ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 39
София, 22.01.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1357 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат В.Х.като процесуален представител на [община] срещу въззивното решение на Окръжен съд Бургас от 15.12.2016г. по в.гр.д. № 1578/2016г.
Ответникът по касационната жалба П. Г. К. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат З..М. е заел становище за недопустимост на касационната жалба, обосновано с твърдение за липса на предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване допустим въззивен съдебен акт. Липса в касационна жалба на предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване не обосновава нейната недопустимост.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 15.12.2016г. БОС по въззивна жалба само на ответника е потвърдил решението на РС Бургас от 21.07.2016г. по гр.д. № 1272/2016г., с което [община] е осъдена да заплати на П. К. 5915 лв., представляващи обезщетение за вреди от недопускането му на работа след възстановяването му за периода 04.11.2014г. – 29.02.2016г., ведно със законната лихва от предявяването на иска.
Въззивният съд е препратил към фактическите и правните изводи на първоинстанционния, приемайки, че: уволнението на ищеца от длъжността „ръководител управление Просвета и култура“ със заповед от 26.10.1994г. е отменено с влязло в сила решение по гр.д. № 3915/1994г. на БРС, той е възстановен на работа и е заявил пред работодателя в срока по чл.345 КТ желанието си да заеме длъжността, но не е бил допуснат с мотив, че длъжността е премахната от щатното разписание; между страните са водени няколко дела по претенции на ищеца за обезщетение по чл.225 ал.3 КТ за периоди от 28.03.1996г. до 03.11.2014г., които са уважени, като настоящото дело е за следващ период; по предходните дела със сила на пресъдено нещо е установено недопускането на ищеца на работа, което с оглед доказателствата по делото е продължило и през настоящия исков период; като неоснователно е оценено възражението на ответника за невиновно недопускане на работа поради несъществуване на длъжността повече от 20 години и поради прекратяването на правоотношението по силата на закона с приемането на нормативните актове относно структурата и длъжностите в администрацията, изключващи съществуването на процесната длъжност. В тази връзка съдът е съобразил практика на ВКС, според която ако длъжността е съкратена и работникът не може реално да я изпълнява след възстановяването, работодателят следва да прекрати възстановеното правоотношение на това основание, а ако длъжността е определена за заемане по служебно правоотношение, е приложимо основанието за прекратяване по чл.325 т.12 КТ; в случая няма данни работодателят да е сторил това, а нормативната база, вкл. КТ, не предвижда възможност за прекратяване на Т. по силата на закона. Прието е при това положение, че Т. продължава да съществува и като не изпълнява съдебното решение за възстановяване на работа, ответникът действа недобросъвестно и дължи обезщетение по чл.225 ал.3 КТ. Като неоснователно е оценено и възражението на ответника, че ищецът не е претърпял вреди, тъй като е получавал доходи през процесния период от правоотношение, имащо белезите на трудово. Прието е в тази връзка, позовавайки се на практика на ВКС по гр.д. № 1302/2009г. ІV ГО, че в спора от значение е само наличието на ново трудово правоотношение, като и в такава хипотеза работодателят дължи обезщетение, ако полученото брутно трудово възнаграждение е по-ниско от това, което ищецът би получавал за длъжността, на която е възстановен. От представените разпечатки от ТП на НОИ се установява, че през процесния период ищецът е бил самоосигуряващо се лице, т.е. не е работил по друг трудов договор, което не е опровергано от ответника, чиято е доказателствената тежест за това. Налице са предпоставките за отговорността на ответника, която е обективна и предвидена да компенсира вредите от поведение, игнориращо резултата от съдебно разрешения трудов спор. Искът е основателен за присъдения размер, изчислен на базата на минималната работна заплата през исковия период съобразно ТР № 2/2013г. на ОСГК.
ВКС на РБ намира, че касационно обжалване на така постановеното решение следва да бъде допуснато по поставения от касатора в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпрос по приложението на чл.225 ал.3 КТ в случай на получаван от ищеца през периода на недопускането доход не по друго трудово правоотношение в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, произнасянето по който е от значение за изхода на спора по делото и по който на настоящия състав не е известна съдебна практика /в решението на ВКС ІV ГО по гр.д. №1302/2009г., на което въззивният съд се е позовал при формиране на изводите си, разрешение на този въпрос не се съдържа с оглед различната фактическа обстановка по спора по него/.
Не са налице предвидените в закона предпоставки за допускането на касационно обжалване по останалите релевирани в изложението въпроси.
Вторият въпрос „когато в исковия период ищецът е работил и получавал доходи по договор, оформен като граждански, но имащ всички белези на трудов, следва ли да се приеме, че е налице относителна симулация, респективно – че работникът не е останал без работа по смисъла на чл.225 КТ“ не е от значение за изхода на делото, защото е неотносим към направен от въззивния съд решаващ извод по спора.
Третият поставен въпрос „имат ли сила на пресъдено нещо мотивите на съдебно решение и намира ли приложение установителното действие на мотивите на решението, намерило израз чрез т.н. общи факти, които са регламентирани от българския законодател само при отклонения в процеса във връзка със страните, институт, който има изрична регламентация в Глава ХVІ на ГПК“ не е от значение за спора не само защото в атакуваното решение е прието, че от доказателствата по делото се установява недопускането и през настоящия исков период, освен че това е установено с влезлите в сила решения, но и защото в отговора си на исковата молба касаторът фактически не е оспорил наличието на това обстоятелство, заявявайки, че е в обективна невъзможност да допусне ищеца да изпълнява длъжността, на която е възстановен, тъй като такава длъжност в общината не съществува вече две десетилетия.
И четвъртият въпрос за задължението на въззивния съд да прецени и обсъди всички доказателства и доводи на страните и конкретно и ясно да изложи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва и на кои не и кои възприема и кои не, не е основание за допускане на касационно обжалване. Невярно е обосноваващото въпроса твърдение, че въззивният съд не е обсъдил представената от НОИ справка – справката е обсъдена и именно въз основа на нея е направен извод, че през процесния период ищецът е бил самоосигуряващ се, а не е работил по друг трудов договор. Невярно е и твърдението, че съдът без да обсъди отрекъл основателността на доводите на касатора за необходимост от осъвременително тълкуване на чл.225 КТ, че не следва да се приеме оставането на ищеца без работа, когато през исковия период е полагал труд по договор, оформен като граждански, но притежаващ всички белези на трудов, както и че няма как 20 години след прекратяване на Т. ищецът, след като е работил при други работодатели и възложители, да се счита през исковия период за възстановен на работа и в готовност да заеме предишната отдавна несъществуваща според действащата нормативна уредба длъжност. Съдът мотивирано се е произнесъл по приложението в случая на чл.225 ал.3 КТ, основавайки се и на съдебна практика, приел е за установено, че през исковия период ищецът е бил самоосигуряващ се, а не е работил по друг трудов договор, и че ответникът не е опровергал представените в тази насока доказателства.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд, втори въззивен граждански състав, № ІІ-125 от 15.12.2016г. в.по гр.д № 1578/2016г.
УКАЗВА на ОБЩИНА С. в едноседмичен срок да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС 118.30лв. държавна такса, както и че при неизпълнение на указанието в срок касационната жалба ще му бъде върната.
Определението не подлежи на обжалване.
Делото да се докладва за произнасяне по движението му след изпълнение на указанието или след изтичането на срока за това.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: