1
7
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 390
София, 17.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия Атанасова гр.дело № 309 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. А. М., А. М. Т. и В. М. М., подадена чрез адв. С. В., САК, против решение № 304 от 21. 08. 2017 г. по гр. д. № 208/2017 г. на Софийския окръжен съд, ГО, 1 с-в, с което е потвърдено решение № 2 от 23. 01. 2017 г. по гр. д. № 113/2016 г. на РС – Самоков, с което е отхвърлен предявеният от М. А. М., А. М. Т. и В. М. М. против Община – С. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за установяване на собствеността върху недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], представляващ реална част от 122 кв.м. от поземлен имот с идентификатор 46067.2.282 по кадастралната карта на [населено място], при граници на тази реална част: от север поземлен имот с идентификатор 46067.2.103, от юг поземлен имот с идентификатор 46067.1.1160, от изток поземлен имот с идентификатор 46067.2.281, от запад останалата част от поземлен имот с идентификатор 46067.2.282. Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и уважаване на предявения иск. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира се присъждане на разноските, направени при разглеждане на делото пред трите инстанции.
Ответната страна по касационната жалба – [община], чрез юрисконсулт П. Л., изразява становище за правилност на решението и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да потвърди, в правомощията си на въззивна инстанция, първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът по чл. 124, ал. 1 ГПК, съставът на окръжния съд, излагайки собствени мотиви и препращайки и към мотивите на решението на районния съд на основание чл. 272 ГПК е приел, че спорната реална част от 122 кв.м. от поземлен имот с идентификатор 46067.2.282 по кадастралната карта на [населено място], Община – С. се намира между поземлени имоти с идентификатори 46067.2.103 и 46067.1.1160, и двата собственост на ищците.
Прието е, че поземлен имот с идентификатор 46067.2.103 е придобит от ищците по наследство от С. Г. М., починала 20. 04. 2010 г., която към смъртта си е била собственик на основание договор за дарение на парцел VII-им. 136, кв. 7 по действалия към 1972 г. регулационен план, сключен на 08. 02. 1972 г., с баща й Г. М. З., с н.а. № 152/1972 г. По следващия РП от 1981 г., действащ и понастоящем, за имота й бил отреден парцел IV-им. 27, в кв. 4, с придадени по регулация 66 кв.м., за придобиването на които, след плащането им, в полза на същата е бил издаден констативен нотариален акт. Имотът и понастоящем е в границите на регулационния план на [населено място].
Поземлен имот с идентификатор 46067.2.103 е извън регулационния план и е придобит от ищците както следва: 1/3 идеална част по наследство от С. Г. М., която към смъртта си е придобила собствеността по наследство от Г. М. З. и реституционно решение № 1054/02. 12. 2005 г. на ПК – С., а 2/3 идеални части – на основание договор за дарение от 13. 07. 2011 г., сключен с останалите двама наследници на Г. З., с н.а.№138/2011 г.
Прието е, че спорната реална част от 122 кв.м. от поземлен имот с идентификатор 46067.2.282, която е предмет на иска, по действащия регулационен план от 1981 г. е предвидена за улица-тупик с о.т. 22-23. Тази част е съставлявала част от притежавана от Г. М. З. нива от около 0, 500 дка, находяща се в [населено място], м. „Кръсто“, заявена за възстановяване от наследниците му. С посоченото решение № 1054/02. 12. 2005 г. на ПК – С. на наследниците на Г. З. е признато право на възстановяване на собствеността върху нивата от около 0,500 дка, но с решение № 14-1/01. 04. 2011 г. на ОСЗ – С. им е възстановена собствеността само върху 0,395 дка – съставляващи поземлен имот с идентификатор 46067.1.1160 по кадастралната карта, а останалата част от 122 кв.м. от заявения имот не е възстановена, тъй като според удостоверение по чл. 13, ал. 4 и ал. 5 ЗСПЗЗ и скица № ТС-С-1331/2. 11. 2005 г., издадени от Община- С., тази част от 122 кв.м. е предвидена за улица-тупик с о.т. 22-23 по регулационния план от 1981 г. и по отношение на същата е проведено отчуждително производство въз основа на заповед № II-АО-19-418/6. 06. 1988г. на председателя на ОНС – София. Прието е, че решение № 14-1/1. 04. 2011 г. на ОСЗ – С. не е обжалвано по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, в което производство би могло да се прецени дали са били налице пречки по чл. 10Б ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху невъзстановените 122 кв.м., влязло е в сила и е породило конститутивно действие относно обекта на правото на собственост само в пространствените му предели /площ и граници/, в които е възстановен.
Прието е, че невъзстановените 122 кв.м., предвидени за улица-тупик с о.т. 22-23, предмет на предявения иск, не са придобити от ищците на твърдяното от тях основание – наследяване на С. М. и давност, тъй като тази част попада в улица и съставлява публична общинска собственост съгласно пар. 7, ал. 1, т. 4 ПЗР ЗМСМА, чл. 3, ал. 1 ЗОС, чл. 3, ал. 2, т. 1 ЗП и пар. 6, т. 1, изр. 2 ДР ЗДвП, а разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗОС съдържа забрана за придобиване по давност на имоти публична общинска собственост. С оглед този статут на имот е било невъзможно придобиването му по давност чрез осъществявано владение в установения в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен придобивен давностен срок.
Прието е, че изводът за отчуждаване за [улица] кв.м. не се опровергава от обстоятелството, че относно тази част от 122 кв.м. не е проведено отчуждително производство по отношение на ищците или наследодателката им С. М.. Такова не е следвало да се провежда, тъй като към влизане в сила на регулационния план през 1981 г. тя е била собственик на съседен имот /тогава парцел IV/, незасегнат от предвижданията на регулационния план за прокарване на улица. Тези 122 кв.м. не са включени в постановеното по ЗСПЗЗ, в полза на наследниците на Г. З., реституционно решение, поради което и по отношение на тях не е имало основание за провеждане на отчуждително производство.
Към 1981 г. и до 11. 06. 2006 г. тези 122 кв.м. са били собственост на Г. З., починал на 11. 06. 2006 г., съставлявали са част от включени в ТКЗС негови земеделски земи и са били заявени за възстановяване по ЗСПЗЗ, от 11. 06. 2006 г. /смъртта на Г.З./ правото на възстановяване на собствеността е преминало към наследниците му, а административното производство е приключило 2011 г., с влязъл в сила отказ за реституция.
В изложението на основанията по чл. 280 ГПК са поставени процесуалноправни и материалноправни въпроси, които, конкретизирани от състава на съда, на осн. ТР № 1/2010 г., т. 1, засягат следните проблеми:
а/. длъжен ли е бил въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства, свързани с въведеното от ищеца придобивно основание – придобивна давност и да изложи мотиви относно същото, ако това не е сторено от първоинстанционния съд, както и да обсъди възраженията и доводите на страните, касаещи осъществяването на придобивната давност;
б/. придобита ли е собствеността от държавата върху реална част от недвижим имот, който след включването му в ТКЗС и при действието на З. /отм./ е включен в регулация и отреден за улица, ако по отношение на собствениците на имота, предоставили го за кооперативно земеползване, не е проведено отчуждително производство;
в/. в случай, че е постановен влязъл в сила отказ за възстановяване на собствеността върху земеделски имот по ЗСПЗЗ по отношение на лицата, претендиращи да са правоимащи по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ и да имат право на възстановяване на собствеността, възможно ли е същите лица да придобият по давност имота, по отношение на който им е отказана реституция по ЗСПЗЗ.
Твърди се, че приетото от въззивния съд по тези въпроси противоречи на ППВС № 1/1953 г. и на практиката на ВКС, формирана с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения.
По въпросите по точка „а“ не е налице противоречие с посочената от жалбоподателите съдебна практика – ППВС № 1/1953 г. и посочените и представени решения на ВКС, касаещи този въпрос /решение № 324/22. 04. 2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г., 4 г.о., решение № 422/3. 06. 2010 г. по гр. д. № 805/2009 г., 1 г.о., решение № 40/4. 02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г., 4 г.о./.
Съставът на въззивния съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, на осн. чл. 272 ГПК, но е изложил и собствени такива, както от фактическа, така и от правна страна, като постановеното въззивно решение отразява извършена правораздавателна дейност на инстанция по съществото на спора, а не на контролно-отменителна инстанция. Обсъдил е въведеното от ищците придобивно основание досежно процесната реална част от 122 кв.м. – наследяване на С. М. и придобивна давност и всички събрани по делото доказателства, без свидетелските показания. Приел е липса на необходимост от обсъждане на последните, поради невъзможността за придобиване по давност на собствеността върху процесната реална част от имота предвид статута му – първоначално държавна собственост, с оглед отреждането му за улица по действащия регулационен план на селото от 1981 г., а впоследствие и публична общинска собственост. Аргументирал е тези си изводи от фактическа и правна страна. Оплакванията за несъответствие на тези изводи с доказателствата по делото и за противоречие с действащи материалноправни норми представляват касационни основания по чл. 281 ГПК за неправилност на съдебния акт, разглеждането на каквито в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо.
Разглеждането на въпросите по точки „б“ и „в“ не би повлияло на крайния извод за неоснователност на иска.
Ищците твърдят, че са придобили собствеността върху спорната реална част от 122 кв.м. по давност, чрез упражнявано в продължение на 60 години преди предявяване на иска /от 29. 02. 1956 г. до 29. 02. 2016 г./, от Г. З., от наследодателката им, негова дъщеря, С. М., и от тях владение.
В хода на исковото производство, още с исковата молба излагат твърдения, които поддържат пред двете инстанции и с касационната жалба, че не притежават документ за собственост върху процесните 122 кв.м., тъй като същите са съставлявали част от земеделски имот – нива, собственост на Г. М. З., включена в ТКЗС и заявена за възстановяване по ЗСПЗЗ от Г. З.. След смъртта му през 2006 г. правото на възстановяване на собствеността е преминало върху законните му наследници – децата му С. М., И. З., Ц. М.. Реституционната процедура е приключила с решение № 14-1 от 1. 04. 2011 г., като със същото е възстановена собствеността върху останалата част от нивата, без спорните 122 кв.м., поради съдържащите се в издадено от общината удостоверение по чл. 13, ал. 4 и 5 ППЗСПЗЗ и скица данни, че тези 122 кв.м. са предвидени за улица по последния, действащ и понастоящем, регулационен план от 1981 г. и по отношение на тях е проведено отчуждително производство. Решението не е обжалвано по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ и е влязло в сила. Въведените и поддържани в този смисъл твърдения са установени и от събраните по делото доказателства.
С оглед на така въведените и доказани твърдения се налага изводът, че дори да се приеме, че държавата не е придобила собствеността върху спорната реална част от 122 кв.м. на основание включването й в регулация и отреждането й за [улица] г., тъй като няма данни за проведено отчуждително производство, съответно не е настъпило преобразуване на държавна в публична общинска собственост, дори да се приеме за доказано и твърдението на ищците за осъществявано от Г. З., от пряката им наследодателка С. М. и от самите ищци непрекъснато владение на спорните 122 кв.м. за период повече от десет години преди предявяване на иска, то това не би променило крайния извод, че към 29. 06. 2016 г. /подаване на исковата молба/ същите не са придобили правото на собственост по давност.
Това е така, защото от коопериране на имота през 1956-1957 т. до влизане в сила на ЗСПЗЗ, обн. ДВ, бр. 17/1. 03. 1991 г. е било невъзможно придобиването му по давност от Г. З., С. М. или ищците. От Г. З. – първо, защото вече е бил собственик на същите и не е изгубил това си право с кооперирането му /съгласно чл. 11, ал. 1 ПУТКЗС, действал в периода 1950 г. – 1968 г., и чл. 10, ал. 1 ПУТКЗС от 1968 г., внесената в ТКЗС за общо ползване земеделска земя остава собственост на лицата, които са я притежавали до включването й в стопанството, но не в реалните й граници, а в границите на кооперативните блокове, като селскостопанските организации придобиват само право на кооперативно земеползване/, а до изгубването на придобито право на собственост е невъзможно повторно придобиване на същата вещ на друго или същото основание. На второ място – поради забраната на чл. 86 ЗС в редакцията на нормата до ЗИДЗС, обн. ДВ, бр. 31/90г., за придобиване по давност на вещи социалистическа собственост, която се е считала приложима и за земеделските земи, върху които се е разпростирало правото на кооперативно земеползване на ТКЗС, ДЗС и другите селскостопански организации. От С. М. и ищците придобиването по давност е било невъзможно заради забраната по чл. 86 ЗС в редакцията й до влизане в сила на ЗИДЗС, обн. ДВ, бр. 31/90г.
От влизане в сила на ЗСПЗЗ през 1991 г. до приключване на инициираното от Г. З., в срок, реституционно производство /1. 04. 2011 г./ също е било невъзможно придобиване по давност на спорните 122 кв.м. от Г. З., С. М. или ищците. По силата на ЗСПЗЗ Г. З. е придобил право на възстановяване на собствеността върху процесния имот чрез определяне на границите му и отграничаването му като отделна вещ, годна да бъде самостоятелен обект на право на собственост, след провеждане на установената в закона административна процедура. Г. З. не би могъл да придобие имота по давност – не само защото не е изгубвал правото си на собственост и повторно придобиване на същото право е недопустимо, но и защото до обособяването на имота чрез определяне на границите му същият не би могъл да бъде самостоятелен обект на право на собственост и придобиван по давност или чрез правни сделки. С. М. и ищците не биха могли да придобият по давност имота, заради установената с разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, в сила от 22. 11. 1997 г., забрана за придобиване по давност на земеделски земи, заявени за възстановяване по ЗСПЗЗ, по отношение на които реституционната процедура не е приключила.
След смъртта на Г. З., настъпила на 12. 07. 2006 г., правото на възстановяване на собствеността е преминало върху наследниците му С. М., И. З. и Ц. М. и висящото административно производство е продължило по отношение на тях. Упражняваното от С. М. и ищците владение от 12. 07. 2006 г. до предявяване на иска на 29. 02. 2016 г. /С. М. до смъртта й, настъпила на 20. 04. 2010 г., а ищците до 29. 02. 2016 г./ не би могло да има за последица придобиване на правото на собственост – заради действието на коментираната разпоредба на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, висящност до 01. 04. 2011 г. /постановяването на решение № 14-1/1. 04. 11г. на ОСЗ – С./ на реституционната процедура и заради недостатъчност на периода на упражнявано владение от 1. 04. 2011 г. /произнасяне по заявлението за възстановяване на собствеността от общинската служба по земеделие/ до 29. 02. 2016 г. /предявяване на иска/.
В обобщение, след като ищците, наследодателката им С. М. и наследодателят на последната Г. З. не биха могли да придобият по давност собствеността върху спорната реална част от 122 кв.м., дори същата да не са станала, по силата на отреждането й за [улица] г., държавна собственост, трансформирана в общинска през 1996 г., то разглеждането на въпросите, описани по-горе в точки „б“ и „в“, не би било от значение за преценка основателността на иска, с оглед въведеното придобивно основание, и за изхода на делото.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
[община] не претендира разноски за настоящата инстанция.
С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 304 от 21. 08. 2017 г. по гр. д. № 208/2017 г. на Софийския окръжен съд, ГО, 1 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: