7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 39
София, 12.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 5399 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. Б. И. и Ю. М. И. – двамата от [населено място], чрез процесуалните им представители адв. Н. Н. и Р. Г., против въззивното решение № 1115 от 3 юни 2014 г., постановено по в.гр.д. № 1315 по описа на апелативния съд в гр. София за 2014 г., с което е отменено решение № 8590 от 18 декември 2013 г., постановено по гр.д. № 536 по описа на Софийския градски съд за 2013 г. и вместо него И. са осъдени да заплатят на М. А. М. от [населено място] солидарно сумата от 27981 щатски долара, предоставени по договор за заем от 20 юни 2003 г. и 20500 евро, предоставени по договор за заем от 9 юли 2003 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска, мораторна лихва от 639,15 лева за периода 21 март 2013 г. до предявяването на иска, и разноски.
В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение по всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на съда за наличие на договор за заем между ищеца и А. И. – не става ясно от кой са преведени сумите, кой е получателят им, дали лицето М. А. М. е лицето М. М. А.. Подчертава се липсата на доказателства банковата сметка на касаторката да е заверена с процесните суми, като правилото на чл. 75, ал. 3 ЗЗД следва да се прилага по аналогия и при договорите за заем. Сочи се, че не е доказано предаване на сума, и то на основание договор за заем. В нарушение на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК са кредитирани свидетелски показания за установяване на заемно правоотношение. Изтъква се, че в мотивите на съда е посочен свидетел, какъвто не е разпитван по делото. Изводите на съда не съответстват на събраните доказателства. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът М. А. М. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. С. С., в отговор на касационната жалба изтъква доводи за нейната неоснователност.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
В обжалваното решение съдът възприема различни изводи по установените по делото факти от тези на първата инстанция, тъй като не е опровергана доказателствената стойност на две преводни нареждания, не е доказано възражението, че сумите не са постъпили по посочената в преводното нареждане сметка на касаторката. Счетено е, че независимо от липсата на основание за извършен превод в нарежданията, с оглед показанията на разпитани в производството свидетели се изяснява, че това е сторено въз основа договор за заем за потребление, сключен между ищеца и касаторката в устна форма, като показанията кореспондират с приети писмени доказателства – декларация, подписана в нотариално производство по закупуване на имот. Претенцията е приета за основателна, предвид непредставянето на доказателства за връщане на сумата. Според свидетелски показания на две свидетелки се установява, че страните са определили срок за връщане на сумата, и погасителната давност започва да тече от деня, следващ настъпването на изискуемостта на задължението.
К. съд приема, че поставените от касаторите правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Поддържано е, че поставените правни въпроси са разрешени в нарушение на обвързваща съдебна практика, както и че те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Последното посочено основание (това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) обаче не е обосновано от касаторите за нито един от изрично посочените правни въпроси. Според задължителното тълкуване, дадено от ВКС в т. 4 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, поставеният правен въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и от значение за развитие на правото, съобразно разпоредбата на чл .280, ал. 1, т. 3 ГПК ще е налице в случаите, когато не е формирана практика на ВКС по тълкуването на непълната, неясна или противоречива правна уредба, както и когато формираната по приложението на непълната, неясна или противоречива правна уредба практика на ВКС трябва да бъде осъвременена, поради настъпили промени в обществените условия или изменения на законодателството, и преодоляването на погрешните виждания относно прилагането на закона налага създаването на нова съдебна практика по конкретните разпоредби по реда на чл. 290 ГПК и чл. 124 ЗСВ. По смисъла на тълкуването в т. 1 на същото тълкувателно решение обаче касаторът следва да обоснове искането си за допускане по това именно основание, тъй като негово задължение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК е за предоставяне на точно и мотивирано изложение на касационните основания, което е относимо и към основанията за допускане на касационното обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма.
На първо място се пита следва ли съдът да прилага нормата на чл. 75, ал. 3 ЗЗД, когато престацията по договор за заем се твърди да е получена чрез банков превод на парични средства, т.е. когато моментът на престацията по договор за заем не съвпада с момента на получаването й. По този въпрос и по следващия – нареждането за плащане доказва ли извършено плащане, и в случай, че доказва – от кой момент следва да се приеме, че е преведена сумата с оглед падежа на задължението и прилагането на възражение за погасителна давност, касаторите твърдят дадено от въззивния съд разрешение в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 44 по т.д. № 526/2010 г., ІІ т.о., решение № 174 по гр.д. № 5002/2008 г,. ІV г.о., решение № 170 по гр.д. № 339/2009 г., ІV г.о. и решение № 837 по гр.д. № 1727/2009 г., ІV г.о. В нито едно от представените решения не се дава тълкуване на поставените от касатора правни въпроси. В първото от посочените решения ВКС е дал отговор на въпроса дали представените по делото банкови бордера, неоспорени от ответника, доказват валидно извършено плащане от ответник, кредитор по стоков договор между страните. При тълкуване на разпоредбата на чл. 305 ТЗ, ВКС приема, че когато плащането се извършва чрез заверяване на сметка посредством директен трансфер, плащането се счита извършено със заверяване на сметката на кредитора, и това следва да се извърши с допустимите по закона доказателствени средства. Аналогия с правилото на чл. 75, ал. 3 ЗЗД не се прави, и не е дадено разрешение във връзка с момента на осъществяване на задължението на кредитора. С второто решение касационният съд тълкува въпросите чия е тежестта на доказване и какво се доказва при установяване договор за заем – съгласие или предаване на заетата сума; договорът за ипотека сам по себе си доказва ли съществуването на обезпеченото вземане; обещанието за връщане на сума равнозначно ли е на разписка по чл. 77 ЗЗД, които са съвсем различни от по-горе посочените два въпроса. Същият е изводът и за третото посочено решение – ВКС тълкува в него въпросите можел ли е въззивният съд без конкретизация на обстоятелствата в исковата молба, които да са сочели на изводи за обезпечение на взет заем с ипотека, продажба, дарение, вещно право на ползване и пр., по свое виждане да вмъкне ново основание за предмета на спора и да приеме, че става въпрос за привидна продажба, прикриваща продажба с уговорка за обратно изкупуване; можел ли е да приеме за доказани факти и обстоятелства, без да са спазени правилата за доказателствената тежест в процеса и да се позовава на ксерокопия от документи, които не са били заверени и подкрепени от автентичния източник; какъв е правният характер на сделката, с която предварително се уговаря способ за удовлетворение на кредитора, различен от учредените в ЗЗД способи – дали е симулативна или е нищожна, и имало ли е значение в кой момент е била уговорката за обратно изкупуване за удовлетворение на кредитора-преди възникване на задължението, или след това; какъв е видът на договорът по чл. 240, ал. 1 ЗЗД – дали е консенсуален или реален. Така и в последното от посочените решения ВКС разрешава въпросите за елементите от фактическия състав на договора за заем, чия е тежестта на доказването им и кога то е пълно и главно. Ето защо по първите два въпроса следва да се приеме, че касаторите не са обосновали наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не са представили съдебна практика, обективираща нарушаване на задължително тълкуване от страна на въззивния съд в обжалваното решение.
Поставен е правният въпрос при липса на безспорни доказателства за получаване на сумата по банкова сметка на заемателя (чрез заверяване на сметката), чия е доказателствената тежест – на ищеца да докаже заверяване банковата сметка на ответницата, или на ответницата – да докаже липсата на постъпване на процесните суми по банковата си сметка. Отговорът принципно следва от правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК – всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения, в какъвто смисъл е и представената от касаторите практика, а именно решение № 546 по гр.д. № 856/2009 г., ІV г.о., решение № 150 по гр.д. № 574/2011 г., решение № 837 по гр.д. № 1727/2009 г., ІV г.о., макар постановени в контекста именно на претенция по договор за заем. По този проблем в настоящия процес обаче отговор би бил възможен само в случай, че се даде отговор по предходния кръг проблеми в смисъл, че в случая реалното предаване на парична сума в заем чрез банков превод между физически лица се установява само чрез заверяване на сметката на получателя на сумата. Тъй като касационното обжалване няма да бъде допуснато по предходните въпроси, то и по този въпрос допускането му не е обосновано.
По въпроса при липса на записано основание в документ (преводно нареждане) за превод на суми по банков път, може ли основанието да се доказва със свидетелски показания, се твърди противоречие на разрешението на въззивния съд със задължителното тълкуване по решение № 524 по гр.д. № 167/2011 г., ІV г.о., според което в случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор. Посоченото разбиране е заявено от касаторите, без да бъде посочена и останалата част от отговора на касационния съд в процедурата по чл. 290 ГПК – прието е, че поради реалния характер на договора за заем предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора, а при наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания.
С това посочено тълкуване е ясен и отговорът на следващия въпрос – допускането на свидетел за „доказване на обстоятелствата при сключване на договор” на стойност над 5000 лева, обхваща ли обстоятелството, че такъв договор е сключен между страните и не представлява ли нарушение на изричната забрана на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК при липса на изрично съгласие на страните за събиране на гласни доказателства за „съществуването на сключен договор между страните на стойност над 5000 лева”. Посочената от касаторите съдебна практика не дава друго разрешение. Така в решение № 52 по т.д. № 695/2008 г., І т.о., ВКС се произнася по въпроса може ли съдът да презумира наличие на заемно правоотношение, като това разбиране е обусловено от липсата на заявено от ищеца в исковата молба твърдение за сключен между страните договор за заем, поради което стореното тълкуване е неотносимо към настоящия спор. В решение № 390 по гр.д. № 134/2010 г., ІV г.о., ВКС изрично заявява, че от самия факт на предаването на сумата не може да се презумира, че страните сключват договор за заем, като това заключение е сторено с уговорката, че липсват други данни за основанието за предаването на сумата, и върху ищеца лежи задължението да установи източника на задължението с допустимите от закона средства. С другото сочено решение – решение № 274 по гр.д. № 1285/2012 г., ІV г.о., съдебният състав е възприел тълкуването на ВКС по решение № 390. В контекста на вече посоченото е и тълкуването на ВКС, дадено в решение № 546 по гр.д. № 856/2009г., ІV г.о., според което ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева, не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. Следва да се отбележи още, че съдът е приел за налично между касаторката и ответника заемно правоотношение не въз основа на свидетелски показания, а предвид съвкупност от няколко обстоятелства и кореспондирането на показанията с приети писмени доказателства, поради което в съответствие със задължителното разбиране, дадено в последното от цитираните решения на ВКС, следва да се приеме, че съдът е възприел свидетелските показания с оглед установяване на действителната обща воля на страните във връзка с превеждането на процесните суми.
В същото решение на ВКС, както и предвид горепосочените съображения, е даден отговор и на следващия въпрос – свидетелски показания за водени разговори относно желание/намерение на страните да бъде сключен договор за заем, доказват ли съществуването на такъв договор при липса на писмен договор и показанията относно водените преговори за размер, срок на погасяване и цел на паричните средства могат ли да се приемат като договорени между страните клаузи по договор за заем. ВКС приема, че ако страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните, а при нейното изясняване съдът може да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му.
Отговорът на следващия правен въпрос позоваването на гласни доказателства на свидетел който изобщо не е разпитван по делото, води ли до порочност на съдебното решение и в каква степен го опорочава, когато единствено въз основа на гласните доказателства съдът се е произнесъл по съществените за спора въпроси, не взема предвид точните мотиви на съда, тъй като от цялостния им прочит не се установява това заключение, което касаторът счита, че е направено от съда. От една страна, както беше посочено, изводът на съда за наличието на договор за заем между касаторката и ответника не се основава единствено на гласни доказателства, а от друга – липсва каквото и да е позоваване специално на свидетелски показания, дадени от погрешно вписано като свидетел лице, за да се приеме, че крайният резултат по спора е опорочен само поради тази причина.
За последните два въпроса – може ли да се доказва със свидетелски показания падеж на задължение по договор за заем предвид изрично предвидената материална норма – чл. 240, ал. 3 ЗЗД, че когато не е уговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари в течение на един месец от поканата, кога е приложима нормата на чл. 240, ал. 3 ЗЗД – само при очевидна констатация, че страните са пропуснали да определят срок в писмен договор за заем, или и когато при сключен устен такъв няма категорични доказателства за определен срок за връщане, и допускането на свидетелски показания за установяване на падеж (изискуемост) на задължението представлява ли заобикаляне на материалните норми, уреждащи института на давността, касаторите са пропуснали да заявят както съображения в изложението, така и да посочат съдебна практика, а както е посочено по-горе, не са обосновали и необходимостта по тези въпроси да бъде даден отговор в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това, по силата на задължителното тълкуване, дадено от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, посоченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Изрично ВКС сочи, че обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без този въпрос да бъде посочен, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Основания по чл. 281, т. 3 ГПК във връзка с начина на доказване на падеж на задължение по договор за заем, не са заявени в касационната жалба, което води самостоятелно до недопускане на касационното обжалване по този последен кръг въпроси.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1115 от 3 юни 2014 г., постановено по в.гр.д. № 1315 по описа на апелативния съд в гр. София за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: