О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 39
гр. София, 19.01.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2030 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. М. И. и С. Я. М., двете от [населено място], чрез пълномощника им адв. Ст. Х., против въззивното решение № 211 от 13.01.2017 год. по гр. д. № 4379/2016 год. на Софийски градски съд. С него е потвърдено първоинстанционното решение от 28.01.2016 год. по гр. д. № 37706/2014 год. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касаторите срещу Н. С. М. искове за установяване, че учреденото в негова полза пожизнено вещно право на ползване с договор за покупко-продажба на недвижим имот с нот. акт № 171/2004 год. върху апартамент № 59, в [населено място],[жк], ул. Л. А.”, [жилищен адрес] вх. „В”, ет. 4, с площ 37.66 кв. м., е погасено по давност поради неупражняването му от 9.12.2004 год. до 10.07.2014 год.
Касаторите поддържат становище за неправилност на въззивното решение с искане за отмяната му и вместо това предявените искове бъдат уважени. Претендират присъждане на разноските по делото за всички съдебни инстанции.
Ответникът Н. С. М., чрез пълномощвика му адв. Ил. И., излага съображения в писмения отговор по неоснователността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., въз основа данните по делото намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, с оглед приложеното изложение на основания за допускане на касационно обжалване. По релевираните такива, съдът намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с 59, ал. 3 ЗС въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение съгласно чл. 272 ГПК и изхождайки от същността на правото на ползване приел, че между ответника и неговата майка, първата касаторка и ищца, е налице договор за заем за послужване, по силата на който същият й е предоставил безвъзмездно временното ползване на имота от момента на придобиването му през 2004 год. /друго основание за фактическата власт върху имота не се и поддържа от ищцата/. Поради това и притежаваното от него право на ползване не е погасено, съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 3 от ЗС поради неупражняването му в период от пет години. Съображенията са, че носителят на право на ползване разполага както с възможността да използва фактически вещта съобразно с нейното предназначение или да получава добиви от нея, така и с възможността да предоставя другиму правото да ползва фактически имота възмездно или безвъзмездно. Прието е всъщност, с оглед цитираната съдебна практика, че по съдържание правото на ползване следва да се разбира не само като постоянно обитаване на недвижимия имот, но и всяка форма на фактическо и правно използване на имота, вкл. ползвателят може да предостави ползването на друго лице под формата на наем (арг. чл. 60 ЗС), както и под формата на заем за послужване и съответно да упражнява правото си чрез другиго.
Касаторите релевират основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК по въпросите: 1.Длъжен ли е въззивният съд да изложи точни и ясни собствени мотиви и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди тезите на страните при съблюдаване очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Процесуалноправният въпрос е значим и обуславящ изводите в обжалваното решение, но същият е разрешен в съответствие с установената, в т. ч. и цитирана от касаторите съдебна практика – въззивният съд е изложил мотиви по доводите на жалбоподателите за неправилност на първоинстанционното решение, като приложението на чл. 272 ГПК касае фактическата страна по спора. А доколко конкретните изводи са обосновани не може да бъде проверено в настоящото производство по чл. 288 ГПК, в което не се проверява правилността на въззивното решение, а се извършва единствено преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Поради това и поставеният въпрос № 2 за необосноваността на въззивното решение представлява касационно основание за отмяна на решението, но не и правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и съгласно разясненията в тази връзка в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Валидността на придобиването на правото на ползване не е било предмет на спора по делото, поради което и поставеният въпрос № 3 относно действителността на уговорката в полза на ползвателя при изначална липса на намерение да упражнява това право не представлява обуславящ изводите на съда въпрос. Изводът за наличие на договор за заем за послужване между носителя на вещното право на ползване и голия собственик на имота е обусловен от установените въз основа на доказателствата факти, а не от тълкуване на волята им, както некоректно се поставя такъв въпрос в изложението. За погасяването на правото на ползване законът предвижда определени предпоставки, които съдът приел, че не са налице с оглед преценката на доказателствата относно релевантните по спора факти, вкл. и този, че в имота се намира майката на ползвателя /вкл. и към момента на сключване на договора между касаторите/, при липса на данни, а и твърдения за различно от приетото от съда основание за това, като тази преценка на съда не подлежи на обсъждане в настоящето производство. Поради липсата на общата предпоставка не се налага обсъждане на изискването за наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в контекста на разясненията в т. 4 на цитираното ТР. А въпрос № 4 в изложението относно действията на ползвателя, за да не се погаси правото му на ползване, намира разрешение в цитираното и от касаторите решение № 14 от 20.03.15 год. по гр. д. № 5426/14 год. на ІІ г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК –ползвателят може да предостави ползването на имот на друго лице под формата на наем, заем за послужване, и съответно да упражнява правото си чрез другиго, хипотеза, приета и в настоящия казус. Следователно не е налице противоречие със задължителна съдебна практика.
Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/, а съображенията на касаторите представляват по своята същност основания за неправилност, които не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство. Касационният съд не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на делото от твърденията на касатора, както и от посочените от него факти и обстоятелства в жалбата /ТР № 1/2009 год. ОСГТК на ВКС/, поради което и не може да се допусне касационно обжалване на основания, различни от формулираните в жалбата, както и служебно поради вероятна недопустимост на решението, каквато предпоставка счита, че не е налице въпреки позоваването на касаторите.
Въпреки този изход на настоящето производство разноски не се присъждат на ответника, тъй като липсват доказателства за направени такива.
Водим от горните съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 211 от 13.01.2017 год. по гр. д. № 4379/2016 год. на Софийски градски съд по подадената от С. М. И. и С. Я. М., двете от [населено място], чрез пълномощника им адв. Ст. Х., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: