4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 391
ГР. София, 07.04.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 16.03.15 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №44/15 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на [фирма], [населено място] и на Р. О., Ф. О. и А. О. срещу въззивното решение на Окръжен съд Търговище по гр.д. №136/14 г. в отделни негови части и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени до размер от по 15 000 лв. и отхвърлени за присъдената от първоинстанционния съд разлика до 20 000 лв., за първия ищец и до 25 000 лв., за останалите, предявените от Р. О., Ф. О. и А. О. срещу [фирма] искове по чл.200 от КТ, за обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на М. О. /баща на ищците/, настъпила на 19.04.2011 г., в резултат на трудова злополука при работа за ответното дружество.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.
Касаторът – ответник по иска [фирма], обжалва въззивното решение в частта, с която исковете са уважени.
За допускане на обжалването се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 от ГПК. Намира, че по въпроса: какви са критериите за определяне на размера на намаляването на дължимото обезщетение по реда на чл.201, ал.2 КТ в случаите, в които трудовата злополука е резултат единствено на проявена груба небрежност от страна на пострадалия – липсва съдебна практика. Намира, че в случая не може да се ползва критерият по чл.51 ЗЗД степен на съпричиняване, тъй като такова от страна на работодателя липсва.
Процесуалният въпрос за възможността съдът да присъжда лихва за минало време, след като с исковата молба не е предявен иск по чл.86 ЗЗД / уточнен по размер и период, съобр. чл.127 ГПК/, според касатора е решен в противоречие с практиката на ВКС – р. по гр.д. №933/12 г. на трето г.о. В него, във връзка с чл.214, ал.2 от ГПК е посочено, че прибавянето на лихвите след завеждане на исковата молба не е предмет на отделен иск, поради което не е необходимо уточняване на размера на изтеклите лихви, а е достатъчно съдът да ги присъди от определена дата след завеждане на исковата молба. Според касатора по аргумент за противното, в случаите, когато се претендира лихва за минало време е необходимо размерът й да бъде уточнен, защото претенцията се заявява с отделен иск.
ВКС намира, че сочените основания за допускане на обжалването не се установяват:
Въпросът за дължимата лихва при трудова злополука е разработен в практиката на ВКС и съдилищата напр. р. по гр.д. №682/09 г. и по гр.д. №1038/12 г. на четвърто г.о. Там е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 212 от Кодекса на труда, за неуредените въпроси по имуществената отговорност на предприятието за причиняване на смърт или увреждане здравето на работник се прилага гражданският закон – ТР № 45 от 19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г. ОСГК ВС. По отношение на дължимото обезщетение за забава при изпълнение на задължението на работодателя по чл. 200 КТ за обезвреда на настъпили вреди от професионално заболяване или от трудова злополука, приложими са общите принципи, изразени в чл. 84, ал. 3 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД – работодателят, дължащ обезщетение по чл. 200 КТ, изпада в забава от настъпване на увреждането, резултат от трудова злополука. Законната лихва върху обезщетението за вреди от тр. злополука се присъжда от деня на увреждането. Искането за нея не представлява самостоятелен иск, какъвто е този за мораторна лихва / за последната във връзка с вземане по чл.240 ЗЗД е решението по гр.д. №933/12 г. на ВКС , на което се позовава касаторът/. Ищецът със вземане от непозволено увреждане няма задължение да определи размера на законната лихва, която е с компенсаторен характер, нито съдът го определя конкретно с решението /приложеното към отговора на ответниците по тази жалба р. по гр.д. №1022/2000 г. на четвърто г.о. на ВКС/. Въззивното решение е постановено в съответствие с тази практика, поради което не е налице основание за допускане на обжалването му по чл.280, ал.1,т.1 ГПК.
Не е налице и осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК по първия поставен въпрос. На осн. чл.200 и 201, ал.2 от КТ, отговорността на работодателя е обективна и може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност. В практиката на ВКС е изяснено, че отговорността на работодателя може да се намали (но не и да се изключва изцяло), ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т. е. само при небрежно увреждане, когато работникът е виновен за самоувреждането си, но вината не е умишлена, а небрежна, и то под формата на груба небрежност /р.№690/88 г. на четвърто г.о./ Не всяко нарушение на правилата на безопасността на труда мотивира приложение разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, а само подчертано субективното отношение на пострадалия, довело до осъществяване на грубата небрежност от негова страна като елемент от неговото виновно действие / р. по гр.д. №86/93 г. на четвърто г.о./. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Неспазването на правилата за безопасност е нарушение на трудовата дисциплина, като в зависимост от вида на нарушените правила нарушението може да бъде толкова тежко, че да обоснове дисциплинарно уволнение, но груба небрежност е налице и когато неспазването на правилата за безопасност не е най-тежкото нарушение на трудовата дисциплина, тъй като и съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени – р. по гр.д. №387/10 г. на четвърто г.о. по чл.290 ГПК. Тази практика е цитирана и следвана от въззивния съд по настоящото дело. Степента на допринасяне за злополуката от страна на работника / като правоспособен моторист – секач/, въз основа на която в полза на работодателя е намалено обезщетението по чл.201, ал.2 КТ, е определена след обсъждане на данните за допуснатите от работника нарушения на правилата за безопасност на труда и за пренебрегване на очевидната опасност при извършване на възложената му работа. Поставеният първи въпрос е разработен в съдебната практика, поради което не са налице допълнителните предпоставки на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Касаторите – ищци О. обжалват въззивното решение в частта, с която исковете им са отхвърлени.
За допускане на обжалването на въззивното решение се позовават на чл.280, а.1,т.1 ГПК. Намират, че по въпроса: кога пострадалият от тр. злополука е проявил груба небрежност, водеща до съпричиняване / на злополуката/ и до намаляване на обезщетението, въззивното решение противоречи на практиката на ВКС- р. по гр.д. №4001/08 г. на първо г.о. В това решение – както и в цитираните по –горе във връзка с жалбата на касатора – ответник по иска – е прието, че грубата небрежност е съзнавана непредпазливост, когато работникът е съзнавал и предвиждал настъпването на вредоносните последици, но лекомислено се е надявал да ги предотврати. Разяснено е, че не всяко нарушение на правилата за безопасност на труда, с което работникът е допринесъл за злополуката, е основание за намаляване на обезщетението по чл.201, ал.2 КТ, а само извършеното с груба небрежност. Нарушенията на правилата за безопасност, извършени с обикновена, несъзнавана небрежност/ в случая там – заставане на работника на разстояние от 30 м. от взривните работи, наместо на нормираното като безопасно от 35 м./ не са основание за намаляване на обезщетението по чл.201, ал.2 КТ.
По настоящото дело въззивният съд е приел за установено с конкретно посочените доказателства /св. показания, експертиза, материали от разследването на тр. злополука/, че пострадалият е започнал работа по поваляне на дърво без внимателен оглед, без предварително да премахне закаченият на дървото сух клон от друго дърво, направил е неправилен засек на дървото, без да остави предпазна ивица между него и основния срез, както и се е оттеглил в неправилна посока при накланяне на дървото, с което е нарушил изброените многобройни правила от Правилника за безопасни и здравословни понятия на труд в горите. Обжалване на въззивното решение в тази му част следва да се допусне на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК, за разграничаване на обикновената от грубата небрежност при извършване на описаните нарушения от страна на работника, което въззивният съд не е направил в противоречие с цитираната практика на ВКС.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Търговище по гр.д. №136/14 г. от 11.07.14 г. в частта, с която исковете са уважени, по жалбата на касатора – ответник по иска [фирма] – Т..
ДОПУСКА касационно обжалване на това въззивно решение в частта, с която исковете са отхвърлени, по жалбата на касаторите – ищци Р., Ф. и А. О..
Делото да се докладва за насрочване в о.з. за разглеждане на касационната жалба на ищците.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: