О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 393
София, 19.06.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и трети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 578/2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на [фирма], [населено място], „П. Пласт“, [населено място] и С. Д. А. от [населено място] против решение № 87 от 04.09.2017 г. по в. т. д. № 65/2017 г. на Бургаски апелативен съд, допълнено с определение № 398 от 24.10.2017 г., с което е потвърдено постановеното от Бургаски окръжен съд решение № 482 от 25.11.2016г. по т. д. № 466/2015 г. за признаване за установено по предявените от [фирма], [населено място] (с предишно наименование [фирма]) срещу касаторите „П. Пласт“ и С. Д. А. субективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК (при участието на [фирма] като трето лице-техен помагач), че същите дължат на [фирма] сумата 51 041.80 евро, представляваща вземане по запис на заповед от 12.04.2007 г. с падеж 01.06.2010 г., издаден от [фирма] и авалиран от „П. Пласт“ и С. Д. А., за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение № 2864 от 06.06.2013г. по ч. гр. д. № 4515/2013 г. на Бургаски районен съд.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Изразено е несъгласие с извода за дължимост на сумата по процесния запис на заповед с твърдението, че същият е в противоречие със събраните по делото доказателства, установяващи погасяване на изискуемите към датата на падежа на ценната книга задължения по обезпечения с нея договор за финансов лизинг и то в размер, надвишаващ сумата по записа на заповед. Според касаторите, решаващият състав неоснователно е възприел заключението на счетоводната експертиза в частта, с която е посочено, че в платената по лизинговия договор сума се включват и наказателните лихви, неустойки и такси за управление, както и че в нарушение на нормата на чл. 76 ЗЗД не е съобразил изрично заявеното от лизингополучателя отнасяне на плащанията само за лизинговите вноски, но не и за погасяване на други задължения по каузалното правоотношение. Изрично оплакване е заявено и във връзка с липсата на произнасяне по заявеното от ответниците по иска възражение за изтекла погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за част от лизинговите вноски.
Като значими за делото и обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение (договор за лизинг), но възникнал спор относно обезпечените вземания на лизингодателя спрямо лизингополучателя, следва ли съдът да установи конкретните обезпечени вземания, т.е. кое точно задължение на лизингополучателя и за кой период е обезпечено с конкретния запис на заповед; 2. Когато записът на заповед е издаден във връзка с каузално правоотношение и обезпечава изпълнението на задълженията на издателя по него, обезпечава ли менителничният ефект всички вземания по това правоотношение до датата на падежа, като напр. мораторни лихви, неустойка за забава, такси за управление и др.; 3. При задължения по каузално правоотношение, които надхвърлят обезпечението по запис на заповед, кое от задълженията обезпечава записът на заповед? Допустимо ли е съдът да приеме, че запис на заповед обезпечава винаги неплатените вноски, ако страните не са определили кои задължения обезпечава (платени са по-голяма част от задълженията по записа на заповед); 4. При посочено изрично основание за плащане от длъжника, може ли кредиторът да погаси други свои вземания, произтичащи от сключения договор“.
Касаторите поддържат, че посочените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 86 от 18.06.2013 г. по т. д. № 139/2012 г. на ІІ т. о.; решение № 108 от 22.07.2014 г. по т. д. № 2418/2013 г. на І т. о. (за първия въпрос) и решение № 111 от 27.10.2009 г. по т. д. № 296/2009 г. на І т. о., решение № 149 от 05.11.2010 г. по т. д. № 49/2010г. на І т. о., решение № 108 от 22.07.2011 г. по т. д. № 813/2010 г. на ІІ т. о., решение № 102 от 25.07.2011 г. по т. д. № 672/2010 г. на ІІ т. о. и решение № 105 от 03.07.2012 г. по т. д. № 564/2011 г. на ІІ т. о. (за четвъртия въпрос).
По отношение на всички поставени въпроси бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 03.01.2018 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: Процесният запис на заповед от 12.04.2007 г., издаден от [фирма] и авалиран от „П. Пласт“ и С. Д. А., е свързан с каузално правоотношение по договор за финансов лизинг от същата дата, сключен между [фирма] и [фирма] (с настоящо фирмено наименование [фирма]); Записът на заповед е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане за посочената в него сума, тъй като е с падеж на определен ден – 01.06.2010 г., който, към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, е настъпил; От уговорката в Приложение № 2 към договора за финансов лизинг следва, че записът на заповед обезпечава задълженията на лизингодателя за лизинговите вноски и другите възникнали и дължими плащания по този договор за съответната година от срока на същия (м. юни 2009 г. – май 2010 г.).
Решаващият състав е преценил за неоснователно заявеното от ответниците (авалисти по записа на заповед) възражение за недобросъвестност на ищеца (поемател по ценната книга), базирано на твърдението им, че към датата на настъпване на падежа 01.06.2010 г. на записа на заповед не е имало непогасени лизингови вноски по процесния договор за финансов лизинг. Този извод е формиран с оглед приетото в първоинстанционното производство заключение на счетоводната експертиза, от което се установява, че задълженията на лизингодателя не са изплащани редовно на падежите и че последното извършено от него плащане в размер на сумата 500 лв. е от 29.10.2009г., осчетоводено като плащане за м. ноември 2008 г. Поради това, че след ноември 2008 г. няма плащане на месечни лизингови вноски, в т. ч. и на вноските, чието покриване е обезпечено с процесния запис на заповед, въззивният съд е приел, че възражението за погасеност на вземанията по каузалното правоотношение е неоснователно и че сумата по записа на заповед е дължима.
С оглед мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на същото до касационно обжалване, тъй като поставените въпроси не са обуславящи изхода на делото.
Първият въпрос по изложението е поставен с оглед твърдението на касаторите, че съдът не е установил кои задължения по договора за финансов лизинг и за кой период са обезпечени с процесния запис на заповед, което твърдение не съответства на мотивите на обжалвания акт. Въззивният съд е посочил изрично, че записът на заповед обезпечава задълженията на лизингополучателя за лизингови вноски и други възникнали и изискуеми плащания за периода м. юни 2009 г. – м. май 2010 г., т. е. за годината, предшестваща падежа на записа на заповед (01.06.2010 г.), като е съобразил конкретната уговорка между страните по лизинговия договор, обективирана в Приложение № 2 към него. От друга страна, не е налице и заявеното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. Посочените в тази връзка две решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са неотносима съдебна практика, тъй като същите съдържат произнасяне по друг въпрос – за връзката на записа на заповед с каузалното правоотношение, докато в случая спорна е не връзката между процесния запис на заповед и договора за финансов лизинг, а въпросът кои задължения по договора са обезпечени с менителничния ефект, като решаването на същия е в зависимост от конкретните клаузи на лизинговия договор, т. е. от обсъждането на доказателствата по делото.
Изцяло обусловен от тълкуването на конкретните клаузи на договора за финансов лизинг досежно обезпеченията на същия (т. е. от обсъждането на доказателствата по делото) и поради това неотговарящ на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е и отговорът на поставените от касаторите втори и трети въпрос. Освен това, в третия въпрос се съдържа твърдението, че „страните не са определили кои задължения обезпечава“ процесният запис на заповед, което не съответства на приетото от въззивния съд. Както бе посочено по-горе, решаващият състав, съобразявайки Приложение № 2 „Обезпечения към договор за финансов лизинг №[ЕИК]“, е счел, че процесният запис на заповед обезпечава задълженията за лизингови вноски и други възникнали и дължими плащания за една от годините от срока на същия – периода м. юни 2009 г. – м. май 2010 г. Ето защо, така поставени, посочените два въпроса нямат характер на обусловили изхода на конкретното дело по смисъла на цитираната задължителна съдебна практика.
Що се отнася до последния въпрос, отсъствието на общата предпоставка за допускане на касационния контрол произтича от обстоятелството, че същият изобщо не е обсъждан в мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд е приел, че още след ноември 2008 г. лизингополучателят не е плащал дължимите по лизинговия договор вноски, в т. ч. и тези, обезпечени с процесния запис на заповед, без да е формирал извод, че са налице плащания, с които са погасявани други задължения по договора. Поради това, не може да се счете, че е налице противоречие на постановения от него акт с цитираната от касаторите практика на ВКС по приложението на чл. 76 ЗЗД.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не може да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 във връзка с ал. 8 ГПК, касаторите следва да заплатят на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 87 от 04.09.2017 г. по в. т. д. № 65/2017 г. на Бургаски апелативен съд, допълнено с определение № 398 от 24.10.2017 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК [ЕГН], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица]; „П. Пласт“, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] С. Д. А. от [населено място], [улица] да заплатят на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ап. 3 юриконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 (триста) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: