О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 390
гр. София, 21.03.2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми февруари през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1015 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Г. Б. и М. Н. Б. срещу решение № ІІ-42/27.04.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 418/2012 г. на Бургаския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 2143/30.12.2011 г. по гр. дело № 6302/2011 г. на Бургаския районен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателите срещу П. Л. Т. и Д. Д. Т. иск с правно основание чл. 92, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на договорената в размер 5 000 E. неустойка за забава по нотариален акт № ***, т. *** рег. № ****, нот. дело № 438/200* г. на нотариус Н. М. (уговорена в раздел ІІІ от договора), на 1 000 E..
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответниците П. Л. Т. и Д. Д. Т., в отговора на касационната жалба излагат становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и съображения за неоснователност на жалбата.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, от страна на жалбоподателите, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са изведени следните (уточнени от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) четири правни въпроса: 1) относно начина и критериите за извършване на преценката налице ли е прекомерност на договорената неустойка; 2) относно допустимостта на иска за намаляване на неустойка, когато за последната са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 от ГПК и ищецът не е подал възражение срещу заповедта за изпълнение и частна жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение; 3) доводите за нищожност на клаузата за неустойка засягат ли се от процесуалните преклузии и преклудират ли се при неподадени възражение срещу заповедта за изпълнение и частна жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение; и 4) мораторната неустойка (за забава) подлежи ли на намаляване в хипотезата на чл. 92, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД – ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти. По отношение на първия правен въпрос касаторите навеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържат, че въззивният съд е разрешил този правен въпрос в противоречие с ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 65/14.04.2009 г. по търг. дело № 589/2008 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 470/27.05.2010 г. по гр. дело № 3184/2009 г. на Софийския апелативен съд (САС), решение № 659/28.10.2008 г. по търг. дело № 264/2008 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 654/27.10.2008 г. по търг. дело № 264/2008 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 919/09.07.2009 г. по гр. дело № 2363/2008 г. на САС. По отношение на втория правен въпрос касаторите навеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържат, че въззивният съд е разрешил този правен въпрос в противоречие с определение № 244/12.05.2010 г. по ч. гр. дело № 180/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. По отношение на третия правен въпрос касаторите навеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържат, че въззивният съд е разрешил този правен въпрос в противоречие с решение № 384/02.11.2011 г. по гр. дело № 1450/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС, т. 10 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № Т-278/31.05.2010 г. по търг. дело № 76/2010 г. на САС и ТР № 72/09.04.1986 г. на ОСГК на ВКС, както и че този правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на четвъртия правен въпрос касаторите навеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържат, че въззивният съд е разрешил този правен въпрос в противоречие с определение № 244/12.05.2010 г. по ч. гр. дело № 180/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, както и че този правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Настоящият съдебен състав намира, че вторият и третият правни въпроси в изложението на жалбоподателите, в случая не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане касационното обжалване на въззивното решение.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е изложил подробни съображения, че предявеният по делото иск е недопустим. От друга страна, обаче окръжният съд е приел, че указанията на касационната инстанция за допустимостта на този иск, дадени с определение № 244/12.05.2010 г. по ч. гр. дело № 180/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (на което се позовават касаторите), са задължителни за него и с оглед на това е разгледал иска по същество и го е отхвърлил. При това положение, разрешението на втория правен въпрос, възприето от въззивния съд, който в тази връзка е изложил съображения за недопустимост на иска, по никакъв начин не е обусловило крайния му извод по делото за неоснователност на иска.
Въззивният съд е приел за недопустим и не е обсъдил по същество доводът на жалбоподателката-ищца М. Н. Б. за нищожност (висяща недействителност по чл. 42 от ЗЗД) по отношение на нея на клаузата за процесната неустойка, основан на твърденията, че при договарянето на тази клауза другият касатор-ищец Б. Г. Б. излязъл извън обема на представителната власт, действайки като неин пълномощник при сключването на договора. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че при приключило заповедно производство, в рамките на което ищците-длъжници не са подали възражение срещу издадената заповед за изпълнение, такъв довод за нищожност е недопустим, тъй като с него се оспорва самото съществуване на задължението за неустойка. Този довод е бил направен от касаторите още с исковата им молба по делото, като едно от основанията на отрицателния установителен иск за недължимост на процесната неустойка, който е бил обективно съединен с иска по чл. 92, ал. 2 от ЗЗД за нейното намаляване. В определението № 244/12.05.2010 г. по ч. гр. дело № 180/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, съставът на ВКС е приел, че е допустим единствено евентуалният иск по чл. 92, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на неустойката, а отрицателният установителен иск за нейната недължимост е недопустим. При така очертания от касационната инстанция предмет на делото, доводът на жалбоподателката-ищца М. Н. Б. за нищожност (висяща недействителност по чл. 42 от ЗЗД) по отношение на нея на клаузата за процесната неустойка е останал извън предмета на делото и не е следвало да бъде обсъждан от съда при разглеждането на иска по чл. 92, ал. 2 от ЗЗД. Освен това, дори този довод да беше разгледан и намерен за основателен от въззивния съд, то това отново би довело до отхвърляне на иска за намаляване на процесната неустойка и по отношение на жалбоподателката-ищца М. Н. Б. (тъй като при недействителност на клаузата за неустойка, последната не би била дължима и не би могла да бъде намалена поради прекомерност), т.е. крайният резултат, постановен с обжалваното въззивно решение, не би се променил. От изложеното следва, че третият правен въпрос, изведен от жалбоподателите, стои извън предмета на делото и неговото разрешаване е без значение за изхода на делото.
По горните съображения, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по втория и третия от изведените от касаторите правни въпроси, тъй като тези два правни въпроса в случая не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на обжалването.
Първият и четвъртият от изведените жалбоподателите правни въпроси поначало представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане касационното обжалване на въззивното решение, но по отношение на тях не са налице наведените от касаторите допълнителни основания за това.
По делото е установено, че касаторите-ищци са продали на ответниците апартамент в груб строеж, като с договора, сключен във формата на нотариален акт, жалбоподателите-ищци са поели и задължението да завършат сградата с протокол обр. 15 и акт обр. 16 в срок до 31.03.2008 г. Процесната неустойка в размер 5 000 E. е уговорена при забава за изпълнението на това задължение. Такава забава е налице – от 1 година и 4 месеца, за което няма спор между страните по делото. Въз основа свидетелските показания по делото, въззивният съд е приел и че ответниците са претърпели вреди от тази забава – за периода на същата не са ползвали асансьор, не са имали индивидуални партиди за ток и вода, заплащали са промишлено електричество и пр. С оглед така установеното, окръжният съд е приел за неоснователен довода в исковата молба, че процесната неустойка следва да се намали, тъй като ответниците изобщо не са претърпели вреди от забавата. Именно поради това, че касаторите-ищци са твърдяли прекомерност на неустойката, не поради несъответствие на размера й с размера на действително претърпените вреди, а при твърдения за липса на вреди изобщо, въззивният съд е приел, че по делото не се налага съпоставка между размера на установените вреди и размера на неустойката, предвид което е приел и че са ирелеванти съображенията във въззивната жалба на ищците, че районният съд погрешно приел, че доказателствената тежест за установяване размера на действително претърпените вреди е за ищците. В тази връзка в обжалваното решение са изложени и съображения, че самият характер на неустойката освобождава кредитора от задължение да доказва вреди и техния размер, а ако се възприеме обратната теза на жалбоподателите-ищци означава ответниците-кредитори да бъдат натоварени с тежестта да установяват дали са претърпели вреди и техния размер. Прието е още, че с оглед наказателната функция на неустойката, размерът й не трябва да се редуцира до размера на вредите, тъй като в такъв случай нейният санкционен елемент би се игнорирал, а това би обезсмислило съществуването на самата неустойка, тъй като обезщетение за вреди би могло да се реализира и по общия исков ред – без клауза за неустойка, но това е свързано с по-големи трудности при доказването.
Така възприетото от въззивния съд разрешение на първия правен въпрос, не е в противоречие с никое от посочените в тази връзка от касаторите съдебни решения. В тях, както се изтъква в изложението на касаторите, са изведени два критерия при преценката за прекомерност на неустойката – съпоставка на размера на същата с размера на претърпените вреди от неизпълнението и с цената на договора. В случая обаче касаторите-ищци са основали претенцията си за намаляване на процесната неустойка на твърдението, че ответниците изобщо не са претърпели вреди от забавеното изпълнение, като жалбоподателите-ищци, въпреки тежестта за доказване, която е за тях по делото, не са и ангажирали никакви доказателства за размера на установените по делото вреди на ответниците. При това положение въззивният съд не би и могъл да извърши съпоставка между размера на процесната неустойка и размера на вредите, който не е установен по делото. Въпросът за съотношението между процесната неустойка и цената на договора за продажба на процесния имот изобщо не е бил повдиган по делото и въззивният съд не го е разглеждал. От горното е видно, че няма противоречие между обжалваното въззивно решение – от една страна и двете групи решения, посочени от касаторите във връзка с първия правен въпрос, в които са възприети двата посочени критерия за намаляване на неустойката поради прекомерност – от друга страна. Поради това, не са налице и наведените от касаторите допълнителни основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първия изведен правен въпрос.
Въззивният съд (излагайки свои мотиви и споделяйки мотивите на първоинстанционния съд) е приел за неоснователен и вторият довод на жалбоподателите-ищци за намаляване на процесната неустойка, – че макар и забавено, задължението им да завършат сградата с протокол обр. 15 и акт обр. 16 все пак е изпълнено, поради което неустойката следвало да се намали в хипотезата на чл. 92, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД – „ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти”. Съдът е приел, че тази хипотеза не е налице в случая, тъй като процесната неустойка е уговорена именно за забавено изпълнение на това задължение, а не за неговото пълно неизпълнение, както и че при наличната забава за изпълнението му то не би могло да бъде и не е изпълнено неправилно или отчасти, които форми на неизпълнението са различни от забавеното изпълнение, за което е уговорена неустойката.
Както беше посочено и по-горе, с определение № 244/12.05.2010 г. по ч. гр. дело № 180/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, е разрешен въпросът за процесуалната допустимост на предявения по делото иск по чл. 92, ал. 2 от ЗЗД. С това определение не са разрешавани материалноправни въпроси, свързани с основателността на иска, включително и четвъртият изведен в изложението на касаторите правен въпрос. Поради това последният не е разрешен от въззивния съд в противоречие с това определение на ВКС. Този правен въпрос е разрешен с обжалваното въззивно решение при стриктно тълкуване и точно приложение на правната норма на чл. 92, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, като въззивният съд се е съобразил с конкретните обстоятелства по делото, – както с вида и характера на уговорената между страните неустойка – мораторна такава (за забава), така и с характера на задължението, за забавеното изпълнение на което тя е уговорена, при която забава в случая задължението не би могло да бъде изпълнено „неправилно или отчасти”. С оглед на това, няма основание да се приеме и че четвъртият изведен от касаторите правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на т. 3 от чл. 280, ал. 1 от ГПК, в каквато насока в изложението на жалбоподателите не е налице и някаква аргументация.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касаторите основания за това.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № ІІ-42/27.04.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 418/2012 г. на Бургаския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.