени доказателства. В писмото изрично било посочено, че ако производител на електрическа енергия е бил класифициран в по-ниска ценова категория и впоследствие докаже принадлежността си към по-висока такава, ответното дружество ще доплати изкупената и заплатена на по-ниска цена електрическа енергия. Указанията били изпълнени от [фирма] с писмо от 15.04.2011 г. В исковата молба се заявява, че централата на ищеца представлява вятърна турбина T. Т-600-48 с номинална мощност от 600 kW и монтиран генератор А. асинхронен с навит ротор, с оглед на което произвежданата от него енергия подлежи на заплащане съобразно т.8 от решението на ДКЕВР от 30.03.2011 г. /т.е. 188,29 лв./М., а не по т.10 в размер на 148,58 лв./М.,58 лв./М.. На това основание поддържа, че за доставената през периода от м.април 2011 г. до м.декември 2013 г. електрическа енергия ответникът му дължи разликата между действително следващата се съгласно т.8 от решението цена и заплатената такава по т.10 от решението, а именно сумата 197 439,03 лв. с включен ДДС, както и обезщетение за забавено плащане на тази сума, считано от датата на забавата с връчване на поканата за доброволно изпълнение до завеждане на исковата молба /т.е. за времето от 16.09.2014 г. до 21.03.2015 г./ в размер на 10 277,85 лв.
За да отмени първоинстанционното отхвърлително решение и да уважи така предявените искове по чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД съответно за сумите 152 601,76 лв. и 7 901,21 лв., въззивният съд е приел, че правоотношенията между страните във връзка с изкупуване на произвежданата от ищеца електрическа енергия подлежат на регулиране от К. съгласно изричната разпоредба на чл.30, ал.1 от Закона за енергията от възобновяеми източници /З./, по силата на която дължимата от ответника цена не подлежи на свободно договаряне, а се определя административно от регулаторния орган. Въз основа на събраните по делото доказателства е формиран извода, че енергийният обект попада в най-високата ценова категория според решението на ДКЕВР от 30.03.2011 г., доколкото асинхронният генератор, монтиран на двата ветрогенератори в [населено място], е с навит ротор, и вятърната електроцентрала работи до 2 250 часа на годишна база. Прието е на това основание, че ответното дружество дължи на ищеца доплащане на изкупените количества електрическа енергия през процесния период, като е посочено, че всяко отклонение при изчислението на цената, вкл. и чрез погрешно фактуриране на нормирани цени, представлява „грешка в пресмятането”, която подлежи на поправяне доброволно или по съдебен ред, без да се предвидени други изисквания, чието неизпълнение да преклудира тази възможност. Във връзка с противопоставено от ответника възражение относно начисляване на ДДС върху подлежащата на присъждане сума, въззивният съд е изложил мотиви, според които доставянето на електрическа енергия от ищеца е облагаема доставка по смисъла на чл.6 и чл.12 ЗДДС, поради което ДДС следва да бъде начислен, като при погрешно фактуриране, в изпълнение на задълженията си по чл.86 ЗДДС, ищецът следва да издаде дебитно известие на основание чл.116 ЗДДС, като начисли пълния размер на дължимия данък. Посочено е обаче изрично, че тези въпроси са относими към отношенията между доставчика и фиска и са без значение при формиране на извод за цената на дължимата доставка, която по силата на закона включва и ДДС.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение мотиви, настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките за ангажиране компетентността на Върховния касационен съд по спора. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
Първият от формулираните от касатора въпроси /”Изплатената от купувача на производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници цена в по-нисък размер от действително дължимата поради грешка в пресмятането /погрешно подадена декларация от кредитора-производител на електрическата енергия за вида на генератора/, определяема в рамките на административно установените три сегмента на изкупни цени съгласно Решение № Ц-10/ 30.03.2011 г. на ДКЕВР, представлява ли частично договорно неизпълнение?”/ по същество обективира твърдение за неправилност на обжалваното въззивно решение поради неправилно приложение на материалния закон в контекста на конкретната фактическа обстановка по делото, докато процесуалният закон предпоставя допускането на касацията от формулиране на принципен правен въпрос, произнасянето по който от страна на касационната инстанция да допринесе за уеднаквяване на съдебната практика занапред по сходни казуси. Изложените съображения са достатъчни, за да обусловят извод за недопускане на касационното обжалване по посочения въпрос. На практика въпросът се свързва с цялостната преценка за основателност на исковата претенция, по която е образувано производството, което се съобразява от съда при постановяване на решение по съществото на спора, а не във фазата по допускане на касационното обжалване по реда на чл.288 ГПК.
Вторият поставен от касатора правен въпрос е ирелевантен за спора, доколкото обуславя изхода му от преценката за наличие на „грешка в пресмятането” по смисъла на чл.28, ал.2 ЗЗД, т.е. като основание за унищожаемост на сделка поради порок във волята, каквато грешка в случая ищецът не твърди, нито въззивният съд е приел наличие на такава. В мотивите на въззивното решение действително е използвана такава квалификация, но в контекста на формирания верен извод, че при административно определяне на дължимата от ответника цена въз основа на решение на К., е без значение дали в кореспонденцията между страните ищецът е посочил верния размер на дължимото му плащане, тъй като този размер се формира не от волята на страните, а от административен акт /още повече, че в конкретния случай грешката се дължи не на неправилно пресмятане на вземането от страна на кредитора, а на неточно деклариране на обстоятелствата, въз основа на които според решението не К. се определя цената на доставената електрическа енергия, и то в резултат от поведението не на ищеца, а на ответника, изискал декларация, която да изясни принадлежността на ищеца само към ценовия сегмент по т.10 от решението/. По изложените съображения този правен въпрос също не е основание за допускане на касационното обжалване.
Третият въпрос, формулиран от касационния жалбоподател- относно дължимостта на ДДС, когато такъв не е начислен от доставчика в първичния счетоводен документ, отново не обуславя исканото допускане на касацията. Доколкото в случая е налице облагаема доставка по смисъла на чл.12 ЗДДС, начисляването на данък върху добавената стойност се дължи по силата на императивна разпоредба на закона /чл.2, т.1 ЗДДС/. Дори и първоначално начисленият данък по реда на чл.86 ЗДДС да е бил погрешно изчислен /което в конкретния случай отново е последица от поведението на ответника, изискал от ищеца да обоснове принадлежността си само към най-ниския ценови сегмент по решението на ДКЕВР от 30.03.2011 г./, това няма никакво отношение към действително дължимия размер на косвения данък, определен съгласно чл.26, ал.2 ЗДДС, при което разпоредбите на чл.115, ал.2 и 3 ЗДДС предвиждат изрично, че при увеличение на данъчната основа се издава дебитно известие в 5-дневен срок от възникване на основанието /в случая- от влизане в сила на съдебното решение, с което се установява данъчната основа, върху която се изчислява дължимия ДДС/. Цитираното от касатора Решение № 89/ 17.08.2015 г. по т.д.№ 770/14 г. на ІІ т.о. в случая е неотносимо, доколкото се отнася до правен спор с различна фактическа обстановка, при която между страните е било спорно изобщо наличието на облагаема доставка по смисъла на чл.12, ал.1 ЗДДС.
Предвид гореизложените съображения, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на исканото касационно обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд.
С оглед изхода на производството и на основание чл.78, ал.4 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски в касационното производство, а именно сумата 8 000 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 130/ 20.05.2016 г. по в. т. д. № 150/16 г. на Варненския апелативен съд, по касационната жалба на [фирма]- [населено място].
ОСЪЖДА [фирма]- [населено място] на основание чл.78, ал.4 ГПК да заплати на [фирма]- [населено място] сумата 8 000 лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: