О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 393
София, 15.06.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Баева т. д. № 2594 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма] срещу решение № 1608 от 25.07.2016г. по т.д. № 236/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав, в частта, с която след отмяна на решение №960 от 15.06.2015г. по т.д. №4438/2012г. на Софийски градски съд, VI-6 състав, касаторът е осъден да заплати на [фирма], на основание чл.208 КЗ /отм./ сумата 13 010 лева над присъдените с първоинстанционното решение 23 552 лева, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което ЗД [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 23 552 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Твърди, че при правилно изяснена фактическа обстановка, въззивният съд е направил погрешни правни изводи при приложението на разпоредбата на чл.206 от КЗ /отм./ приемайки, че липсата на надлежно заявени застрахователни претенции за всяка отделна лизингова вноска не води до недължимост на обезщетението. Твърди, че е осъществена втората хипотеза на чл.206, ал.3 КЗ /отм./, тъй като при завеждането на осъдителна искова претенция за заплащане на застрахователно обезщетение, без да е проведена предвидената с договора процедура по разглеждане на претенцията, за застрахователя не е налице никаква възможност нито да се увери в настъпването на събитието, нито да проведе действия по ограничаването на вредите.
В представеното изложение по чл.284, ал.3 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси:
1.Следва ли да е налице причинно – следствена връзка между неизпълнението на задължението за уведомяване на застрахователя по чл.206, ал.1 КЗ /отм./ и настъпването на застрахователното събитие, за да възникне право на отказ по чл.206, ал.3, предл. 2 ГПК?
2. Следва ли неизпълнението на законоустановено или договорно задължение на застрахования да има характер на такова, водещо до увеличаване на обхвата и размера на вредите, за да възникне право на отказ за плащане за застрахователя?
Поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение на първия въпрос е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №15 от 12.04.2012г.по гр.д.№454/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., с което се приема, че в изрично уредените в КЗ основания: чл.206 ал.3 вр. ал.1, чл.207 ал.2, чл.189 ал.4 вр. с ал.1 и ал.3, чл.190 ал.4, вр. ал.1 и чл. 191 ал.2 КЗ /отм./, отказът за заплащане на застрахователно обезщетение винаги е свързан с наличие на обстоятелства, които са от естество да въздействат върху размера на риска, настъпването на застрахователното събитие или върху обхвата и размера на вредите или са относими към доказването им. Поддържа също, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация [фирма], представляван от адв. Х. М., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Поддържа, че поставените от касатора въпроси са хипотетични, а не правни. Също твърди, че направените в жалбата оплаквания касаят пороци на решението, свързани с правилната преценка на доказателствата по делото, съответно не съставляват основание за допускането на касационно обжалване. Поради това моли да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение и да му бъдат присъдени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Третото лице – помагач [фирма], [населено място], общ. С., не изразява становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да отмени частично първоинстанционното решение и да присъди допълнително на ищеца сумата 13 010 лева, над присъдените с първоинстанционното решение 23 552 лева, както и да потвърди това решение в осъдителната му част, е обсъдил събраните по делото доказателства – писмени доказателства, гласни доказателства и заключение на съдебно – счетоводна експертиза, и е приел за безспорно установено наличието на валидно застрахователно правоотношение между страните по договор за застраховка „Финансови загуби при договор за лизинг“, както и настъпило в срока на договора застрахователно събитие. Въззивният съд е приел, че е налице неизпълнение на задължението на застрахования да уведоми застрахователя в 15 дневен срок от настъпването на застрахователното събитие, дефинирано в договора като неизпълнение на задължение за внасяне на лизингова вноска в срок от 90 дни от падежа съгласно погасителния план към договора за лизинг и анекса към него. Въззивният съд е изложил съображения, че съгласно чл.206 КЗ /отм./ правно релевантно за правото да се откаже заплащане на застрахователното обезщетение е неизпълнението на това задължение, което е значително с оглед интереса на застрахователя, както и наличието на причинна връзка между неизпълнението и настъпилото застрахователно събитие. Приел е, че рискът на застрахования лизингодател не е увеличен с неточното съобщаване за настъпилото застрахователно събитие на застрахователя, съответно, че няма причинна връзка между неизпълнението на задължението за уведомяване в предвидения срок и настъпването на застрахователното събитие. С оглед изложеното въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.208 КЗ /отм./ и застрахователят дължи обезщетение в размер на 36 562 лева, представляваща незаплатени суми по договор за лизинг от 22.01.2007г., сключен между ищеца, с предишно наименование [фирма], като лизингодател и [фирма] и [фирма], като лизингополучателя.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените от касатора материалноправни въпроси са важни, тъй като са включени в предмета на делото, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната за съдилищата практика на ВКС. По тези въпроси е формирана постоянна практика – решение № 4 от 21.03.2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 15 от 12.06.2012г. по т.д. №454/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 49 от 29.07.2013г. по т.д. №840/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 185 от 05.03.2014г. по т.д. №350/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 32 от 11.08.2014г. по т.д. №1262/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., с която е прието, че за да възникне правото на застрахователя да откаже плащане на обезщетението, трябва да е налице причинна връзка между неизпълнението на задължението и настъпилото застрахователно събитие, съответно размера на риска, обхвата и размера на вредите или препятстване на доказването на обстоятелствата, при които е настъпило, както и че не може по договорен път причинната връзка да бъде презюмирана, а следва да се докаже в процеса от застрахователя. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е приел, че в производството следва да се докаже, че неизпълнението на задължението на застрахования, с което е обоснован отказът да се изплати застрахователно обезщетение, е в причинна връзка с настъпилото застрахователно събитие. За да уважи иска, въззивният съд е приел, че тази причинно – следствена връзка в случая не е доказана. Като е съобразил спецификата на процесния застрахователен договор, а именно договор за застраховка на „финансови загуби при договор за лизинг“, при който размерът на вредите е обусловен от размера на неизпълненото от лизингополучателя задължение, съответно размерът на вредите за застрахования не е обусловен от неговото поведение, и като е посочил, че застрахователят отговаря не за забавата от неизпълнението, а за възникналото неизпълнение, въззивният съд е приел, че рискът не е увеличен с неточното съобщаване на настъпилото застрахователно събитие. Наличието на постоянна съдебна практика по поставения въпрос, с която постановеното от въззивния съд решение е съобразено, изключва както основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, така и формално посоченото от касатора, без изложени доводи за обосноваването му, основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На основание чл.78 ал.3 от ГПК на ответника следва да се присъдят разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 2112 лева.
Така мотивиран и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1608 от 25.07.2016г. по т.д. № 236/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА ЗД [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на [фирма], ЕИК115252741, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 2112 лева / две хиляди сто и дванадесет лева /.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: