9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 393
София, 24.06.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2839/2018г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „МТЖ-инвест“ ЕООД –гр.София, срещу решение №1692 от 03.07.2018г. постановено по в.т.д. №241/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в, с което е потвърдено решение №630/03.04.2017г., допълнено на основание чл.250 ГПК с решение №1314 от 04.07.2017г., постановени по т.д.№586/2015г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-12 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че апелативният съд не е дал оценка и не е коментирал изложените във въззивната жалба оплаквания досежно правните последици за спора на споразумението между застрахователя ДЗИ „Общо застраховане” ЕАД и бенефициера „Сибанк” АД, с което последният е направил отказ от финансови претенции, както и че не е обсъдил като релевантен за делото факта на заплащане на застрахователно обезщетение в размер на 300 000лв. в полза на бенефициера. Сочи се, че за да потвърди първоинстанционното решение, въззивният състав е изложил съображения по приложението на разпоредбата на чл.199а, ал.1 КЗ (отм.), които са неотносими към предмета на делото. В касационната жалба се излагат доводи за наличието на материалноправна легитимация на застрахованото дружество да претендира исковата сума, както и за неоснователност на възражението на застрахователя за освобождаването му от отговорност на основание чл.211, ал.2 КЗ (отм.). Претендира се отмяна на атакуваното решение, уважаване на предявените искове с присъждане на разноски за всички инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като са формулирани следните правни въпроси с твърдение, че са от значение за правилното решаване на спора:
1. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички приети по делото доказателства?”. Според касатора въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.19 от ТР№1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС; решение №212/01.02.2012г по т.д.№ 1106/2010г., ВКС, II т.о.; решение №331/19.05.2010г. по гр.д №257/2009г., ВКС, IV г.о.; решение №334/23.04.2010г. по гр.д.№427/2009г.,ВКС, IVг.о.; решение №298/28.04.2010г. по гр.д.№3972/2008г. на ВКС, IV г.о.; решение №815/15.02.2010г. по гр.д. №1713/2009г. на ВКС, IV г о.
2.1. „Какви са правата на обещателя – застрахования по договор за застраховка, сключен в полза на трето лице, в хипотезата на отказ от уговорката в негова полза и дали застрахованият в този случай има право сам да поиска и получи застрахователното обезщетение?”
2.2. „Какво е правното значение и действие спрямо застрахования на сключено извънсъдебно споразумение между ползващо се лице и застраховател, с което последния заявява, че не приема по основание заявената щета и счита, че не дължи изплащане на застрахователно обезщетение, но се съгласява по изключение да обезщети ползващото се лице със сума, по-малка от щетата, а ползващото се лице заяви, че няма да има други финансови претенции към застрахователя за конкретния случай и страните считат взаимоотношенията и по повод настъпилото събитие за окончателно установени и уредени, в хипотезата, че застрахованият не е страна по споразумението и не го е одобрил и по-конкретно:
а) представлява ли изявлението на третото ползващо се лице, че: „няма да има други финансови претенции към застрахователя за конкретния случай и страните считат взъимоотношениета и по повод настъпилото събитие на 06.02.2012 г. по застраховка „Индустриален пожар“, полица № 110111111000010, за което е образувано застрахователна щета с № 11012951200006 за окончателно установени и уредени“ и последващото приемане на извършеното плащане, отказ от облагодетелстващата клауза на бенефициера за горницата над полученото от него застрахователно обезщетение до действителния размер на щетата?”
б) какво е правното значение на плащането на застрахователно обезщетение, извършено след изричен отказ от застрахователя да извърши такова и представлява ли извършването му извънсъдебно признание за настъпилото събитие, причинените вреди, причинно-следствена връзка и наличие на основание за изплащане на застрахователно обезщетение?”.
Касаторът сочи, че въззивният състав не се е произнесъл по поставените въпроси № 2.1, 2.2, 2.2 а и 2.2б, но че същите са от значение за изхода на спора. В тази връзка се поддържа наличието на основанията за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК с позоваване на практиката на ВКС, установена в решение №167/22.12.2014г. по т.д.№3174/2013г., ВКС, I т.о. и решение № 219/14.02.2012г. по т.д.№ 837/2010г., ВКС, II т. о.
3. „Приложима ли е разпоредбата на чл.199а КЗ (отм.) в хипотезата на извършен отказ от кредитора – бенефициер от облагодетелстващата го клауза и необходимо ли е в тази хипотеза установяване на размера на задължението към кредитора?”.
4.1. „При започнало принудително изпълнение по реда на ЗОЗ, в рамките на което държането на заложеното имущество е предадено на заложния кредитор, кое лице има задължение за запазване и поддържане на заложеното имущество – залогодателят или заложният кредитор?”
4.2. „При неизпълнение на задължението на заложния кредитор, приел държането на заложеното имущество, да положи необходимата грижа за запазване и поддържане на заложеното имущество, това неизпълнение има ли правни последици за застрахования в отношенията му със застрахователя в хипотезата на настъпило застрахователно събитие и по-конкретно лишава ли това неизпълнение застрахования от правото на застрахователно обезщетение ?
Поддържа се че въпросите № 3, № 4.1 и № 4.2 са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
5. „Обусловено ли е приложението на чл.211, т.2 КЗ (отм.) от установяването на пряка причинно – следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение, предвидено в общите условия към застраховката като значително с оглед интереса ва застрахователя и настъпването на застрахователното събитие, респективно – възможността да бъдат предотвратени вредите от него?”. Според касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №167/07.02.2017г. по т.д.№1655/2015г., ВКС, II т. о.; решение №4/21.03.2012г. по т.д.№81/2011г., ВКС, II т.о.; решение №15/12.06.2012г. по т.д.№454/2011г., ВКС, II т.о.; решение №49/29.07.2013г. по т.д.№840/2012г., ВКС, I т.о.; решение №185/05.03.2014г. по т.д.№350/2012г., ВКС, I т.о.; решение №32/11.08.2014г. по т.д.№1262/2013г., ВКС, II т. О.
Същевременно касаторът поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 пр.3 ГПК с твърдението, че изводите на въззивния са изградени въз основа на едностранчиво разглеждане на отделни доказателства по делото без да се анализират в тяхната съвкупност като правнорелевантните по делото факти са превратно тълкувани в противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представен отговор на касационната жалба от ответното дружество „ДЗИ „Общо застраховане “ ЕАД – гр. София.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №630/03.04.2017г. по т.д.№586/2015г. на СГС, допълнено на основание чл.250 ГПК с решение №1314 от 04.07.2017г., с които е отхвърлен предявения от „МТЖ-инвест“ ЕООД против „ДЗИ „Общо застраховане “ ЕАД иск по чл.208 КЗ (отм.) за сумата 754 013лв – остатък от дължимо застрахователно обезщетение по застрахователна полица №1101111110000010/29.09.2011г.
Въззивният състав е приел за установено, че с полица № 110111111000010 от 29.09.2011г. ищецът „МТЖ-инвест“ ЕООД е сключил с ответника ДЗИ „Общо застраховане “ ЕАД договор, по силата на който са застраховани за покритите рискове А, А 1, Б, Д 2, Д 5, Д 7 и Д 1 в находящите се в „Оранжериен комплекс“ в [населено място], община Берковица, собствени на ищеца сгради за застрахователната сума 664 833лв. и оборудване (машини и съоръжения) за застрахователната сума 1 119 929лв., със срок на действие 12 месеца от 00:00 часа на 1.10.2011г. с посочено в полицата като ползващо се от застраховката лице – „Сибанк” АД. Съдът е отразил като релевантни за спора следните обстоятелства: 1.) с писмо от 7.02.2012г. управителят на ищцовото дружество е уведомил застрахователя за настъпило застрахователно събитие на 06.02.2012г. – изцяло паднал оранжерийния блок от 30 дка, заедно с цялото налично оборудване, машини и съоръжения, намиращи се в него; 2.) с писмо от 14.02.2012г. управителят на ищцовото дружество уведомил застрахователя за ново застрахователно събитие, настъпило на 14.02.2012г. – паднал покрив на котелното помещение върху котлите, вследствие на което имало нанесени щети на котлите, скъсани кабели и др.; 3.) в констативен протокол представители на застрахователя, застрахования и ползващото лице са установили настъпилото на 14.02.2012г. събитие „срутване от естествено натрупване на сняг“; 4.) с писмо от 22.03.2012г. застрахователят е уведомил застрахования и ползващото се лице, че съгласно събраната информация и констатациите от извършения оглед по щета №11012951200006/2012г., застрахователното събитие е настъпило в период, през който оранжерията е била неработеща, респ. неотопляема, поради което и позовавайки се на общите условия на застраховката „Индустриален пожар“, застрахователят не може да приеме по основание заявената щета и счита, че не дължи изплащане на застрахователно обезщетение за нея.
Въззивният състав е посочил, че със споразумение рег.№Д-12-0890 от 21.08.2012г. ответникът ДЗИ „Общо застраховане “ ЕАД и „Сибанк” АД са се споразумели застрахователят да обезщети застрахования със сумата 300 000лв. като ползващото се лице няма да има други финансови претенции към застрахователя за конкретния случай и считат взаимоотношенията си по повод настъпилото на 06.02.2012г. събитие за окончателно установени и уредени. Прието е, че с преводно нареждане от 28.08.2012г. ДЗИ „Общо застраховане” ЕАД е превело по сметката на „Сибанк” АД сумата 300 000лв.
В обжалваното решение е посочено, че с писмо от 09.02.2011г. „Сибанк” АД на основание чл. 33, ал. 1 ЗОЗ е уведомила ищеца, че в качеството си на заложен кредитор на търговското предприятие пристъпва към изпълнение върху отделни елементи от търговското предприятие като общия дълг към 08.02.2011г. е бил в размер на 1 616 048.65лв. На основание чл.34, ал.1 ЗОЗ длъжникът е бил поканен да предаде незабавно държането на активите – част от заложеното търговско предприятие, срещу които било насочено изпълнението като със заповед от 23.08.2011г. на главния изпълнителен директор на „Сибанк” АД било наредено да бъде преустановен достъпа на всички лица, включително и на представители на длъжника, до недвижимите имоти в с. Мездрея. Със заповед от 20.09.2011г. на главния изпълнителен директор на „Сибанк” АД предходната заповед била изменена, като достъп до имуществото бил разрешен освен на служители на банката и охранителната фирма и на управителя на „МТЖ-инвест“ ЕООД и наетия от дружеството персонал, ангажиран със зеленчукопроизводството.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска с правно основание чл.208, ал.1 КЗ (отм.) общо за сумата 754 013лв. -обезщетение за вредите, причинени от описаното застрахователно събитие в размер, представляващ разликата между размера на действително настъпилите щети (според заключението на експертизата) и сбора от размерите на получената от третото ползващо се лице сума по споразумението от 21.08.2012г. от 300 000лв. и договореното самоучастие от 20 %., въззивният състав е приел, че основателността на исковата претенция следва да бъде преценявана с оглед едно съществено за спора обстоятелство, а именно, че договорът за застраховка е сключен в полза на трето лице, което е кредитор на застрахования, поради което за конкретния случай е приложима нормата на чл. 199а, ал.1 от КЗ (отм.). Според съда ако бъде доказано настъпването на застрахователно събитие, което съставлява покрит риск по застрахователния договор, застрахователят ще дължи на застрахования заплащането на разликата между размера на обезщетението, дължимо съгласно условията на договора и размера на непогасената от застрахования част от задължението му към неговия кредитор (ползващо се лице по застраховката), за обезпечение на което е сключен застрахователният договор, заедно с лихвите и разноските към датата на настъпване на застрахователното събитие. В тази връзка, обсъждайки събраните поделото доказателства (съобщението по чл. 33, ал. 1 и чл. 34, ал. 1 ЗОЗ, застрахователната сума на оранжерията в добавък № 1 към застрахователната полица, заключението на оценителната експертиза за пазарната стойност на увредените вещи, машини и съоръжения към 6.02.2012г.) въззивният състав е посочил, че към датата на застрахователното събитие размерът на задължението на застрахования към банката – кредитор, за обезпечение на което е сключен застрахователния договор, заедно с лихвите и разноските, е бил 1 616 048.65лв., докато общата стойност на увреденото застраховано имущество е общо в размер на 1 308 291.33лв. От тези факти съдът е обосновал извода, че с оглед по-малкия размер на дължимото обезщетение от размера на непогасения дълг на застрахования към неговия кредитор, пълният размер на обезщетението за вредите, причинени от застрахователното събитие, се дължи единствено на третото ползващо се лице, което от своя страна обуславя липсата на материалноправна легитимация на ищеца по отношение на претендираното право с оглед разпоредбата на чл.199а, ал.1 КЗ (отм.). Липсата на материалноправна легитимация на ищеца по отношение на претендираното право е посочена в мотивите на решението като самостоятелно основание за отхвърляне на иска. Във връзка с твърдението на ищеца, че с плащането на сумата 300 000лв. по споразумението от 21.08.2012г. застрахователят е изпълнил задължението си към третото ползващо се лице и затова разликата до пълния размер на обезщетението се дължи на застрахования, въззивиният състав е посочил, че уговорките в споразумението от 21.08.2012г. са ирелевантни за спора.
Въпреки констатацията за липса на материалноправна легитимация на ищеца по претенцията по чл.208 КЗ (отм.), въззивният състав е изложил и второ самостоятелно основание за отхвърляне на иска, след като е обсъдил общото възражение на застрахователното дружество за неизпълнение на застрахователния договор от застрахования, произтичащо от клаузата по т.1 на специалните договорености в застрахователната полица.
В обжалваното решение е отразено, че независимо от безспорно установеното обстоятелство, че отопляването на помещенията се е осъществявало автоматизирано с газ и леко корабно и дизелово гориво, по делото няма нито твърдения, нито данни в оранжерията да е имало агрегат за произвеждане на електричество, което означава, че отоплителната инсталация е можела да функционира само ако електрическата енергия е била осигурена от обществения доставчик. Съдът се е позовал на писмото на „ЧЕЗ Резпределение България” АД от 14.05.2012г. удостоверяващо, че електрозахранването на този обект е било преустановено на 30.11.2011г. поради непогасени задължения, както и на показанията на свидетеля В. Л., извършил прекъсването на електрическото захранване на оранжерията, и е приел за установено, че за периода от 30.11.2011г. до деня на падането на оранжерийния блок на обекта не е била доставяна електрическа енергия. Съдът не е дал вяра на показанията на свидетелите Р. А. и Т. Тодоров, според които през месеците януари – февруари 2012г. периодично е било пускано отопление в оранжерията. В решението е обоснован извода, че липсата на електроенергия за посочения период от време обуславя невъзможността отоплителната инсталация да е била приведена в действие, което означава, че застрахованият не е осигурил „постоянно работещо и включено отопление“ в оранжерийния блок, каквато е задължителната предпоставка за ангажирането на отговорността на застрахователя съгласно т.1 от специалните договорености в застрахователната полица. Според въззивния състав неизпълнението на това задължение, което е било предвидено в застрахователния договор, е значително с оглед интереса на застрахователя по смисъла на чл.211, т.2 КЗ (отм.), тъй като има пряко отношение към настъпването на конкретния покрит риск, което дава основание на застрахователя да откаже плащане на обезщетение за вредите, причинени от настъпилия покрит риск.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение във връзка с поставения от касатора процесуалноправен въпрос в неговаата първа част, а именно: „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните?”. Внимателният анализ за мотивите на въззивното решение сочи, че апелативният съд не е обсъдил основното оплакване на жалбоподателя във въззивната жалба, че със споразумението от 21.08.2012г. ползващото се от застраховката лице – „Сибанк” АД (кредитор на ищеца) е направило отказ от права, с което уврежда застрахования. Аргументите на въззивния състав за липса на материалноправната легитимация на ищеца като самостоятелно основание за отхвърляне на иска са свързани според съда с необходимостта ищецът за установи обстоятелствата в хипотезата по чл.199а, ал.1, изр.2 КЗ (отм.), при която разликата до пълния размер на застрахователното обезщетение се изплаща на застрахования, когато надхвърля размера на непогасената част от задължението, за обезпечението на което е сключен застрахователния договор. В случая обаче нито с исковата молба, нито с въззивната жалба, материалноправната легитимация не е обоснована от ищеца с твърдение за наличието на хипотеза по чл.199а, ал.1 изр.2 КЗ (отм.), поради което съображенията на съда в тази насока не са относими към твърденията и оплакванията на дружеството, чието имущество е застраховано, т.е. към съществото на спора. Ето защо и като се има предвид, че ищецът „МТЖ-инвест“ ЕООД предпоставя наличието на материалноправната си легитимация по предявения иск с отказа на ползващото се лице от права по застрахователния договор чрез споразумението от 21.08.2012г. ( в тази връзка е направено и позоваване на практиката на ВКС – решение по т.д.№3174/2013г., І т.о.), въззивният състав е бил длъжен да обсъди доводите на ищеца за правните последици на споразумението и значението му за материалноправната легитимация в контекста на твърденията и оплакванията в исковата молба и във въззивната жалба.
При обсъждане на възражението на застрахователя да откаже плащане на обезщетението поради неизпълнение на задължение на застрахования по смисъла на чл.211, т.2 КЗ (отм.), въззивният съд също не е обсъдил и не е отговорил на изрично релевираното във въззивната жалба оплакване относно незачетеното от първата инстанция твърдение за значението на направеното плащане въз основа на сключеното споразумение от страна на ДЗИ „Общо застраховане“ ЕАД в полза на „Сибанк” АД в размер на 300 000лв. като извънсъдебно признание за наличието на основание за плащане на обезщетението, респ. като извънсъдебно признание за липсата на предпоставки за отказ от плащане. Съдът се е задоволил само да посочи в мотивите към решението, че уговорките в споразумението от 21.08.2012г. са ирелевантни за спора без да даде отговор на твърденията на въззивника за правното значение на извършеното доброволно плащане в контекста на подържаното от него становище за извънсъдебно признание на факти и задължения.
В константата си практика по приложението на чл.236, ал.2 ГПК, включително и в тази посочена от касатора – т.19 от ТР№1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС; решение №212/01.02.2012г по т.д.№ 1106/2010г. на ВКС, II т.о..; решение №815/15.02.2010г. по гр.д. №1713/2009г. на ВКС, IV г.о., решение №178/24.04.2017г. по т.д.№1340/2015г. на ВКС, І т.о. и др. се приема, че обсъждането в мотивите на решението на исканията и възраженията на страните е гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. В тази връзка необсъждането от въззивния съд на релевираните от ищеца (впоследствие – въззивник) твърдения и оплаквания, на които се основават исковата претенция и въззивната жалба, обуславя извод, че формулираният по-горе въпрос е решен от въззивния състав в противоречие с практиката на ВКС – предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.,1 т.1 ГПК.
Не може да обусловят допускане на касационно обжалване въпросите в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК под №2.1, 2.2, 2.2а и 2.2б. Както бе посочено по-горе въпросите относно правното значение и действие спрямо застрахования на сключеното извънсъдебно споразумение между застрахователя и ползващото се от застраховката лице и относно правното значение на направеното плащане въз основа на споразумението, не са обсъдени от въззивния състав и следователно не са обусловили решаващите изводи на съда. Аналогично не покрива общия селективен критериий по чл.280, ал.1 ГПК въпрос №3 относно прилагането и действието на разпоредбата на чл.199а, ал.1 КЗ (отм) при извършен отказ от кредитора – бенефициер от облагодетелстващата го клауза, тъй като въззивният състав не е изложил мотиви за правния характер и значение на декларираното от кредитора съгласие, че няма да има други претенции към застрахователя, произтичащи от процесния застрахователен договор.
По начина, по който са формулирани, въпросите № 4.1 и 4.2 относно задълженията на заложния кредитор за запазване и поддържане на заложеното имущество, същите не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касация, тъй като във въпросите не е отчетено приетото от съда обстоятелство, че управителят на ищцовото дружество и наетия от дружеството персонал, ангажиран със зеленчукопроизводството, също са имали осигурен достъп до оранжерията. Отделно следва да се отбележи, че така поставените въпроси са по правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Въпрос №5 относно обусловеността на чл.211, т.2 КЗ (отм.) от установяване на пряка причинно – следствена връзка между неизпълнението на конкретното задължение и настъпилите вреди, не е формирал решаващата воля на съда съобразно указанията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК. Въззивният състав е приел, че неизпълнението на договора от страна на застрахования е значително по смисъла на чл.211, т.2 КЗ (отм.) без да обсъжда дали с оглед събраните по делото доказателства застрахователното събитие би настъпило или не (при установеното по делото натрупване на значително количество сняг) дори в случай на изпълнение на задължението от застрахования.
Неоснователно е становището на касатора за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК по съображенията, изложени в самата касационна жалба, доколкото по този начин касаторът е допуснал смесване на оплакванията за неправилност на въззивното решение като касационно основание по чл.281, т.3 ГПК с твърдение за очевидна неправилност като предпоставка за допускане на касация. Отделно следва да се има предвид, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1692 от 03.07.2018г. постановено по в.т.д. №241/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в.
УКАЗВА на касатора „МТЖ-инвест“ ЕООД в едноседмичен срок от уведомяването да представи по делото документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 15 080.26лв. / петнадесет хиляди и осемдесет лева 26ст./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След представяне на документа за платена държавна такса, делото да се докладва на Председателя на IІ-ро ТО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – делото да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: