О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 392
София, 24.06.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и девети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3139/2018
година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Ж. К. със съдебен адрес: гр. София, адвокат К. Д. срещу решение № 2028 от 30.07.2018 г. по в. гр. д. № 5282/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-6 състав решение № 5093 от 11.07.2017 г. по гр. д. № 4391/2015 г. в обжалваната негова част, предявеният от касатора срещу Застрахователно дружество „Евроинс“ АД, [населено място] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) е отхвърлен за сумата 56 000 лв. (присъдена с първоинстанционното решение), претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Ж. С. К. (баща на касатора), настъпила при пътно-транспортно произшествие на 13.02.2013 г.
Касаторът поддръжа становище за неправилност на въззивното решение на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което моли за отмяната му и за уважаване на предявения иск до размер на сумата 56 000 лв. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд за липса на вина и противоправно поведение от страна на водача на причинилия произшествието лек автомобил, като твърди, че същият е направен само въз основа на заключението на първоначалната автотехническа експертиза, изслушана в първоинстанционното производство, надлежно оспорена от него като хипотетична и базирана на документи от досъдебното производство, без да са изложени мотиви защо не е възприето заключението на повторната автотехническа експертиза, според което при възникване на опасната ситуация (пешеходец до пътното платно) водачът на автомобила е имал техническа възможност и е бил длъжен да възприеме пешеходеца, съответно да предприеме маневра по спиране на автомобила.
В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и за необоснованост на извода за липса на каквато да е духовна близост между ищеца и починалия при произшествието негов баща. Според касатора, въззивният съд не е изложил мотиви защо кредитира в тази насока показанията на свидетелите И. Г. и И. Шамлаков, а не кредитира показанията на свидетелката Д. О..
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Следва ли при постановяване на съдебното си решение въззивният съд да изложи мотивите, обусловили решението му, като обсъди в пълнота противоречиви доказателства, в случая изслушани заключения на вещи лица по едни и същи въпроси и да обоснове изводите, поради които кредитира едните и не приема другите; 2. Допустимо ли е да се ползва с по-голяма доказателствена тежест изготвената експертиза, изготвена на база документи, събрани в друго производство /в настоящия случай документи от досъдебното производство/; 3. Когато в процеса са допуснати две експертизи, коя се ползва с по-голяма тежест – тази, която е изготвена на база доказателства, събрани в друго производство, или тази, която е изготвена на база специалните знания, умения и опит на вещото лице; 4. Следва ли при събрани противоречиви свидетелски показания съдът при постановяване на съдебното си решение да изложи мотивите, поради които кредитира едните показания и защо не кредитира другите свидетелски показания; 5. Допустимо ли е при постановяване на решението си съдът да не обсъди в цялост всички събрани по делото доказателства, като извърши преценка за тях в съответствие с разпоредбата на ч(л. 12 ГПК“.
По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 43 от 16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ІІ т. о., решение № 105 от 19.06.2017 г. по гр. д. № 60353/2016 г. на ІІІ г. о. (за първите три въпроса) и решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ІV г. о. (за последните два въпроса). Бланкетно са заявени и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК.
Ответникът – Застрахователно дружество „Евроинс“ АД, [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата, по съображения, изложени в писмен отговор от 04.12.2018 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди въззивното решение в обжалваната негова част, с която предявеният от С. Ж. К. иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) е уважен за сумата 56 000 лв., и да отхвърли същия изцяло, въззивният съд е приел, че водачът на лекия автомобил не е допуснал нарушение на правилата за движение, както и че деянието му е „случайно” по смисъла на чл. 15 НК, т. е. не е виновно, тъй като не е бил длъжен и не е могъл да предвиди поведението на пешеходеца и настъпването на общественоопасните последици. Този извод е формиран с оглед данните по делото, че: произшествието е станало в тъмната част на денонощието – около 6.30 ч. на 13.02.2013 г.; автомобилът се е движил с около 30 км/ч, т. е. със скорост, по-ниска от максимално разрешената за движение в населено място; пострадалият като пешеходец внезапно е навлязъл на платното за движение, за да го пресече на място, което не е обозначено като пешеходна пътека, на десет метра от кръстовището и преди това не е съобразил приближаващия се автомобил и неговата скорост на движение; ударът се е осъществил с лявата странична част на автомобила и лявото огледало за обратно виждане, като е бил непредотвратим за водача чрез аварийно спиране от момента, в който пешеходецът е предприел пресичането и е възникнала опасност за движението. Във връзка с преценката на механизма на произшествието решаващият състав е възприел заключението на първоначалната автотехническа експертиза, изготвено от вещото лице инж. С. К., а не е кредитирал заключението на повторната автотехническа експертиза, изготвено от вещото лице инж. В. Другански, и по-конкретно не е възприел дадения от него отговор на десети въпрос, по съображения, че: това вещо лице е използвало чисто теоретични познания, определяйки, че в момента на удара автомобилът се е движил със скорост по-висока от 45 км/ч и че тези негови констатации и фактически изводи са приложими само при челен удар между автомобил и пешеходец, докато в случая ударът е с предна странична част и външно огледало за обратно виждане.
Като самостоятелно основание за отхвърляне на претенцията въззивният съд е посочил отсъствието на каквато и да е духовна връзка и близост между починалия и ищеца, както и липса на заинтересованост от страна на последния относно заболяванията и здравословното състояние на неговия баща. В тази насока решаващият състав е съобразил противоречията в показанията на разпитаните по делото свидетели, като е кредитирал тези на посочените от ответника двама свидетели, а не показанията на свидетелката на ищеца, която е негова леля.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора въпроси не могат да бъдат преценени като обусловили изхода на конкретното дело, в какъвто смисъл са разясненията в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Всичките въпроси са свързани с мотивираността на съдебния акт и по-конкретно с преценката на заключенията на двете автотехнически експертизи и на показанията на разпитаните по делото свидетели. По своята същност обаче същите представляват оплаквания за процесуални нарушения, които са основание за самото касационно обжалване, а не за допускането му. Освен това, въпросите съдържат твърдението на самия касатор, че съдът не се е аргументирал защо кредитира заключението на първоначалната, а не на повторната автотехническа експертиза, което не отговаря на мотивите на обжалвания акт, в които са изложени конкретни съображения във връзка с двете заключения и е обоснован изводът защо следва да бъде възприето именно първоначалното.
Отделно от това, не може да се счете за осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е налице противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Решение № 43 от 16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ІІ т. о. и решение № 105 от 19.06.2017 г. по гр. д. № 60353/2016 г. на ІІІ г. о. са неотносими към поставените въпроси, доколкото касаят хипотези, различни от настоящата – първото от тях дава отговор на въпроса дали актовете на органите на досъдебното производство – заключително обвинително постановление и обвинителен акт – представляват доказателство за механизма на пътно-транспортното произшествие и за поведението на участниците в него (какъвто въпрос в случая изобщо не е бил предмет на обсъждане), а второто – на въпроса за обема на съпричиняване на вредите от страна на пешеходец в района на спирка на градски транспорт, който също е ирелевантен за конкретния случай. Що се отнася до решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010г. на ІV г. о., в него е разгледан принципният въпрос за задължението на съда да мотивира своите актове, като обсъди всички относими доказателства и заявените от страните доводи и възражения, но както беше вече посочено по-горе, в случая съдът е изложил мотиви защо кредитира първото от двете (частично) противоречиви заключения, т. е. не е налице отклонение от цитираната практика. Действително, въззивното решение не съдържа конкретни съображения досежно противоречивите показания на свидетелите. Това обаче не може да обоснове допускане на касационния контрол по поставения в тази връзка въпрос (въпрос № 4), тъй като направеният въз основа на свидетелските показания извод за липса на претърпени неимуществени вреди от ищеца (предвид преценката на съдебния състав за отсъствие на духовна близост между ищеца и починалия негов баща) е само допълнителен аргумент за неоснователност на претенцията, като решаващ за отхвърлянето й е изводът за липса на виновно противоправно поведение от страна на водача на лекия автомобил, по поставените във връзка с който въпроси касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Настоящият състав намира, че поддържаните от касатора други две основания – по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2 ГПК не подлежат на обсъждане, тъй като са заявени само бланкетно (с посочване на законовия текст), без изобщо да са аргументирани, което е в противоречие със задължителните указания по т. 1 от цитираното по-горе тълкувателно решение.
Поради изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 100 лв., определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2028 от 30.07.2018 г. по в. гр. д. № 5282/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА С. Ж. К. със съдебен адрес: гр. София, адвокат К. Д., [населено място], [улица], ет. 4 да заплати на Застрахователно дружество „Евроинс“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 100 (сто) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: