О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 390
гр. София, 01.11.2016 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова търговско дело № 50371 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 4294 от 03.07.2015 г., подадена от К. С. С. чрез адвокат З. Й. от АК – В., насочена против частта от въззивно решение № 139 от 13.05.2015 г. на Апелативен съд – гр. Варна, ТО, постановено по в.т.д. № 173/2015 г., в която съдът се е произнесъл по предявените от [фирма] искове срещу К. С. С..
Ответникът по касация [фирма], представлявано от изпълнителния директор И. Г. Д. – М. чрез юрисконсулт Т. З. Х. – Т., е депозирал отговор, като възразява срещу допускането на касационното обжалване и срещу основателността на жалбата.
Ответниците по касация В. М. В. и Т. Й. В. са депозирали отговори, с които заявяват, че поддържат изложеното в касационната жалба.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, като е придружена и от изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдържа доводи за неправилност на решението.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 708 от 04.07.2014 г. по т.д.№ 2272/2013 г. по описа на ОС – Варна в частта, в която са отхвърлени предявените от [фирма] срещу К. С. С. искове за установяване съществуването на парични вземания на ищеца – кредитор по издадената в полза на кредитор [фирма] заповед за незабавно изпълнение № 6055 от 06.08.2012 г. по ч.гр.д.№ 11248/2012 г. по описа на РС – Варна, ХХV състав, в размер на 20 457,08 евро, от която 17 114,41 евро, представляваща непогасена главница, 2 801,37 евро – неплатена договорна лихва за периода от 15.05.2011 г. до 03.08.2012 г., 541,30 евро – неплатена санкционираща лихва за просрочени главници за периода 10.07.2012 г. до 03.08.2012 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 03.08.2012 г. до окончателното изплащане на задължението, които вземания са били прехвърлени на ищеца по сключен с кредитора [фирма] договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 22.11.2012 г. и вместо това е прието за установено на основание чл. 422 ГПК, че в полза на [фирма] съществува вземане по отношение на К. С. С. по издадената в полза на кредитор [фирма] заповед за незабавно изпълнение № 6055 от 06.08.2012 г. по ч.гр.д.№ 11248/2012 г. на РС – Варна, ХХV състав в посочените размери за непогасените главница, договорна лихва и санкционираща лихва за просрочени главници, както и за законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда които вземания са били прехвърлени на [фирма] по договора за покупко-продажба на вземания (цесия) от 22.11.2012 г., сключен с кредитора [фирма]. Първоинстанционното решение е обезсилено в частта, в която съдът се е произнесъл по отговорността на В. М. В. и К. С. С. за разноски в заповедното производство и в тази му част производството по исковете по чл. 422 ГПК е прекратено. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата обжалвана част, с която е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че в полза на [фирма] съществува вземане по отношение на В. М. В. за сумата 20 457,08 евро, включваща сумите 17 114,41 евро – непогасена главница, 2 801,37 евро – неплатена договорна лихва за периода от 15.05.2011 г. до 03.08.2012 г., 541,30 евро – неплатена санкционираща лихва за просрочени главници за периода 10.07.2012 г. до 03.08.2012 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 03.08.2012 г. до окончателното изплащане на задължението, които вземания са били прехвърлени на [фирма] по сключен с кредитора [фирма] договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 22.11.2012 г., за които парични вземания е издадена в полза на кредитор [фирма] заповед за незабавно изпълнение № 6055 от 06.08.2012 г. по ч.гр.д.№ 11248/2012 г. по описа на РС – Варна, ХХV състав. В тази му част въззивното решение не е обжалвано пред ВКС. Първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен предявения от [фирма] срещу Т. Й. В. иск за установяване съществуването на същите парични вземания на [фирма] като правоприемник на кредитора по издадената в полза на [фирма] заповед за незабавно изпълнение № 6055 от 06.08.2012 г. по ч.гр.д.№ 11248/2012 г. на РС – Варна по сключения договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 22.11.2012 г.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа по следните седем въпроса :
(1) „Годно ли е уведомление, в което липсва еднозначно изявление на кредитора, в което не е посочено от коя дата счита кредита за предсрочно изискуем, или че след получаване на съобщението ще счита кредита за такъв, а напротив – уведомява го, че ще се пристъпи към принудително събиране на сумата, както и което не изхожда от лице с надлежна представителна власт, и не е получено от длъжника-поръчител, да обоснове настъпване на действието на предсрочната изискуемост ?”.
Поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Решение № 165 от 22.12.2014 г. по търг.д.№ 1784/2013 г. на ВКС, ІІ т.о.
По същия въпрос се поддържа наличието на основанието и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречие с Решение № 172 от 30.03.2015 г. по търг.д.№ 463/2014 г. на Окръжен съд – Пловдив, Решение № 163 от 13.05.2015 г. по търг.д.№ 112/2015 г. на Апелативен съд – Пловдив, Решение № 416 от 27.01.2015 г. по гр.д.№ 18808/2013 г. на Районен съд – Варна, Решение № 38 от 25.03.2015 г. по търг.д.№ 86/2014 г. на Окръжен съд – Плевен, Решение № 75 от 27.02.2015 г. по търг.д.№ 616/2013 г. на Окръжен съд – Бургас, Решение № 120 от 19.12.2014 г. по търг.д.№ 308/2014 г. на Апелативен съд – Бургас, Решение от 02.06.2015 г. по гр.д.№ 13/2015 г. на Районен съд – Берковица и Решение № 110 от 21.04.2015 г. по гр.д.№ 120/2015 г. на Окръжен съд – Ловеч.
(2) „Кой е началният момент, от който започва да тече шестмесечния срок по чл. 417, ал. 1 ЗЗД – датата на отнасяне на кредита с вальор предсрочно изискуем или 7 дни след уведомяването на длъжника ? В хипотезата на автоматична предсрочна изискуемост – кой е началния момент, от който започва да тече шестмесечния срок по чл. 417 ЗЗД – датата на отнасяне на кредита с вальор предсрочно изискуем или 7 дни след уведомяването на длъжника ? Представлява ли уведомяването за настъпилата предсрочна изискуемост допълнително условие за уважаване на иска по чл. 422 ГПК?” .
Поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Решение № 139 от 05.11.2014 г. по търг.д.№ 57/2012 г. на ВКС, І т.о. и Решение № 130 от 27.10.2009 г. по търг.д.№ 139/2009 г. на ВКС, І т.о.
По същия въпрос се поддържа наличието на основанието и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречие с Решение № 145 от 21.05.2015 г. по гр.д.№ 159/2015 г. на Окръжен съд – Ловеч, Решение № 478 от 19.05.2015 г. по гр.д.№ 2600/2014 г. на Районен съд – Велико Търново, Решение от 04.11.2014 г. по търг.д.№ 10031/2014 г. на Окръжен съд – Габрово, както и решения на ВС и ВКС, постановени при действието на отменения ГПК, а именно: Решение № 1646/1978 г. по гр.д.№ 465/1978 г. на ВС, І г.о., Решение № 949/1993 г. по гр.д.№ 2071/1992 г. на ВС, V г.о., Решение № 55/2006 г. по гр.д.№ 1264/2004 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 1081/2008 г. по гр.д.№ 4183/2007 г. на ВКС, ІV г.о.
(3) „При липса на доказателство за обявяване на предсрочната изискуемост на поръчителя, следва ли по отношение на него да се уважи иска по чл. 422 ГПК ? Обявяването на предсрочната изискуемост поражда ли действие по отношение на този от длъжниците, на когото не е била обявена ?” .
Поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да се сочи нито един акт, съставляващ част от задължителната съдебна практика, с който да е налице противоречие.
По същия въпрос се поддържа наличието на основанието и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречие с Решение № 110 от 21.04.2015 г. по гр.д.№ 120/2015 г. на Окръжен съд – Ловеч, Решение № 163 от 13.05.2015 г. по търг.д.№ 112/2015 г. на Апелативен съд – Пловдив, Решение № 416 от 27.01.2015 г. по гр.д.№ 18808/2013 г. на Районен съд – Варна, Решение № 120 от 19.12.2014 г. по търг.д.№ 308/2014 г. на Апелативен съд – Бургас, Решение от 02.06.2015 г. по гр.д.№ 13/2015 г. на Районен съд – Берковица и Решение № 75 от 27.02.2015 г. по търг.д.№ 616/2013 г. на Окръжен съд – Бургас.
(4) „При наличието на договорена автоматична предсрочна изискуемост следва ли да се обявява кредита на длъжниците ?” .
Поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Решение № 139 от 05.11.2014 г. по търг.д.№ 57/2012 г. на ВКС, І т.о.
По същия въпрос се поддържа наличието на основанието и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречие с Решение № 306 от 13.11.2014 г. по в.търг.д.№ 583/2014 г. на Апелативен съд – Варна, както и с определение, постановено от Окръжен съд – Варна по ч.т.д.№ 898/2013 г., съставляващо акт, постановен в рамките на заповедното производство по настоящия случай.
(5) „Допустимо ли е и следва ли да се уважи иска по чл. 422 ГПК, когато е налице изменение на основанието, от което произтича вземането по чл. 417 ГПК и при наличие на противоречие в твърдените факти по чл. 417 ГПК и чл. 422 ГПК ?” .
Поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с разясненията по т.11.б. от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и с Решение № 139 от 05.11.2014 г. по търг.д.№ 57/2012 г. на ВКС, І т.о., Решение № 171 от 24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/2011 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 162 от 17.12.2014 г. по търг.д.№ 1742/2013 г. на ВКС, ІІ т.о.
По същия въпрос се поддържа наличието на основанието и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречие с Решение № 179 от 10.11.2014 г. по т.д.№ 274/2013 г. на Окръжен съд – Добрич, Решение от 04.05.2015 г. по гр.д.№ 47217/2013 г. на Софийски районен съд и Определение № 1693 от 13.05.2015 г. по т.д.№ 420/2015 г. на Окръжен съд – Варна.
(6) „Допустимо ли въззивният съд да излезе извън рамката на посочените във въззивната жалба оплаквания ?” .
Поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Решение № 81 от 08.07.2014 г. по търг.д.№ 1705/2013 г. на ВКС, І т.о., Решение № 261 от 20.10.2014 г. по гр.д.№ 2149/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 14 от 01.03.2013 г. по гр.д.№ 206/2012 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 87 от 12.03.2012 г. по гр.д.№ 212/2011 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 84 от 28.02.2012 г. по гр.д.№ 1430/2011 г. на ВКС, ІV г.о.
и
(7) „Може ли да се приеме, че при липса на доказателства за плащане, едновременно с липсата на съществено приложение от договора за цесия (Приложение 2), е налице валидно възникнал договор за цесия, който да обоснове уважаване на иска по чл. 422 ГПК ?” . По този въпрос се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В т. 4 от изложението към касационната жалба се поддържа, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е приложимо по отношение на всички (не само последния) поставени от касатора въпроси. Липсва обосновка с какво произнасянето от касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Споменато е, че произнасянето е наложително поради наличието на „разнопосочна практика, която следва да бъде уеднаквена”, което обстоятелство по принцип е относимо към хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но не и към тази по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по никой от поставените от касатора въпроси по следните съображения:
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В настоящия случай предмет на делото е установяване дължимостта на вземанията, за които в полза на частния праводател на [фирма] е издадена заповед за незабавно изпълнение, произтичащи от договор за банков кредит – както към момента на приключване на съдебното дирене, така и към минал момент (деня на тяхното възникване). Срещу претенцията, предявена по реда на чл. 422 ГПК, касаторът е противопоставил своите възражения в отговора на исковата молба и допълнителния отговор на допълнителнителната искова молба. По реда на чл. 367 ГПК и чл. 373 ГПК К. С. С. е възразил, че (1) претенцията срещу него е недопустима, защото е предявена след изтичането на преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, чието начало е поставено на 17.08.2011 г.; (2) претенцията е недопустима, защото е предявена след изтичането на 1-месечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК; (3) претенцията е недопустима, защото (3.а.) договорът за цесия от 22.11.2012 г. не установява [фирма] да е продала на [фирма] свое вземане срещу касатора, както и (3.б.) да е било извършено пълно плащане на цената от цесионера на цедента, поставено като условие за да породи действие договорът за цесия. Възразявайки срещу основателността на насочения срещу него иск, К. С. С. е възразил още, че (4) не е поръчител по процесния договор за обединяване на кредити от 23.03.2011 г. поради нищожност на договора за поръчителство, както и (5) отново се е позовал на изтичането на преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Оспорил е (6) като неистинни твърденията на [фирма], че в заповедното производство районният съд е бил уведомен за договора за цесия от 22.11.2012 г. Възразил е, (7.а.) че договорът за цесия противоречи на закона (без да уточнява в какво се изразява това противоречие), както и че (7.б.) липсва предмет на този договор. И в становището си по основателността на иска е поддържал, че (8) документите към исковата молба не установяват на [фирма] да е било продадено вземане на [фирма] срещу него, както и да е било извършено пълно плащане на цената от цесионера на цедента, т.е. не е настъпило прехвърлителното действие за цесията. От изложеното ясно личи, че касаторът не е възразявал, че преди предявяването на заявлението по чл. 417 ГПК не е отправяно изявление от [фирма] до поръчителя С. за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, обект на договора от 23.03.2011 г., още по-малко е възразявано срещу съдържанието на това изявление и доколко то е годно да обоснове приложението на чл. 417, т. 2 ГПК по отношение на пълния размер на дълга. Това означава, че въпросите, поставени в тази връзка от касатора (цитирани по-горе под №№ 1 и 3) не са били част от предмета на делото, не са поставяни на вниманието на инстанциите по същество и логично – по тях липсва произнасяне в атакуваното решение. По тази причина тези въпроси (под №№ 1 и 3) нямат обуславящо значение за изхода на спора и не съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване.
Аналогично е разрешението и по отношение на въпросите под №№ 2 и 4 – нито ищецът, нито касаторът са заявили по надлежния процесуален ред пред инстанциите по същество доводи, свързващи посочената от касатора в отговора на исковата молба дата 17.08.2011 г. като начало на преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД с наличието на клауза, която автоматично (без отправянето на едностранно волеизявление от страна на банката) превръща целия кредит в предсрочно изискуем. По тази причина въззивният съд нито е имал повод, нито е бил длъжен да обсъжда дали в хипотезата на договорено автоматично настъпване на предсрочната изискуемост е възможно да се приеме за начало на шестмесечния срок по чл. 417 ЗЗД друг момент, различен от този на надлежното уведомяване на главния длъжник за отправеното от кредитора му едностранно волеизявление за трансформирането на целия дълг в изискуем. Възприетото от Апелативния съд разрешение, че в случая предсрочната изискуемост е настъпила именно след надлежното връчване на 21.05.2012 г. на кредитополучателя на изходящото от кредитора нарочно волеизявление за трансформиране на кредита в изцяло изискуем, е постановено в отговор на заявеното с въззивната жалба на [фирма] оплакване срещу придаденото от първата инстанция (във връзка с приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД) правно значение на служебното отнасяне на кредита като предсрочно изискуем с вальор 17.08.2011 г. Така постановеният от Апелативния съд правен резултат кореспондира със задължителната практика, формирана с т. 18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. След като въззивният съд не е бил длъжен да обсъжда правната стойност на споразумението за автоматично настъпване на предсрочна изискуемост, то липсата на изложени в тази насока мотиви не съставлява нито порок на акта, нито имплицитно даден отрицателен отговор на въпроси №№ 2 и 4, поради което не е налице и противоречие между представената от касатора съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и обжалваното решение. Посоченото в тази връзка Решение № 139 от 05.11.2014 г. по търг.д.№ 57/2012 г. на ВКС, І т.о. не съдържа произнасяне по въпроси, аналогични на тези под №№ 2 и 4, а произнасянето по Решение № 130 от 27.10.2009 г. по търг.д.№ 139/2009 г. на ВКС, І т.о. е в напълно противоположния на поддържания от касатора смисъл. В обобщение – въпроси №№ 2 и 4 нито съставляват общо основание за допускане на обжалването, нито са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
На следващо място – с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК е разяснено, че обуславящият материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Последното означава, че касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само, ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Ето защо не формират общо основание за допускане на обжалването въпросите под №№ 5 и 6 от изложението, които са израз и обобщават оплакванията за допуснати нарушения на чл. 214 ГПК и чл. 269 ГПК. Отделно от това, въпросите не кореспондират с данните по делото и в този смисъл не са обуславящи. Невярно се твърди, че въззивният съд е излязъл извън рамката на посочените във въззивната жалба оплаквания и е уважил иска по чл. 422 ГПК при противоречие между в твърдените факти по чл. 417 ГПК и чл. 422 ГПК. Във въззивната жалба на [фирма] изрично е заявено оплакване срещу извода на първата инстанция, че кредита е станал предсрочно изискуем на 17.08.2011 г., мотивиран със служебно извършеното счетоводно отнасяне на кредита като такъв. Този въззивник е поддържал, че предпоставките за приложение на чл. 147, ал. 1 ЗЗД не са се осъществили преди 07.08.2012 г. Така заявеното оплакване е овластило въззивната инстанция да подложи на преоценка възприетата от първата инстанция фактическа обстановка. Въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства и е зачел обстоятелство, установено още в рамките на заповедното производство, предвид представеното на л. 17 от ч.гр.д.№ 11248/2012 г. на РС – Варна уведомление с данни за връчването му на длъжника на 21.05.2012 г. Процедирайки така, въззивният съд се е произнесъл изцяло в рамките на първоначалното сезиране и без да излиза извън ограниченията, очертани с чл. 269 ГПК.
По отношение на въпрос № 7: Това питане няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. С него се цели да се провери правилността на преценката на въззивния съд относно транслативното действие на договора за цесия. В този смисъл въпросът е относим към правилността на въззивното решение, а тя не е обект на изследване в производството по чл. 288 ГПК. Питането не представлява общо основание за допускане на касационното обжалване, поради което е безпредметно да се обсъжда дали е налице поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отделно от това, в нито един момент от разглеждане на делото не са били поставяни въпроси за наличието / липсата на Приложение 2, има ли то качеството на „съществено приложение” към договора за цесия и изобщо отношение към валидността на този договор. Повдигането на въпроси от фактическо естество едва в касационното производство е недопустимо, още по-малко може да обоснове допускането на касационно обжалване.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 139 от 13.05.2015 г. на Апелативен съд – гр. Варна, ТО, постановено по в.т.д. № 173/2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: