Определение на ВКС – ГК, III г.о. 6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 393
гр. София, 19.04. 2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като изслуша докладваното от съдията Д. гр.д. № 992/2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 141 от 08.01.2016 г. от [община], представлявана от кмета Т. А. Т., чрез пълномощника си адв. Т. П. от АК-В. против въззивно решение № 564 от 08.12.2015 г., постановено по в.гр.д. № 564/2015 г. на Врачанския окръжен съд, Гражданско отделение, с което като е отменено решение № 99 от 19.05.2015 г., постановено по гр.д. № 1333/2011 г. на Козлодуйския районен съд, са отхвърлени предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 21 З. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от [община] против К. Т. К. от [населено място], че дължи солидарно с В. Н. С. от [населено място], обл. В. и [фирма], [населено място] на [община], сумата по акт за начет № 11040047 от 17.12.2008 г. на АДФИ, [населено място], както следва: главница в размер на сумата от 17 305, 45 лв., мораторна лихва – 3 364 лв., за периода от 24.08.2007 г. до 17.12.2008 г., както и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението 02.08.2010 г. до окончателното изплащане на вземането, въз основа на издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № 759/03.08.2010 г. по ч.гр.д. № 769/2010 по описа на Козлодуйския районен съд, както и разноски по делото в размер на 412, 14 лв. Жалбоподателят моли да се отмени обжалваното решение по подробно изложени в касационната жалба съображения. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното въззивно решение, с което неправилно са отхвърлени предявените искове, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на съдебна практика, с твърдението, че по поставените правни въпроси приетото във въззивното решение й противоречи, както следва: ППВС № 7/1980; решение № 69 от 21.05.2012 г. по гр. д. № 516/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, както и решение № 226 от 18.03.2009 г. по гр. д. № 926/2008 г. на ВКС, I г.о., постановено по стария процесуален ред, както и влезлите в сила решение № 68/20.02.2013 г. по в.гр.д. 782/2012 г. на Врачанския окръжен съд, което с определение № 1131 от 09.10.2013 г. по гр.д. № 4189/2013 г. на ВКС, IV г.о. по чл. 288 ГПК не е допуснато до касационен контрол и решение № 188 от 07.08.2013 г. по гр. д. № 954/2012 г. на Козлодуйския районен съд. Поставените правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, са както следва: 1/ дали причинената вреда по чл. 21, ал. 1, т. 1 З., изразяваща се в заплащане на неизвършени СМР от организациите и лицата по чл. 4, т. 1-3 З., е пряка и непосредствена последица от поведението на начетеното лице в случаите, когато начетеното лице е подписало протокол за приемане на СМР, които са отчетени, но реално не са извършени; 2/ действа ли умишлено начетеното лице, осъществяващо контролни функции по извършването на СМР в случаите, когато е подписало протокол за приемане на СМР, които са отчетени, но реално не са извършени; 3/ обхваща ли презумпцията за истинност на фактическите констатации на акта за начет по силата на чл. 22, ал. 4 ГПК констатациите за причинната връзка между деянието и вредата, както и за вината във форма на умисъл.
Ответникът по жалбата К. Т. К. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. С. Г. от АК– В., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна, както и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК по поставените правни въпроси. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че неправилно първоинстанционният съд е уважил предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК за установяване съществуване на вземане по издаден акт за начет, тъй като не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на К. Т. К. по чл. 21, ал. 1, т. 1 З., доколкото са оборени констатациите в акта за начет, с който е прието, че в резултат на неправомерни действия К. Т. К. и В. Н. С., са подписали протоколи за извършени натурални видове строителни и монтажни работи на обект „Ремонт общинска сграда Х.“ и [фирма], [населено място], в качеството на лице по чл. 23, т. 5 З., получило материална облага без основание, с което е причинена вреда на [община] в размер на 17 305,45 лева. Изложени са съображения, че за да се реализира пълната имуществена отговорност по чл. 21 З., следва претендираната вреда да е причинена умишлено, каквито доказателства в случая не са ангажирани (в акта за начет липсват такива констатации като актосъставителят не е взел предвид и съобразил възраженията в тази насока, нито в хода на делото са представени доказателства). В тази връзка съдът е приел, че е недостатъчно да се посочи, че вредата е причинена умишлено от страна на К. Т. К., в качеството му на кмет на [община] с подписване на акт № 1/15.06.2007 г. за извършени натурални видове строителни и монтажни работи, така както е констатирал финансовият орган, съгласно който акт след приспадане на даден аванс от 20 % в размер на 3470, 96 лв., остават за получаване 13 883,86 лв., но от съдържанието на този акт се установява, че към 15.06.2007 г. не са приети като извършени СМР, които вещото лице Р. сочи като неизвършени, за да бъде ангажирана отговорността на подписалия го К. за платените суми. Така в акт № 1 е отразено, че СМР по п.п. 1, 2, 3, 46, 7, 14, 16, 17, 21, 22, 24 26 и 27 не са били извършени като в графа „количество извършени работи” е посочено: „0”, каквито възражения са направени от начетеното лице, както в начетното, така и в съдебното производство пред първата инстанция, които обаче не са обсъдени нито от актосъставителя, нито от първоинстанционния съд, в която насока липсват и мотиви. В. съд е приел също така, че не е налице и причинна връзка между действията на начетеното лице, свързани с подписването на посочения акт и претендираната щета, както и не са налице и останалите две хипотези за ангажирането на пълната му имуществена отговорност по З. – вредата да е причинена от липси или не при или по повод изпълнение на служебни задължения. С оглед обстоятелството, че окончателните разплащания по проекта са на база протоколи от 24.08.2007 г., изготвени от комисия с представители на общината, изпълнителя и представители на проект „Красива България“, като на база съответните документи и издадените фактури са заплатени от Министерството на труда и социалната политика, а не от Общината по нареждане на кмета К. К., поради което въззивният съд е приел, че искът по отношение на него следва да бъде отхвърлен, поради оборване на презумптивната сила на акта за начет, както и че в случая не са налице предпоставките за ангажиране на неговата отговорност по чл. 21, ал. 1, т. 1 З..
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, разрешаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС.
Формулираните правни въпроси, свързани с преценката дали е причинена вреда от страна на начетеното лице, за наличието на умисъл и оборване на презумпцията за истинност на фактическите констатации за причинната връзка между деянието и вредата, както и за вината във формата на умисъл, касаят обосноваността на изводите на въззивния съд за достоверността на фактическите констатации в акта за начет. Поставеният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В разглеждания случай въпросът за преценката на съда, с оглед събраните по делото доказателства относно оборването на презумпцията за истинност на фактическите констатации по акта за начет е обусловил изхода на спора, но той е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика, съдържаща се в разрешенията, дадени в Постановление № 7 от 17.06.1981 г. на ППВС за обобщаване на съдебната практика по някои въпроси относно разглеждане на актове за начет в наказателния и гражданския процес. А именно, в разглежданата хипотеза, с оглед събраните по делото доказателства, съдът е приел, че фактическите констатации по акта за начет са опровергани, като ответникът, чиято е и доказателствената тежест е оборил презумптивната доказателствена сила на акта за начет. Не е налице и противоречие с решение № 69 от 21.05.2012 г. по гр. д. № 516/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, а изводите на въззивния съд са в съответствие с приетото в него, а именно, че пълната имуществена отговорност по реда на производството по финансови начети се търси за вреди, които са причинени противоправно и са пряка и непосредствена последица от поведението на виновните лица. Вредата трябва да е причинена умишлено, или без значение формата на вина – да е от липси или да е причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения. Длъжностните лица не носят имуществена отговорност при изпълнение на незаконно или неправилно разпореждане на ръководителя, в случаите когато са възразили писмено срещу това разпореждане, освен ако изпълнението на разпореждането не съставлява престъпление; освобождават се от имуществена отговорност в хипотезите на чл. 30 З.. Имуществената отговорност се изключва, когато вредите са резултат на естествени фири, непреодолима сила или случайно събитие, нормален производствено-стопански риск, неизбежна отбрана в рамките на необходимите предели или констатирани по надлежния ред вредоносни действия на трети. Вредата е причинена умишлено, когато работникът или служителят осъзнава, че поведението му е противоправно, осъзнава вредните последици, които ще настъпят от него и иска или допуска тяхното обективиране чрез поведението си. Тъй като деецът във волевия си акт може пряко да цели увреждането или да допуска настъпването му, умисълът може да бъде пряк или евентуален, като законодателят в чл. 21 З. не поставя ограничение за формата на умисъла. Не е нужно деянието да е и престъпление, за да е допустимо реализиране на пълна имуществена отговорност за отчетнически риск по реда на начетното производство. Вредата, за която се носи отговорността е само имуществена и от вида на претърпяната загуба. Увреждането следва да е установено при финансова инспекция, извършена по З., чийто констатации са вписани в акт за начет. В него се отразяват фактите за виновно причинените вреди и предпоставките, обуславящи възникването на имуществена отговорност. Съдържанието на акта за начет е определено в чл. 43, ал. 2 П., като няма изрично задължение да се обосновават хипотезите по чл. 21, ал. 1 З.. Те се следват от съдържанието по чл. 43, ал. 2, т. 4 П., като съдът сам ще квалифицира дали вредата е резултат от умисъл на дееца или е от липси или пък е причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения. В случая въззивният съд е приел, че ответникът/начетеното лице/, чиято е доказателствената тежест, при условията на пълно и обратно доказване е оборил презумпцията за истинност на фактическите констатации по акта за начет, поради което и исковете по чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 21 З. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу него са отхвърлени като неоснователни.
Следователно, с обжалваното решение въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, а в съответствие с нея, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка следва да се отбележи, че твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на разглеждане от касационната инстанция едва след като бъде допуснато касационното обжалване, но не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответника по жалбата следва да се присъдят направените за настоящата инстанция разноски в размер на 1500 лева адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 564 от 08.12.2015 г., постановено по в.гр.д. № 564/2015 г. на Врачанския окръжен съд, Гражданско отделение, по касационна жалба вх. № 141 от 08.01.2016 г. на [община].
ОСЪЖДА [община] да заплати на К. Т. К. от [населено място] направените разноски за касационната инстанция в размер на 1500 /хиляда и петстотин /лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: