ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 39
София,25,01,2010 годиш
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕгЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева
т.дело № 771/2009 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГГЖ, образувано по касационна жалба на С. „Гама консулт – К. , П. и сие“ – гр. С. срещу решение от 16.02.2009г. по гр.д.3185/06г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение от 03.07.2006г., по гр.д.8020/01г. на Софийски районен съд и по същество е осъден касатора да заплати на Б. „Лозенец“ – гр. С. сумата 9886лв. заедно със законната лихва върху нея от датата на предявяване на иска.
Ответникът по касационната жалба- Б. “ Л. ;- гр. С. не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.
Разпоредбата на чл.288 ГПК обвързва допускането до разглеждане на касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът е възпроизвел разпоредбата на чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК. Поставил е като „съществен процесуалноправен“ въпрос този
дали е задължен “ в настоящия случай“ въззивният съд да даде правна квалификация на предявения иск, както и да посочи правното основание на което счита, че процесния договор е развален“. Като втори „съществен процесуалноправен въпрос“ е формулирано- задължен ли е съдът да изследва задълбочено и да изложи в решението си съображения за изправността на ищеца, като страна в процесния договор, с оглед упражняване правото му да развали договора. Поставен е и въпроса “ налице ли е в настоящия случай разваляне на процесния договор с предявяване на исковата молба и ако е налице с разваляне на договора възниква ли задължение за ответника да върне платения аванс“. По първия поставен въпрос са развити съображения за това, че била налице трайна съдебна практика, обосноваваща, че съдът бил служебно задължен да определи квалификацията на иска и тъй като в случая такава не била определена от решаващия състав, за касатора съществувала неяснота какво е правното основание на иска – мотивирано с това, че в решението на първостепенния съд, исковата молба и въззивната жалба били посочени различно определени основания. Посочени и приложени са решения на ВКС в този смисъл. По втория въпрос е поддържано, че бил решен в противоречие с практиката на ВКС – решение по гр.д. 842/01г. на ВКС, V г.о., с което било мотивирано задължение на съда да изложи съображения за изправността на ищеца, което не било направено. Развито е и разбирането на страната за това, че сключения между страните договор бил такъв с продължавано изпълнение и от него е изведена неоснователност на предявения иск.
С оглед така депозираното изложение по чл.284, ал. З, т. 1 ГПК, касаторът не обосновава приложно поле на разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е посочил, съобразно изискването на нормата, релевантния материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос, който се дефинира като относим към решаващите изводи на съда и обуславящ изхода на спора. Наличието / както е твърдяла страната/ на противоречива практика на съдилищата се извежда именно от противоречивото разрешаване на този въпрос. С оглед тази дефинитивност не са релевантни общо поставените от касатора въпроси. Обикновено, липсата на изрично посочване на правното основание на иска, във въззивното решение, означава, че въззивният съд възприема, какъвто е и разглеждания случай, правната квалификация дадена от първостепенния съд, тъй като макар и решаваща спора го същество, въззивната инстанция разполага с правомощията очертани в чл. 208 ГПК / отм./. Определяне правното основание на иска е дейност на съда по приложението на закона, поради това ирелевантни за тази дейност са посочените както в исковата молба, така и във въззивната жалба правни основания. Ето защо, след като районният съдия е изпълнил задължението си да определи квалификацията на иска и е налице яснота по този въпрос, то дори и въззивният съд да не я посочи изрично, не следва, че тсй разглежда друг иск. Неизпълнението на задължение за посочване на основанието на иска, обосновава неправилност на акта, само когато въззивният състав счита, че правното основание е определено непрецизно, или че е разгледан иск на непредявено основание, водещо до недопустимост на акта на първостепенния съд, какъвто не е разглеждания случай. Следователно, тъй като липсата на изрично посочено основание на иска, след като са разгледани твърдяните и установени юридически факти, не обуславя решаващия извод на съда довел до постановения правен резултат, то и така формулирания въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Поради това и приложените съдебни актове, свързани с приетото от съдилищата за това, че правната квалификация дадена от ищеца не обвързва съда са без правно значение за предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, още повече, че решаващият състав не е приел обратното за да е налице поддържаното от страната противоречие. Същият извод се налага и по отношение на въпроса следва ли да бъдат изложени “ задълбочени мотиви“, както и по отношение на поставения въпрос дали в разглеждания случай при разваляне на договора с исковата молба, следва да бъде уважен иска. Развитите доводи по тези въпроси, съставляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение, свързани с поддържаното от страната за неточно възприета фактическа обстановка и интерпретиране на доказателствата, съдържат твърденията й за необоснованост на съдебния акт, с оглед изложеното, че не са изследвани отношенията между страните “ достатъчно задълбочено“ и извод за незаконосъобразност на постановения резултат, които обаче се квалифицират по чл.281 ГПК, но не обосновават приложно поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Касаторът не е развил релевантен довод и за наличие на предпоставките по чл. 280, ал.1, т. З ГПК, мотивирани от него с разбирането му за вида на дължимата престация. За да е налице това основание, то следва приложената от съда правна норма, от която е изведен решаващия мотив да бъде неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни нейното съдържание, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретния фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда, като тези предпоставки са в съотносимост на кумулативност. Или, развитие на правото като основание, за допускане до разглеждане на касационната жалба, ще бъде налице във всеки случай, когато произнасянето по конкретния, посочен от касатора, релевантен материалноправен и процесуалноправен въпрос е свързано с тълкуване на закона при неяснота на правната норма или когато съдилищата изоставят едно свое тълкуване на закона за да възприемат друго. Следователно, развитата защитна теза на страната не може да обоснове наличие на това основание.
По изложените съображения, касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде
допусната до касационно обжалване. Ответникът по касация не е направил искане за разноски и не е установил такива, поради което не се присъждат.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 16.02.2009г. по гр.д.3185/06г. на Софийски градски съд .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕ (и/ ЧЛЕНОВЕ: