О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 391
София,20.03.2015г.
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети март, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело №334/2015г.по описа на Върховния касационен съд
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадена касационна жалба срещу решение от 14.10.2014г. по гр.д.№847/2014г. на АС София, в частта му, с която е уважен частично иск за заплащане обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ.
Жалбоподателят – П. на РБ, поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са разрешавани противоречиво от съдилищата.
Ответникът А. Р. П.,чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил П. на Република България да заплати на А. Р. , на осн. чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ обезщетение в размер на 10 000лв. за претърпените неимуществени вреди от повдигнати обвинения по чл. 199, ал 2, т. 3, във вр. с чл. 199, ал. 1, във вр. с чл. 198, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК, както и вземането на мярка за неотклонение на ищеца „Задържане под стража” и „Домашен арест, за което е оправдан с влязла в сила на 07.06.2011г. присъда, постановена по НОХД № 3010/2004г. по описа на Софийски градски съд, НО, 12 състав, ведно със законната лихва, считано от 07.06.2011г., като за разликата до пълния предявен размер от 35 000лв искът е отхвърлен.
Съдът е приел, че са предявени искове с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ /редакция до изм. ДВ бр.98/12 г., впоследствие чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
Прието е за установено, че на 04.05.2003г. ишецът А. Р. е привлечен в качеството на обвиняем за това, че умишлено склонил други лица за извършване на грабеж в особено големи размери – престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3, във вр. с ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 198, ал. 1, пр. 1 и 2, във вр. с чл. 20, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК, като на същата дата е поставена мярка за неотклонение „Задържане под стража” до отвеждането му пред СГС. Установено е също така, че на 07.05.2003г. СГС отхвърля искането на СГП за налагане на най-тежка мярка за неотклонение, тъй като от събраните по делото доказателства не може да се установи участието на Р. в извършеното престъпление и е опредилил мярка за неотклонение „Домашен арест”, а с определение от 13.05.2003г. САС определил мярка за неотклонение „Задържане под стража”, която е приведена в изпълнение на същата дата. Посочено е, че с определение от 30.05.2003г състав на СГС е изменил първоначално взетата мярка за неотклонение „задържане под стража” с „парична гаранция” в размер на 1000лв по НЧД № 1399/2003г на СГС, след внасяне на която на 09.06.2003г. Р. е освободен от следствения арест, като с постановление от 14.05.2003г. на СГП му е наложена ограничителна мярка „Забрана за напускане пределите на страната”.
Установено е също така, че на 08.09.2003г., с постановление на СГП, делото е върнато на разследващия следовател за отстраняване на допуснати на предварителното производство процесуални нарушения, подробно описани в постановлението и поради изтичане на законоустановените срокове за разследване,на 16.10.2003г.. е привлечен като обвиняем, на 27.04.2004г. с постановление на наблюдаващия прокурор делото е върнато за отстраняване на допуснати процесуални нарушение, след което материалите са предявени на обвиняемия и с постановление от 17.09.2004г. делото е изпратено в СГП.
Установено е, че СГС с присъда е признал Р. за невинен, поради недоказаност на повдигнатото обвинение, с решение по ВНОХД № 774/10г. по описа на САС от 30.04.2010г. е потвърдена присъдата, а решение от 07.06.2011г. ВКС потвърждава решението на САС.
Съдът е изложил съображения за това, че определените мерки за неотклонение „задържане под стража” и „домашен арест” са продължили 35 дни, а ограничителната мярка „забрана да напуска пределите на РБългария” –повече от три години. Приел е, след анализ на събраните по делото гласни доказателства, че ищецът е изпаднал в състояние на нервен срив заради семейни проблеми и отдръпване на близкия кръг приятели и познати, в резултат на несправедливото обвинение, както и че неудобство за него е била невъзможността да упражнява придобитата правоспособност на юрист, заради затруднения при вписването в адвокатска колегия.
С оглед изложеното съставът на САС е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата и искът с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен. Приел е , че обезщетение за неимуществени вреди от незцаконното наказателно пресдване в размер на 10 000 лева е справедлив, тъй като отчина действителния обем на търпените неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, взетите мерки за неотклонение и постановената ограничителна мярка – забрана да напуска пределите на страната.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК П. на РБ поддържа, че в решението си съдът е дал отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и за това какъв е обществения критерии за за справедливо обезщетяване и за излагане на мотиви за наличието на причинно следствена връзка. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК. Представя решение от 07.07.2011г. по гр.д.№1258/2010г. , ІІІ г.о. на ВКС, в което е приото, че принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се обезщетят вредите, решение от 13.11.2012г. по гр.д.№019/2012г.,ІІІ г.о. в същия смисъл и решение от 14.01.2010г. по гр.д.№1867/2009г. на САС, в което според конкретните факти по делото е определено обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване в размер на 15 000 лева.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателите въпроси на основание чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл в решението си по всички въпроси от значение за спора касаещи преценката за “справедливото” обезщетяване на неимуществените вреди, в съответствие с практиката на ВКС, включително и в посочените от жалбоподателя решения. В трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение и за претърпените от ищeца неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най пълна степен за вредите от незаконните действия на правозащитните органи. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС / по смисъла на т.2 от ТР№1/2009г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г., решение от 09.06.2010г. по гр.д.№1091/2009г. на ВКС и решение от 20.12.2010г. по гр.д.№1889/2009г. на ВКС.
В съответствие с практиката на ВКС съдът е дал отговор и на въпроса за зъдлжението на съда да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доказателства по делото. В трайната и задължителна съдебна практника на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 год., по гр.д.№ 1413/ 2009 год. на IV-то г.о., от 24.03.2010 год., по гр.д.№ 47/2009 год., от 12.10.2010 год., по гр. д. № 1246/2009 год. на IV-то г.о. и от 08.11.2011 год., по т. д.№ 823/2010 год. на II т.о. и др., касационната инстанция е подържала въззивният съд, като съд по същество на спора, следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 14.10.2014г. по гр.д.№847/2014г. на АС София, в частта му, с която е уважен частично иск за заплащане обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: