Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 39
София, 28.01.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 12.12.2018 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 2547 /2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Производството e образувано по касационна жалба на „Ойл комерс Рим“ ООД срещу въззивно решение № 39 от 02.03.2018 г. по възз. гр. д. № 49 /2018 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка като е постановен установителен диспозитив за признаване на правото на собственост по уважен иск с правно основание чл.108 ЗС на „Мюсюлманско настоятелство – Русе“ срещу „Ойл комерс Рим“ ООД за поземлен имот в [населено място] с построения в него автокомплекс, състоящ се от автомивка и бензиностанция и сгради за търговия, с посочен идентификатор, решението по който е влязло в сила.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна „Мюсюлманско настоятелство – Русе“ в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски за касационното производство.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост, за което след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г. (настояща чл.280,ал.3 ГПК след изменението с ДВ бр. 86 от 2017 г.) не съществува ограничение за касационно обжалване.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е уважено искането за поправка на очевидна фактическа грешка (нататък и о.ф.г.) във влязло в сила решение, с което е уважен иск по чл.108 ЗС.
Въззивният съд е приел, че решението, с което искът на „Мюсюлманско настоятелство – Русе“ срещу „Ойл комерс Рим“ ООД за процесния имот с правно основание чл.108 ЗС е влязло в сила на 14.03.2017 г. с постановяване на определение на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. В диспозитива на влязлото в сила решение не се съдържа установителен диспозитив за признаване на правото на собственост.
Въззивният съд е приел, че обжалваното пред него решение е постановено в съответствие с приетото с тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по т.д. № 4 /2014 г. на ОСГК на ВКС, че: когато съдът е сезиран с осъдителен иск по чл.108 ЗС, следва да се произнесе с отделен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца; когато по предявения иск за собственост съдът е пропуснал да се произнесе с установителен диспозитив за правото на собственост, но в мотивите си е приел, че ищецът е собственик на процесния имот, в решението е допусната о.ф.г., която подлежи на поправка по предвидения в чл.247 от ГПК процесуален ред. Въззивният съд е приел, че в мотивите на влязлото в сила решение, чиято поправка се иска, решаващият съд ясно и категорично е приел за установено правото на собственост в полза на ищеца. Нещо повече, обстоятелството, че ищецът е собственик на процесния имот, е било обявено за безспорно между страните с извършения от първоинстанционния съд доклад по делото. Така е прието и в мотивите на въззивната и касационната инстанция. Но в съдебния акт липсва установителен диспозитив за собственост на ищеца, което представлява очевидна фактическа грешка, която правилно е поправена с обжалваното решение.
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателят обосновава различни основания за това.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради вероятност за неговата недопустимост по процесуалноправния въпрос (дословно): липсата на мотиви води ли до нищожност на въззивното решение? Следва обосновка, че в мотивите на съда никога не е изследван този въпрос, както и че този въпрос представлява основното, изложено от въззивния съд съображение за обосноваване на извод за нищожност на първоинстанционното решение.
От изложеното за мотивите на въззивния съд е видно, че въззивният съд е мотивирал решението си за наличие на очевидна фактическа грешка, поради което въпросът не е обуславящ. Не съществува съмнение за нищожност, нито недопустимост на въззивното решение.
Поради това не следва да се обсъжда обосновката на жалбоподателя, за която е достатъчно да се посочи, че не съответства на установеното и че е вътрешно противоречива (твърди се, че липсват мотиви на въззивното решение, но че въззивният съд е изложил съображение, с което е обосновал правен извод).
Обуславящият правилността на изводите на въззивния съд въпрос е : дали е допусната очевидна фактическа грешка във влязлото в сила решение, с което е уважен ревандикационният иск с правно основание чл.108 ЗС, ако съдът не се е произнесъл с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост, но в мотивите си е приел, че ищецът е собственик на процесния имот.
Видно от изложеното за мотивите му, въззивният съд го е разрешил в съответствие с приетото в цитираното от него тълкувателно решение № 4 /2014 г. на ОСГК на ВКС, (т.2А), на което се е позовал.
Такъв въпрос не е изведен. Вместо това са изведени въпроси, които не са свързани с обжалваното въззивно решение за поправка на очевидна фактическа грешка, а с влязлото в сила решение, с което е уважен ревандикационният иск с правно основание чл.108 ЗС, поради което също не са обуславящи. Те са предявени в различни разновидности, свързани са с доводи за пороци на влязлото в сила решение по ревандикационния иск и се основават на твърдения за фактически и правни изводи, които не се съдържат в мотивите на обжалваното въззивно решение за поправка на очевидна фактическа грешка.
Такъв е въпросът: Правилен ли е изводът на въззивния съд, че заявеното от ищеца придобивно основание, на което е основан предявеният ревандикационен иск с правно основание чл.108 ЗС – придобивна давност може да се докаже единствено и само чрез скица, в която на основание чл.53,ал.2 ЗКИР ищецът е вписан като собственик. Този въпрос се съдържа два пъти в изложението.
Въпросът не е обуславящ. Той не се отнася до обжалваното решение, а до влязлото в сила решение, чиято правилност не може да се обсъжда и преразглежда, съответно въпросът не може да послужи за допускане на касационно обжалване нито на влязлото в сила решение, до което се отнася, нито до решението за поправка на о.ф.г., до което не се отнася.
Като въпрос е наведено твърдението: Заявеното от ищеца основание на правото на собственост е придобивна давност, а в мотивите си съдът е посочил, че собствеността е призната от ответника по делото, държател на имота.
От твърдението не може да бъде уточнен обуславящ правен въпрос. Както беше посочено по-горе за мотивите на въззивния съд, обуславящ основателността на искането за поправка на очевидна фактическа грешка чрез постановяване на установителен диспозитив за правото на собственост е въпросът дали в мотивите на влязлото в сила решение съдът е приел, че ищецът е собственик на процесния имот и този въпрос е разрешен в съответствие с приетото в посоченото тълкувателно решение, на което се е позовал въззивният съд.
Изведен е въпросът: Поправка на очевидна фактическа грешка ли е, когато съдът пререшава спора (без да е сезиран с надлежно подадена въззивна жалба)?
Въпросът не е обуславящ, въззивният съд не е пререшил спора, приключен с влязло в сила решение, с което е уважен искът по чл.108 ЗС, а е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в производство по чл.247 ГПК.
Изведен е въпросът: Следва ли към решението да се изложат мотиви за всички правни и фактически изводи, обусловили постановяването на решението? Този въпрос е разновидност на разгледан по-горе въпрос, на който е основано твърдение за недопустимост на обжалваното решение. Вече беше посочено, че въззивният съд е изложил мотиви за наличието на очевидна фактическа грешка.
Изведен е въпросът: Длъжна ли е всяка страна да установи фактите, на които основава своите твърдения? Този въпрос е разновидност на въпроса за правилността на извода на въззивния съд за допусната очевидна фактическа грешка (за основателността на молбата за нейната поправка), за който по-горе е прието, че видно от мотивите на въззивния съд, е разрешен в съответствие с приетото в тълкувателното решение, на което се е позовал.
Изведен е въпросът: При липсата на мотиви на съда за правото на собственост как следва да се докаже правото на собственост?
Въпросът не е обуславящ, тъй като въззивният съд е приел, че във влязлото в сила решение по иска по чл.108 ЗС са изложени мотиви за принадлежността на правото на собственост.
Изведен е въпросът: Ако съдът не се е произнесъл в диспозитива и не е формирал в мотивите си воля за принадлежността на правото на собственост, този пропуск подлежи ли на отстраняване по реда на чл.247 ГПК или това е основание за допълване на решението?
Въпросът не е обуславящ, тъй като въззивният съд е приел, че във влязлото в сила решение по иска по чл.108 ЗС са изложени мотиви за принадлежността на правото на собственост.
От изложеното дотук следва, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Искането на насрещната страна „Мюсюлманско настоятелство – Русе“ за присъждане на разноски е основателно за сумата 450 лева за процесуално представителство от адвокат, чието уговаряне и заплащане е удостоверено с представения договор за правна защита и съдействие (л.44).
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 39 от 02.03.2018 г. по възз. гр. д. № 49 /2018 г. на Великотърновския апелативен съд.
Осъжда „Ойл комерс Рим“ ООД да заплати на „Мюсюлманско настоятелство – Русе“ сумата 450 (четиристотин и петдесет) лева разноски за касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.