3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№390
София, 23.04.2013 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на петнадесети април две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 565/2012 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „О и – К.””Е. – [населено място] против решение №V-33 от 13.03.2012г. по гр.д. 2232/11г. на Бургаски окръжен съд.
Ответникът по касация- [фирма] – [населено място] не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.
Разпоредбата на чл.288 ГПК обвързва допускането до разглеждане на касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. С изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът е поставил като релевантен въпроса – прилага ли се чл. 87 ЗЗД в случай, че в договора между страните се съдържа клауза, регламентираща възможност за едностранно прекратяване на договора за наем и тази клауза освобождава ли наемодателя от даване на подходящ срок за изпълнение. Страната е поддържала, че този въпрос е бил решен в противоречие с изброена и приложена практика, като е представено и решение №158 от 14.12.2009г. по т.д. 185/09г. на ВКС, І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК.
Формулираните от касатора материалноправни въпроси са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са свързани пряко с решаващите изводи на въззивния съд, обусловили постановения от него правен резултат.
За да мотивира частична отмяна на решението на първостепенния съд, с което са били уважени предявените от настоящия касатор искове по ч.233, ал.1 и чл.236, ал.2 ЗЗД и да ги отхвърли, въззивният съд е приел, че въпреки уговорената в чл.17 от наемния договор между страните клауза за едностранно предсрочно прекратяване на договора за наем от наемодателя, възникващо при неизпълнение на задължение на наемателя за заплащане на наемната цена, следва да се спази правилото на чл.87, ал.1 ЗЗД като се даде подходящ срок за изпълнение на просроченото задължение на наемателя. Съдът е мотивирал този извод с разбирането си, че след като изрично не е уговорено, че такъв срок няма да бъде даван и неизпълнението ще доведе автоматично до разваляне на договора, то и същият не може да се счита прекратен при отправеното от наемодателя изявление за това. Така е мотивирана неоснователност на претенцията по чл.233, ал.1 ЗЗД.
Посочените правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с посоченото решение, постановено по чл.290 ГПК, с което при аналогична фактическа обстановка е прието, че след като страните с изрична клауза в договора са постигнали съгласие за едностранно прекратяване на действието на договора за наем при неизпълнение, то правното значение на тази клауза е, че въвежда възможността за трансформиране на наемния договор в безсрочен, а при безсрочния наемен договор, предаването на вещта се дължи след отправяне на предизвестие по чл.238 ГПК, като отправената нотариална покана има значението на такова предизвестие. Следователно, въззивния съд е допуснал смесване на правната характеристика на изявлението по чл.87, ал.1 ЗЗД с тази на предизвестието по чл.238 ГПК и по този начин е допуснал противоречие с цитираната задължителна практика. С оглед обстоятелството, че е налице задължителна практика разрешаваща поставения въпрос, ирелевантни са останалите приложени решения в същия смисъл, обективиращи казуална практика на ВКС по същите въпроси, респективно на съдилищата / по отношение на решенията, за които е установено, че са влезли в сила/. Приложените решения по административни спорове, както и тези за които няма данни да са влезли в сила не обективират практика – арг. т.2 и 3 ТРОСГТК №1/09г. Кратките доводи по т. 3 на чл.280, ал.1, ГПК също не обосновават самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване именно поради наличие на задължителна практика.
Следователно, след като сочената практика на ВКС, съдържа задължително тълкуване по поставения въпрос и след като въззивният съд го е разрешил в противоречие с нея са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл.18,ал.2,т.2 на Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 117.50 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №V-33 от 13.03.2012г. по гр.д. 2232/11г. на Бургаски окръжен съд.
УКАЗВА на касатора- „О и – К.””Е. – [населено място] в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 117.50лв.
След изпълнение на указанието делото за се докладва за насрочване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: