7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 393
София, 01.06. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четиринадесети май през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2797 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано e по касационната жалба с вх. № 4848 от 21.VІІ.2014 г. на [фирма]-гр. Плевен, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-Плевен, против въззивното решение № 173 на Ловешкия ОС, ГК, от 12.VІ.2014 г., постановено по гр. дело № 406/2013 г., с което този търговец е бил осъден – на основание чл. 403, ал. 1 ГПК – да заплати на И. В. М. от [населено място] сума в размер на 20 000 лв., представляваща обезщетение за вреди, настъпили вследствие наложеното с Определение № 318/19.V.2010 г. по ч. гр. дело № 103/09 г. по описа на Плевенския ОС по молба на търговеца обезпечение на бъдещ иск, равностойно на платена от М. неустойка „по предварителен договор за прехвърляне на вземане от 9.ІV.2010 г.” и ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на завеждане на делото /9.VІ.2011 г./ и до окончателното й изплащане, а също и мораторна лихва в размер на 889 лв., начислена върху същата главница в периода от 3 януари 2011 г. /плащане на неустойката/ до подаването на исковата молба в първостепенния съд.
Единственото оплакване на д-вото касатор е за постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон, поради което се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който двата обективно кумулативно съединени осъдителни иска на И. В. М. да бъдат отхвърлени, ведно с присъждане на разноски. Инвокирани са доводи, че обжалваният съдебен акт представлявал „правен прецедент”, а също и „правен абсурд”, понеже исковете били уважени въз основа на предварителен договор за цесия, какъвто „в достъпната ни теория и практика не съществува”.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК търговецът касатор обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно решение Ловешкият ОС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 101/5.VІІІ.2013 г. на І-во т.о. по т. д. № 1029/2012 г., по следния материалноправен въпрос: Явяват ли се претендираните вреди, изразени в платена от ищеца неустойка за неизпълнение на предварителен договор за прехвърляне на вземане към трето лице пряка и непосредствена последица от наложената по молба на д-вото обезпечителна мярка – запор върху негово, надлежно прието от съда по чл. 613 ТЗ вземане? Докато от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – предвид липсата на съдебна практика по тях – били следните 4 правни въпроса: 1./ Дали прието от синдик вземане по реда на чл. 693 ТЗ може да се квалифицира като ликвидно и изискуемо?; 2./ Дали е налице реално настъпила вреда при наложен като обезпечителна мярка запор върху така прието вземане, подлежащо на изплащане по реда на чл. 722, ал. 1, т. 10 ТЗ, когато образуваната маса на несъстоятелността е недостатъчна за неговото осребряване?; 3./ Дали е допустимо сключването на предварителен договор за цесия и кога в такава хипотеза неговият предмет би породил своето правно действие?; 4./ Дали правните последици на института на договора за цесия ще настъпят и по отношение на предварителен договор за прехвърляне на вземане, ако цедентът не е уведомил длъжника по договора?
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация И. В. М. от [населено място] писмено е възразил чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Плевен както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на единственото оплакване за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, а също и за присъждането на разноски в размер на платения адвокатски хонорар от 500 лв. – съгласно приложен договор за правна защита и съдействие № 00003878 от 28.VІІІ.2014 г. Инвокирани са както доводи, че приложеното към изложението на касатора по чл. 284, ал. 3 ГПК решение на състав от І-во т.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от процесуалния закон, е неотносимо към спора, предмет на разрешаване с атакуваното въззивно решение, а също и досежно това, че по приложението на чл. 403, ал. 1 ГПК има създадена съдебна практика и липсва необходимост от тълкуването на тази процесуална разпоредба.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Ловешкия ОС, касационната жалба на [фирма]-гр. Плевен ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да отмени първоинстанционното решение на РС-Червен бряг и да уважи обективно кумулативно съединените осъдителни искове на И. В. М. от [населено място] срещу търговеца настоящ касатор с правно основание по чл. 403, ал. 1 ГПК и съответно – по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, Ловешкият ОС е приел, че ищецът е претърпял реални вреди, позовавайки се в тази насока на подписана от третото лице Й. Д. П. разписка от 3.І.2011 г. за получена сума в размер на 20 000 лв. под формата на уговорена неустойка за неизпълнение на обещанието по сключен помежду им на 9.ІV.2010 г. договор за прехвърляне на вземане. Прието е било от въззивната инстанция и наличието на „пряка връзка” между допуснатото обезпечение и вредата, понеже заради наложения от търговеца настоящ касатор запор върху надлежно прието от съда по чл. 613 ТЗ вземане на М. последният не е могъл да се разпореди с частта от 100 000 лв. от същото в полза на бъдещия цесионер /П./ „в уговорените с предварителния договор срокове”.
Не се констатира да е налице предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол при съпоставка между атакуваното въззивно решение, от една страна и постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 101/5.VІІІ.2013 г. на І-во т.о. на ВКС по т. д. № 1029/2012 г. – от друга, на плоскостта на релевирания от касатора [фирма] в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК материалноправен въпрос. С влязлото в сила решение на ВКС е било прието, че отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК е специфична безвиновна деликтна отговорност на лицето, по чието искане е допуснато обезпечението, произтичаща от това, че от наложената конкретна обезпечителна мярка са произтекли вреди за лицето, срещу което това обезпечение е било приложено. Поради това, за да може да се претендират вреди от неизпълнение на парично задължение в размер на законната лихва, трябва да е налице забава на изпълнението, която от своя страна предпоставя настъпила изискуемост на вземането. Затова когато обезпечителната мярка е запор върху вземане към трето лице, а претендираната вреда – законната лихва върху запорираното вземане, е необходимо последното да съществува и да е изискуемо, като на основание чл. 154 ГПК в тежест на ищеца по претенцията с правно основание п чл. 403, ал. 1 ГПК е да докаже тези две обстоятелства, като ползващи го. В процесния случай обаче, наложената обезпечителна мярка е била запор върху вземане към трето лице, срещу което е било открито пр-во по несъстоятелност, но претендираната вреда не е законната лихва върху запорираното вземане (надлежно прието от съда по чл. 613 ТЗ), а неустойка за неизпълнение на обещанието да се прехвърли в определен срок част от същото, поето с предварителен договор за цесия на въпросната част от 100 000 лв. към друго лице – бъдещ цесионер. Следователно липсва идентичност между правния въпрос, разрешен с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение и този, който е бил предмет на атакуваното въззивно решение на Ловешкия ОС по главния осъдителен иск. Невъзможността обещаната цесия да се извърши непременно в уговорения период от 4 дена /между първо и пето число на месец юли на календарната 2010 г./ съществено се различава от забава в изпълнението на парично задължение, предпоставяща изискуемост на запорираното вземане по силата на допуснато обезпечение.
Не е налице и предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол по нито един от останалите четири правни въпроса, формулирани от търговеца касатор. Те не са били надлежно включени в предмета на спора по делото и щом като не са могли да обусловят решаващите изводи на Ловешкия ОС, не са релевантни за изхода на делото във въззивната инстанция. Предвид изцяло хипотетичния им характер, вкл., че следвало ВКС да им отговори – вместо те да са били част от произнасянето на въззивния съд с атакуваното осъдително решение, какъвто е точният разум на чл. 280, ал. 1 ГПК, същите 4 правни въпроса обективно не могат да обосноват приложимост на касационния контрол.
В заключение, при този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответника по касация М. искане за присъждане на съдебно-деловодни разноски, д-вото касатор ще следва да бъде осъдено да му заплати сума в размер на 500 лв., представляваща платения хонорар за един негов адвокат от АК-Плевен, съгласно приложен към отговора по касационната жалба договор за правна защита и съдействие № 00003878/28.VІІІ.2014 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 173 на Ловешкия окръжен съд, ГК, от 12.VІ.2014 г., постановено по гр. дело № 406/2013 г.
О С Ъ Ж Д А касатора [фирма]-гр. Плевен /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място] [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК – да заплати на ответника по касация И. В. М., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], СУМА в размер на 500 лв._(петстотин лева), представляваща платен хонорар за един негов адвокат от АК-Плевен, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие № 00003878/28.VІІІ.2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 2797 по описа за 2014 г.