1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 39
гр. София, 19.01.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на десети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 207 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Н. Г. срещу решение № 1972 от 29.10.2014г. по т. дело № 462/2013г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено решение № 2000 от 16.11.2012г. по т. дело № 1610/2011г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-1 състав и [фирма] е осъдено да заплати на „Айнкауф Център С. Г. м. б. Х. унд Ко КГ” чрез Клон – С. сумата 4 693,99 лв. – деловодни разноски пред въззивната инстанция. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от [фирма] срещу „Айнкауф Център С. Г. М. Б. Ф Унд Ко КГ” чрез Клон – С. искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожност на договорни клаузи в договор за наем от 19.11.2009г., с което на наемодателя се вменява задължение за заплащане на месечен фиксиран по размер минимален наем, и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 2 ГПК сумата 9 153,28 лв. – направени разноски за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложеното към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 – въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Касаторът поддържа становище, че въззивният съд в противоречие с постоянната практика на ВКС /решение № 81/07.07.2009г. по т. д. № 761/2008г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 105/30.06.2011г. по т. д. № 944/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 167/26.01.2012г. по т. д. № 666/2010г. на ВКС, ТК, I т. о./ е изопачил същността на договорката относно наемната цена, в резултат на което се е стигнало до произнасяне по основание, каквото не е навеждано от ищеца – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
„1. Как следва да се тълкува договор в съдържанието, на който са имплементирани договорки от различни наименовани договори?
1.1. Как следва да се тълкува договор за наем, в който е договорено наемната цена да се определя според оборота, реализиран в наетия обект – само като договор за наем или като ненаименован /сложен/ договор, в който са вплетени елементи от договор за наем и договор за дружество?
1.2. Възможно ли е да се съчетават двустранен синалагматичен договор и многостранен /междустранен/ договор с еднопосочни интереси, насочени към постигане на обща цел?
1.3. Възможно ли е да се съчетава алеаторна договорка /престация/ с определен минимален неин размер или възможно ли е да се съчетава алеаторна /несигурна/ договорка за размер на една престация с абсолютно определена /сигурна/ стойност на тази престация?
1.4. Каква нормативна уредба следва да се прилага към отношенията, породени от ненаименован /сложен/ договор, в който са вплетени елементи от договор за наем и договор за дружество?
1.5. Следва ли при договор за наем, в който е договорено, че наемната цена ще се определя според реализирания оборот в наетия обект, да се съобразява императивната разпоредба на чл. 361, ал. 2 ЗЗД /както е обосновано в касационната жалба, като правило, приложимо винаги в отношения, представляващи форма на подялба на стопански резултат/?
1.6. Не противоречи ли на, или не се ли заобикаля законът в тази част от постигнатата договореност между страните в договор като процесния, в която след като е договорено размерът на наемната цена да се определя в относителен размер – като процент от прихода от търговската дейност в отдадения търговски обект, този относителен размер да е с посочена абсолютна минимална стойност?
1.7. Възмезден ли е договорът, при който страните са договорили да поделят реализирания оборот от дейността в един търговски обект, като начин на плащане на наемната цена на едната от тях, и целият реализиран оборот се получава само от страната – наемодател? Каква е каузата на другата страна?
2. Отговаря ли на добрите нрави договорка, с която страните се поставят в неравностойно положение една спрямо друга, по отношение на поет от тях взаимен риск?
2.1. Справедливо ли е при договорно поет взаимен риск, без изменение на условията /при равни други условия/, при сбъдване на риска, едната страна винаги да печели /пренебрегвайки договореността за споделяне на риска/, а другата да губи, за сметка на печалбата на първата?
2.2. Справедливо ли е едната страна да понася само тежестите, а другата да се освобождава от тези тежести и за сметка на това да изнася ползите, независимо от характера на сключения договор?
3. Допустимо ли е при алеаторна договорка ползата, която очаква едната страна, да се ограничава с минимален размер и по този начин да се гарантира получаването й, независимо от сбъдването на бъдещото несигурно събитие?”
Касаторът поддържа, че чрез поставените въпроси се търси преодоляване на празнини в закона, породена от развитието на обществените отношения в по-ново време – нови форми на икономическо взаимодействие, които изискват комбиниране по нестандартен начин на познати правни техники и разрешения /реминисценцията на изполицата и направената аналогия с нея/.
Ответникът „Айнкауф Център С. Г. м. б. Х. унд Ко КГ”, Федерална Република Германия, [населено място], чрез процесуален представител адв. В. В. Т. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че твърдението на касатора не отговаря на действителното положение и противоречи на смисъла на представените от него съдебни решения на ВКС, както и че в съответствие с постоянната практика въззивният съд е изследвал изявеното и обективирано впроцесния договор общо намерение на страните за определянето на наемната цена в контекста на останалите договорни клаузи, смисъла и целта на целия договор, обичаите, практиката и добросъвестността. Ответникът аргументира липсата на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с обстоятелството, че по повечето въпроси въззивният съд не се е произнесъл, тъй като нямат връзка с правния спор; въпросите са израз на теоретичните търсения и научни интереси на процесуалния представител на касатора; съществува правна уредба /чл. 9 ЗЗД/, както и относима съдебна практика.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в едномесечния преклузивен срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и отговоря на изискванията на чл. 284, ал. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и релевираните доводи, приема следното:
Въззивният съд е приел, че между страните са възникнали правоотношения по сключен на 04.12.2009 г. между „Айнкауф Център С. Г. м. б. Х. унд Ко КГ”, Федерална Република Германия, [населено място] чрез клона му в [населено място] като наемодател и [фирма], [населено място] като наемател договор за наем, съгласно който наемодателят е предоставил на ищеца – наемател за временно възмездно ползване търговски площи от Търговски център „С. Център С.” за срок от десет години при договорена наемна цена, включваща два компонента: 1/ определен според наетата търговска площ наем, чийто минимален размер според клаузата на чл. 1.5 на част А е в размер на 4 480 евро, подлежащ на актуализация съгласно т. 5.5 на част В от договора; 2/ подоходен наем, който според т. 1.1 на част А е в размер на 8 % върху оборота на наемателя, реализиран в наетия търговски обект през съответния период. Съдебният състав е констатирал, че в т. 5.1.1 на част В страните са постигнали съгласие, че годишният наем за предоставената от наемодателя търговска площ се определя според оборота на наемателя, като се прилага уговореното в част А процентно съотношение от годишния оборот, съобразно посоченото в т. 5.6.3. и т. 5.6.4 на част В, като е предвидено също, че допълнително, към дължимия подоходен наем наемателят дължи месечния наем, посочен в част А за ползването на допълнителни и други площи. На основание чл. 272 ГПК въззивната инстанция е препратила изцяло към изложените от първоинстанционния съд правни фактически и изводи като е изложила и собствени доводи за неоснователност на предявените искове.
За да направи извод за неоснователност на иска за прогласяване на нищожност на клаузите на т. 5.1.1, изр. последно от част В и на т. 1.2 и т. 1.5 от част А от договора поради противоречието им със закона – чл. 361, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е анализирал създадената между страните облигационна връзка по договора за наем, съпоставил е характеристиката на договора за гражданско дружество на характеристиката на наемния договор, в резултат на което е приел, че начинът, по който страните са уговорили определянето на наемната цена, включвайки в размера й и процент от оборота на наемателя, не променя характера на възникналото между тях облигационно правоотношение по договор за наем в такава между съдружници по договор за гражданско дружество. Изложил е съображения, че възможността към облигационната връзка между страните по процесния договор за наем да се прилагат разпоредбите, регламентиращи отношенията между съдружниците по договора за гражданско дружество, сред които е и императивната норма на чл. 361, ал. 2 ЗЗД, е изключена.
Изводът за неоснователност на иска за прогласяване нищожността на клаузите на т. 5.1.1, изр. последно от част В и на т. 1.2 и т. 1.5 от част А от договора за наем поради накърняване на добрите нрави по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, е аргументиран с договорната свобода и липсата на доказателства за опорочаване волята на страните. Решаващият съдебен състав е изложил съображения, че насрещните престации по процесния договор са определени по споразумение между двете страни в рамките на дадената от закона свобода на договаряне като по делото липсват доказателства за опорочаване на волята на страните при сключване на договора, от които да се направи извод, че ответникът е имал недобросъвестно поведение, с което е целял постигането на несправедлив краен резултат. Изводът на въззивния съд за липса на нееквивалентност на уговорените насрещни престации с оглед постигането на несправедлив краен резултат за една от страните е аргументиран с обстоятелството, че срещу получаването на наемната цена ответникът е поел задължението да предостави наетия обект за ползване, наред със съпътстващите допълнителни услуги, свързани с обслужване, охрана на търговския център, в който се намира обекта, което не води до злепоставяне интересите на наемателя с цел извличане на облага от него.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора в т. 1 от изложението въпроси не попадат в приложното поле на касационното обжалване, очертано с разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите по т. 1.1, 1.3, 1.4, 1.5 и 1.6 от изложението са свързани с предмета на делото, но се отнасят до правилността на приетите от въззивната инстанция фактически обстоятелства и направените правни изводи по съществото на спора, която не може да бъде ревизирана в производството по чл. 288 ГПК по повод допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Отговорът на тези въпроси е обусловен от доказателствата по делото и зависи от конкретните договорни клаузи, които в настоящия случай са обсъдени в тяхната взаимна връзка в смисъла, произтичащ от целия договор, съпоставени са насрещните престации и след като са отчетени характеристиките на договора за наем и договора за гражданско дружество е направен извод, че възникналото правоотношение между страните е по договор за наем като не е налице твърдяното от ищеца недобросъвестно поведение от страна на ответника – наемодател с цел постигане на несправедлив краен резултат. Развитите в касационната жалба оплаквания за неправилно решаване на посочените въпроси представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, подлежат на проверка само във фазата на разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 290 и сл. ГПК, но не са тъждествени с основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, от които зависи допускането на касационното обжалване.
По отношение на посочения в т. 1.2 от изложението въпрос също не е налице общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е формирал правните изводи на въззивната инстанция – въззивният съд не е приел, че в договора за наем са включени клаузи, насочени към постигане на обща цел по смисъла на чл. 357 ЗЗД.
Посоченият в т. 1.7 от изложението правен въпрос е некоректно формулиран, тъй като нито въззивният съд е приел, че целият реализиран оборот се получава от страна на наемодателя, нито това е уговорено между страните по договора.
Поради изложените съображения и с оглед указанията в цитираното Тълкувателно решение, настоящият съдебен състав приема, че въпросите в т. 1 от изложението не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация и по повод на тях не може да се допусне касационно обжалване.
Посочените от касатора в т. 2 и т. 3 от изложението правни въпроси са ирелевантни за спора, поради това, че същите се отнасят до договор за гражданско дружество, какъвто не е сключен между страните по делото. В настоящия случай е установено възникнало между страните правоотношение по договор за наем, в който не са уредени правоотношения между съдружници в договор за гражданско дружество, поради което не е необходимо да се извършва преценка за начина на разпределяне на печалбите и загубите между ищеца и ответника.
Алеаторният характер на един договор е в зависимост от наличието на неопределеност на едната имуществена престация или на двете престации към момента на неговото сключване. В процесния договор за наем уговорените задължения на страните по наемното правоотношение не са неопределени – наемодателят предоставя за ползване определен обект, наред със съпътстващите допълнителни услуги, свързани с обслужване, охрана на търговския център, в който се намира обектът, а наемателят е длъжен да заплаща наемната цена и допълнителни разходи за ползване на вещта. Дали наемателят ще постигне стопански резултат от извършваната в наетото помещение стопанска дейност, е въпрос на извършвана от него към момента на сключване на договора за наем преценка, но тя не ангажира наемодателя. Именно поради това, че помещението е предоставено за възмездно временно ползване, т. е. под наем, е уговорен и минимален размер на наема.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника сумата 2 347 лв. – платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1972 от 29.10.2014г. по т. дело № 462/2013г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], вх. Б, ет. 9, ап. 31 да заплати на „Айнкауф Център С. Г. м. б. Х. унд Ко КГ” чрез Клон С., ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет. 4 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 347 лв. /две хиляди триста четиридесет и седем лева/ – платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: