О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 393
София, 09.11.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 3372 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби, насочени срещу въззивно решение № 130 от 12.03.2015 г., постановено по в. гр. д. № 40/2015 г. на ОС – Пазарджик, ГК, втори въззивен състав, а именно :
* с вх. № 3254 от 16.04.2015 г. на Г. Й. Т., представляван от адвокат И. Ц. от АК – П. – в частта, с която на противната страна е присъдена сумата 4 070,28 лв. – разлика над следващата й се за подобренията в съсобствения имот сума от 5 329,32 лв. до присъдената й сума от 9 400 лв., и
* с вх. № 3401 от 22.04.2015 г. на П. Г. П., представлявана от адвокат Й. А. от АК – П. – в частта, с която на противната страна е присъдена сумата 6 710 лв. – обезщетение по чл. 73, ал. 1 ЗС за добивите от общата вещ, които е било възможно да събере за периода 01.03.2008 г. – 01.03.2013 г., както и в частта, с която е отхвърлен иска й за присъждане стойността на подобренията в съсобствения имот на база по-високата стойност между направените вложения и увеличената стойност на вещта, която разлика възлиза на сумата 1 871,44 лв. (претендираната сума от 11 271,44 лв. – присъдената й сума от 9 400 лв.).
Всеки от касаторите поддържа, че въззивното решение е неправилно в атакуваната от него част при отменителните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като с депозирани в срока по чл. 287 ГПК писмени отговори взаимно оспорват подадената от противната страна касационна жалба с доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и че съответната касационна жалба е неоснователна. Претендират присъждането на разноски.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани лица, отговарят на изискванията по чл. 280, ал. 2 ГПК, чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и са придружени от изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, по преценката за наличие на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:
С посоченото решение окръжният съд, в правомощията на въззивна инстанция, е потвърдил решение № 378 от 06.11.2014 г. по гр. дело № 132/2007 г. на РС – [населено място], с което Г. Й. Т. е осъден да заплати на П. Г. П. сумата 9 400 лева, представляваща извършени от нея подобрения в допуснатия до делба недвижим имот (магазин, находящ се в [населено място]), ведно със законната лихва от момента на постановяване на решението до окончателното й изплащане, като в останалата част до пълната претендирана сума искът е отхвърлен като неоснователен, а П. Г. П. е осъдена да заплати на Г. Й. Т. сумата 6 710 лева – обезщетение по чл. 73, ал. 1 ЗС за добивите от общата вещ, които Г. Й. Т. е могъл да получи за периода от 01.03.2008 г. до 01.03.2013 г., ведно със законната лихва от момента на постановяване на решението до окончателното изплащане, като в останалата част до пълната претендирана сума искът е отхвърлен като неоснователен.
За да постанови описания по-горе резултат и в отговор на заявеното от П. Г. П. с въззивната й жалба оплакване за допуснато процесуално нарушение при приемане на претенцията по сметки на Г. Й. Т., въззивният съд е констатирал, че указанията за отстраняване на нередовностите на тази претенция са дадени в съдебно заседание, на което страната не е присъствала, като същите не са били съобщени, независимо от задължението за съда да стори това, произтичащо от чл. 129 ГПК. По тази причина въззивният съд е приел, че определения от съда срок за отстраняване на нередовностите не е започнал да тече, поради което депозираната от Г. Й. Т. на 16.05.2013 г. молба следва да се приеме като предявена в срок, а съдилищата – като надлежно сезирани с претенцията по чл. 73, ал. 1 ЗС.
Във връзка с изложеното касаторката П. Г. П. е заявила искане за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по въпрос за приложението на чл. 41, ал. 6 ГПК (отм.), като се поддържа, че възприетото в тази връзка от въззивния съд противоречи на Определение от 17.01.2007 г. по ч.гр.д.№ 488/2006 г. на ВКС, ІV г.о., Определение № 256 от 30.12.2008 г. по гр.д.№ 3051/2008 г. на ВКС, І г.о. (постановено по реда на чл. 288 ГПК), Решение № 682 от 14.10.2008 г. по т.д.№ 377/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 714 от 21.12.2010 г. по гр.д.№ 1298/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 1265 от 10.11.2008 г. по гр.д.№ 5493/2007 г. на ВКС, ІІ г.о. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по този въпрос, защото същият няма обуславящо значение за изхода на спора в смисъла, разяснен с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. С атакуваното решение въззивният съд не е третирал приложението на чл. 41, ал. 6 ГПК (отм.), поради което повдигнатият от касаторката въпрос не е релевантен за изхода на спора. Релевантният въпрос, по който съдът се е произнесъл, е този по приложението на чл. 100 ГПК (отм.) – разпоредба, аналогична по съдържание на некоректно посочения в мотивите чл. 129 от сега действащия ГПК, във връзка с което обаче не е формулирано питане. При стриктно спазване на закона въззивният съд е приел, че при отсъствието на страната в о.с.з. 11.04.2013 г. и липсата на съобщаване, каквото императивно се изисква от чл. 100, ал. 1 ГПК (отм.), депозирането на молбата от 16.05.2013 г. има последиците по чл. 100, ал. 4 ГПК (отм.) и съответно за инстанциите по същество е съществувало задължение да разгледат и да се произнесат по искането на Г. Й. Т. за присъждане на обезщетение по чл. 73, ал. 1 ЗС.
На следващо място въззивният съд се е занимал с основателността на предявените от страните претенции по сметки. В противовес на поддържаното в изложението на касационните основания в жалбата на касаторката П. Г. П., въззивният съд не е приел нито, че тя е добросъвестен владелец, нито че е държател на имота. Изложено е, че „съделителката П. е недобросъвестен владелец на частите на другия съсобственик и като такъв съгласно чл. 74, ал. 1 ЗС има право да иска за подобренията, които е направила, само по-малката сума измежду сумата на направените разходи и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на подобренията”. Така формирания от съда извод дисквалифицира като „обуславящ” по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и втория поставен от касаторката П. Г. П. правен въпрос – относно приложението на чл. 72 и чл. 74 ЗС при определяне на обезщетението на добросъвестния владелец или на приравнения към него такъв за извършени подобрения в съсобствен имот. Въпросът предполага да е бил формиран извод, че П. Г. П. е извършила подобренията като добросъвестен владелец или приравнен на него, какъвто отсъства във въззивното решение. Ето защо, предвид неотносимостта на поставения въпрос, неотносима се явява и посочената във връзка с него съдебна практика, както и не е налице основание за допускане на касационното обжалване по така заявеното питане.
Като е възприел изслушаното по делото заключение на СТЕ, въззивният съд е приел за установено, че разходите, направени от П. Г. П. за процесните подобрения, възлизат на сумата 22 542,87 лв., а в резултат от това вложение увеличената стойност на делбения имот възлиза на сумата 18 800 лв. Прилагайки правилото на чл. 74 ЗС, съдът е приел, че претендираното от П. Г. П. обезщетение за извършените от нея подобрения следва да се определи в размер на половината от увеличената стойност на имота – 9 400 лв. Това от своя страна означава, че и поставените от касатора Г. Й. Т. правни въпроси нямат обуславящо значение за изхода на спора. Формулирани са две питания : (1) „Задължен ли е съдът да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните”, като се поддържа, че произнасянето на въззивния съд противоречи на задължителна съдебна практика, доколкото в мотивите на обжалваното решение не е обсъден довода във въззивната жалба на този касатор, че върху разноските за подобрения не следва да се начислява ДДС (сумата 3 235,31 лв., включена в сумата 22 542,87 лв.), както и (2) „Следва ли в хипотезата на чл. 74, ал. 1 ЗС да се начисли ДДС върху установените разходи за извършени подобрения, без да има доказателства за начисляването и плащането на такъв данък”. По отношение на втория въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради отсъствието на практика на ВКС по същия.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси. Първият от тях преповтаря част от оплакванията за неправилност на решението, заявени с касационната жалба на Г. Й. Т.. Обсъждането на оплакванията, обаче, не може да бъде предмет на произнасянето във фазата по селектиране на касационните жалби. Освен това, дори да се приспадне сумата на ДДС (3 235,31 лв.) от стойността на направените от П. Г. П. разходи за подобряването на вещта (22 542,87 лв.), то получената разлика възлиза на сумата 19 307,56 лв., която също надвишава увеличената стойност на имота (18 800 лв.). Съответно – дори да бе обсъдил и приел за основателно оплакването на Г. Й. Т. за неправилно включен в изчисленията на СТЕ ДДС, въззивният съд не би имал основание да постанови резултат, различен от обективирания с обжалваното решение. Това, което определя поставените от касатора въпроси като необуславящи е обстоятелството, че съдът е приел за установена увеличената стойност на имота въз основа на заключението на СТЕ, съгласно което същата е формирана на пазарен принцип – при отчитане пазарната стойност на имота с подобренията (30 200 лв.) и стойността, която би имал същия имот без извършените от П. Г. П. СМР – 11 400 лв. Така определените стойности нямат за компонент начислен ДДС, поради което и въпросите, поставени от Г. Й. Т. в обсъжданата насока, не оказват никакво влияние върху изхода на спора и не могат да обосноват допускане на касационното обжалване.
По присъждането на разноски: С оглед настоящото произнасяне никоя от страните няма право на разноски във връзка с предявяването на собствената й касационна жалба, но същевременно всяка от страните би имала право да възстанови разноските, направени за защита срещу жалбата на насрещната страна. Извършването на такива от втория вид е доказал само касаторът Г. Й. Т. – в размер на сумата 480 лв. съобразно ДПЗС № 010053 (л. 70 от делото).
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 81 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх. № 3254 от 16.04.2015 г. на Г. Й. Т., представляван от адвокат И. Ц. от АК – П. и по касационната жалба с вх. № 3401 от 22.04.2015 г. на П. Г. П., представлявана от адвокат Й. А. от АК – П. – и двете, насочени срещу въззивно решение № 130 от 12.03.2015 г., постановено по в. гр. д. № 40/2015 г. на ОС – Пазарджик, ГК.
ОСЪЖДА П. Г. П. ДА ЗАПЛАТИ на Г. Й. Т. сумата 480 (четиристотин и осемдесет) лева – разноски за защита пред ВКС срещу депозираната от нея касационна жалба с вх. № 3401 от 22.04.2015 г. срещу въззивно решение № 130 от 12.03.2015 г., постановено по в. гр. д. № 40/2015 г. на ОС – Пазарджик, ГК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: