О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 392
София, 01.06.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на шести април две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 2402/2014 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „А. България”- [населено място] против решение № 378 от 14.04.2014 г. по т.д. №157/2014 г. на Варненски окръжен съд.
Ответникът по касация –В. В. К. от [населено място], чрез пълномощника си – адв. Д. П. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, а по същество са развити доводи за неоснователност на жалбата.Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е възпроизвел текста на чл.280, ал.1, т.1,2 и 3 ГПК. Поставил е въпросите – „В случаите на имуществена застраховка – „ срещу разни финансови загуби” по т.16, раздел ІІ…..когато финансовите загуби произтичат от неплащане на лизингови вноски по договор за финансов лизинг, връщането в държане на лизингодателя на отдадената на лизинг вещ, осуетява ли възникването на застрахователно събитие „ неплащане на лизингови вноски”… 2/Връщане на вещта след спиране на плащанията по лизинговия договор, след изтичане на дадения срок за изпълнение, може ли да заличи възникване на вреди от неплащане на лизингови вноски и 3/Как следва да се установи и от коя страна в процеса, отказът на лизингополучателя по договор за финансов лизинг да върне автомобила.” Касаторът по основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК / така отбелязано в титулната част на изложението/ е изброил съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, като общо и лаконично е заявил, че решението им противоречи. Същото е посочил и по отношение на изброени решения на съдилищата, за които също е поддържано, че са в противоречие с постановеното от въззивния съд решение. Страната общо е заявила, че в касационната си жалба е посочила как следва да бъде изяснен точния смисъл на чл.213 КЗ и „ другите релевантни за случая правни норми”, поради което „се надява” тези изводи да бъдат споделени от настоящата инстанция. Посочено е още, че нямало практика на ВКС за правата и задълженията по договор за финансов лизинг във връзка със застраховка финансов риск. Така е обосновано основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
За да потвърди постановеното от първостепенния съд решение, с което е бил отхвърлен иска на [фирма] – [населено място] против В. К. с правно основание чл.422 ГПК за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 13126.98лв. – регресно вземане по изплатено застрахователно обезщетение на третото лице- помагач – А.” АД – [населено място], въззивният съд е приел, че основаното на възникнало регресно право срещу причинител на застрахован риск, процесно вземане не е доказано по основание, поради недоказаност на осъществено застрахователно събитие, пораждащо отговорност на застрахователя да покрие застрахованата загуба на приход от лизингов договор. Този извод е направен след обстойно разглеждане на сключения между ищеца и третото лице- помагач договор за застраховка за покрит риск- „ загуба на приходи”, съгласно който застрахователното събитие е определено чрез разграничаването му на три отделни хипотези, като в случая с оглед очертаната от застрахователя фактическа обстановка, единствената възможна хипотеза на застрахован риск е загубата на приходи, представляващи неплатени лизингови вноски, поради неизъпълнение на уговорен погасителен план и отказ на лизингополучателя да върне лизинговото имущество. Съобразно данните по делото е прието, че ищецът не е доказал кумулативната даденост на тези предпоставки.
С оглед тези решаващи изводи на съда първите два поставени въпроса са изцяло ирелевантни като несвързани с разглежданата хипотеза на конкретна уговорка по отношение на покрития риск и установяването му чрез настъпване на конкретни обективно осъществени факти водещи до възникване правото на получаване на застрахователно обезщетение от застрахования. От третият поставен въпрос може да бъде изведен релевантен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на него, обаче страната не е обосновала допълнителен критерий.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, посочено от касатора предполага доводи за това, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен правен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК/ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретно актове на ВКС, респ. ВС и излагане на доводи свързани с наличие на такова противоречие. В тази връзка касаторът лаконично е посочил, че „ решението” противоречи на изброени решения на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, при липса на конкретно обосноваване на такова противоречие по някой от поставените въпроси. С оглед обстоятелството, че посочените от страната решения формират задължителна практика по различни въпроси, като нито един от тях не е свързан с поставения въпрос или с такъв, разглеждан от въззивния съд, а и не е посочено конкретно противоречие, то и не е установен допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, касаторът отново не е сочил конкретно противоречие с изброените актове на съдилищата, а е мотивирал твърденията си за наличие на основанието с лаконично посоченото, че те третират еднакви казуси разрешени по различен начин. В случая, липсват данни посочените и приложени решения на Великопреславския районен съд да са влезли в сила, а и тези решения разглеждат различни правни въпроси, въпреки, че касаят една и съща като вид застраховка, а именно – начина на определяне на продажната цена на лизинговата веш, липсата на документи по регистрацията на събитието и т.н. но не и значимия в разглеждания случай въпрос свързан с доказване на настъпване на застрахователното събитие. Решенията на В. и Добрички окръжен съд, макар и влезли в сила също са ирелевантни, тъй като също не разглеждат повдигнатият релевантен правен въпрос, а и по тях се установяват различни факти при различното им доказване, поради което и правните въпроси които са били поставени пред съдилищата са различни от разглеждания случай. Страната не е сочила конкретно противоречие по основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК и не ги установява, с оглед вече изложеното.
За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чийто текст е възпроизвел касатора, то той следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е подробно изложената защитна теза на страната в производството, към която лаконично и като мотив по основанието е препратил касатора. Твърдението, че страната е изяснила точния смисъл на чл.213 КЗ в жалбата си също не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като липсват единствено релевантните доводи, обосноваващи наличието му, а именно – доводи свързани с неяснотата и непълнотата на тази норма, която да обосновава извод за необходимост от тълкуването й.
Развитите твърдения за неправилност на решението са ирелевантни към производството по чл.288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл.281 ГПК като относими към общите оплаквания за незаконосъобразност на постановения съдебен акт.Няма по същата причина такава относимост и становището на страната по спора.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.на основание чл.78, ал.3 ГПК, на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 400лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 378 от 14.04.2014 г. по т.д. №157/2014 г. на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА Застрахователно акционерно дружество „А. България”- [населено място] да заплати на В. В. К. от [населено място],направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 400лв.
Определението е постановено при участие на [фирма] – [населено място] трето лице помагач на страната на ответника
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: