4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№392
София, 21.05.2014година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на седми май две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 3621/2013 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение № 812 от 26.04.2013 г. по т.д. №3755/2012 г. на Софийски апелативен съд .
Ответникът по касация – Дф „ З” – [населено място] е посочил, че постановените решения са правилни и обосновани.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си, е заявил, че съдът се е произнесъл по „съществени” материалноправни въпроси,а именно – „ Има ли право едната страна по договора да поставя допълнителни изисквания към другата страна извън уговореното в договора като условие да изпълни поето задължение” Посочено е, че този въпрос бил решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като са изброени и приложени три решения на този съд и е възпроизведено основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. Страната е формулирала и въпросите – „ Спира или прекъсва тримесечния срок за плащане по чл.25а от Наредба №15/18.05.2001г. на Министъра на земеделието и горите при констатирани нередовности на документите до отстраняването им, кои вреди са пряка и непосредствена последица от неизпълнение на договорни задължения и дали начислените банкови лихви в резултат на невъзможност да се погасява кредит поради забавено плащане на финансовата помощ са преки, непосредствени и предвидими вреди, ако за да се сключи договора за финансова помощ, лицето е било длъжно да договори отпускане на банков кредит”. По отношение на така формулираните въпроси страната лаконично е посочила, че са от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона, като други доводи по основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са развити. Буквално е възпроизведено и част от съдържанието на касационната жалба, съдържащо оплаквани за неправилност на обжалваното решение.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Той не е формулирал материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Поради така обоснованата със задължителна практика дефинитивност на общото основание без правно значение за установяването му са направените оплаквания за неправилност на съдебния акт в контекста на защитната теза на страната по спора, а и те не са относими към производството по чл.288 ГПК. Без правно значение са и поставените общо въпроси, имащи също така характер на оплакване за неправилност на акта – първият хипотетичен, вторият извън контекста на решаващите мотиви на съда, а също и на спора,третият общ и хипотетичен, намиращ пряк отговор както в закона, така и в многобройната съдебна практика по него, а четвъртия извън контекста на установените факти по спора. Но дори и да бъде изведен от изложението относим към изводите на съда въпрос, то страната не релевира и валидни доводи свързани с изискуемото за допускане до касационно обжалване на въззивното решение допълнително основание.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което може да бъде изведено от приложените актове, предполага доводи за това, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен правен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК/ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретно актове на ВКС, респ. ВС и излагане на доводи свързани с наличие на такова противоречие. В тази връзка касаторът не е посочил решаващ извод на съда, който влиза в противоречие с такъв по цитираните и приложени съдебни актове. Ирелевантността на доводите на касатора следва да бъде изведена и от това, че цитираните и приложени решения на ВКС формират задължителна практика по въпроси, различни от поставените, третират фактическа обстановка, несвързана с процесната- по различни сделки- и съответно предполагаща различни правни изводи. По отношение на обединяващият ги извод, свързан с това, че договорното задължение изисква всяка от страните да го изпълнява точно, съобразно закона,въззивният съд не е приемал нищо различно от изводите направени от ВКС, по отношение на тълкуването и прилагането на чл.9 ЗЗД, а тъкмо обратното разисквал е поетите задължения както от ищеца, така и от ответника, но е констатирал липса на основание по чл.82 ЗЗД, с оглед именно тези поети задължения.
За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чийто текст е възпроизвел касатора по отношение на поставените от него фактически въпроси, то той следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е поставянето на общ и фактически въпрос, нито подробно изложената защитна теза на страната в производството. Не съставлява такъв довод и лаконичното отбелязване, че разглеждането на поставените въпроси щяло да допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото и че по третия въпрос нямало практика на ВКС, тъй като липсват каквито и да било доводи по отношение непълнотата или неяснотата на приложена от въззивния съд правна норма, която се нуждае от тълкуване. Развитите твърдения за неправилност на решението са ирелевантни към производството по чл.288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл.281 ГПК като относими към общите оплаквания за незаконосъобразност на постановения съдебен акт.Няма по същата причина такава относимост и становището на страната по спора. Следва да се отбележи и това, че по отношение на дефинирането на преките и непосредствени вреди и съобразно изискването на чл.82 ЗЗД е налице и задължителна практика – решение №73/10г. по т.д. 897/09г. на ВКС, І т.о. , което също така изключва наличие на основание по поставения в тази връзка общ въпрос по чл.280, ал.1, т3 ГПК.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 812 от 26.04.2013 г. по т.д. №3755/2012 г. на Софийски апелативен съд .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: