1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 393
София, 01.02.2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
и при участието на секретаря Емилия Петрова
изслуша докладваното от съдията Д. В. гр. дело № 970/ 2010 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 617 от 20.06.2011 г. е допуснато касационно обжалване на решение№ 198/23.04.2010 г. по гр.д.№ 170/ 2010 г. на Плевенски окръжен съд, на основание чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК.
С обжалваното решение е отхвърлен иска на М. М., П. М. и П. М. за установяване правото им на собственост върху площ от 60 кв.м. от имот 03366.601.1283 и на 56 кв.м. от имот 03366.601.1118 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-58 от 24.09.2007 г.
Според касаторите решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон при преценката за приложението на дворищнорегулацонните планове, действали за имотите. Молят решението да се отмени и предявеният иск да бъде уважен.
Ответниците оспорват жалбата като неоснователна и поддържат становище за отхвърлянето й.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Предмет на спора е дали ищците са собственици на посочените части от имота, показани по кадастралната карта като принадлежащи към имотите на ответниците, с които граничат от северната страна. Според ищците в това се изразява и допуснатата грешка в кадастралната карта, одобрена за имота съгласно заповед № РД- 18-58/ 24.09.2007 г.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване /дали спорните части представляват дворни места, отчуждени от ищците и придадени по регулацията от 1968 г. към парцелите на ответниците/ решението е постановено в противоречие с ТР № 3 / 1993 г., както и с постоянната практика на ВС и ВКС относно действието на дворищнорегулационния план съгласно ЗПИНМ и З.. Същественото при тези размествания на собственост е това, че самият план трябва да показва частите, които се отнемат от единия имот и се придават към съседния, докато в случая планът от 1968 г., макар и да поставя регулационната граница на друго място, не показва да има такова отчуждаване и придаване на част от имота на ищците към парцелите на ответниците. Съгласно ТР № 3/ 93г. дворищнорегулационният план следва да се счита приложен от момента когато настъпва трансформация на регулационните линии в имотни граници. Планът от 1968 г. не показва наличието на такава трансформация, а заснемане на нови имотни и регулационни граници, успоредно с твърдението на ответниците че са владяли тези части в продължение на 40 години. Изложените от съда съображения за наличието на придаваеми места по плана от 1968 г. са неправилни и не се подкрепят от данните по делото.
Независимо от това следва да се приеме, че като краен резултат решението на въззивния съд е правилно, тъй като дори и да е незаконосъобразна, регулацията от 1968 г. е влязла в сила, тя не предвижда отнемане на части от имота на ищците и придаването им към парцелите на ответниците, съответно и наличието на неуредени сметки, поради което дворищнорегулационният план следва да се счита приложен, а по силата на §5 ПЗ ЗУТ парцел с приложена дворищна регулация става поземлен имот, както и е нанесен в кадастралната карта от 2007г. Следва да се отчете и обстоятелството, че първоначалната регулация от 1942 г. касае общински места, които са парцелирани и предоставени като обезщетение за имоти, засегнати от наводнението на р.Д., така че по този план няма кадастрална основа. Видно от извадка от плана от 1968 г. тогава е изготвено и първото кадастрално заснемане на имотите, по границите на бившите парцели VІ, І и ІІ, така както М. И. М. ги е прехвърлил на тримата си синове и както очевидно е установено владение върху тях, като за обща граница е заснета материализираната към този момент граница между парцел VІ от долната страна и парцели І и ІІ- над него, за която, видно от свидетелските показания, между страните не е имало спор. В този смисъл са и разясненията дадени от в.л. А. в с.з от 14.10.2009 г.
На практика се касае до осъществявано владение върху реални части от парцел VІ и приобщаването им към парцели І и ІІ, станало преди регулацията от 1968 г. и съобразено при одобряване на кадастралната основа към този план чрез заснемането им към имотите на ответниците. При тези данни въззивният съд правилно е посочил, че планът от 1968 г. е одобрен при съществено закононарушение, тъй като е следвало парцелните граници по плана от 1942 г. да се заснемат като имотни граници, а върху тях да се прокарат регулационните такива. Ако това закононарушение е било основание за изготвяне на следващия план от 1978 г., в частта относно спорните парцели обаче регулацията не е могла да се измени, тъй като планът от 1968 г. следва да се счита да е бил приложен на основание чл.33, ал.1, пр.2 З. / отм/ във вр. с ТР № 3/ 1993 г. и при наличието на изтекъл 10- годишен срок на владение по същите граници. При това положение правилно границите по приложения план от 1968 г. са възпроизведени в следващите планове от 1978 г. и от 1988 г., както и по кадастралната карта от 2007 г.
Ако се приеме, че по кадастралната основа към плана от 1968 г. има погрешно нанесена имотна граница между имота на ищците и имотите от север на ответниците, е имало основание за установяване на тези грешки по съдебен ред чрез иска по чл.32, ал.1, т.2 З. или §70, т.2, ал.2 ППЗПИНМ. При евентуално уважаване на този иск обаче пак би се оказало, че регулацията от 1968 г. е приложена, тъй като придадените части са били във владение на ответниците повече от десет години и съгласно чл.33, ал.1 З. парцелните граници от плана от 1968 г. би следвало да станат имотни граници по плана от 1978г.
Следователно и в двата случая- при закононарушения на плана от 1968 г., както и при евентуално установяване на грешка в кадастралния план към регулацията от 1968 г., спорните части биха останали към имотите на ответниците и в тяхна собственост, респективно като отпаднат от собствеността на ищците. По тези съображения следва да се приеме, че искът им правилно е отхвърлен и решението на въззивния съд следва да се остави в сила.
Водим от горното и на основание чл.293, ал.1 ГПК настоящият състав на ВКС, първо гражданско отделение
Р Е Ш И
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 198/23.04.2010 г., постановено по гр.д.№ 170/ 2010 г. по описа на Плевенски окръжен съд.
Осъжда М. Б. И.- М.- ЕГН [ЕГН], П. М. М.- ЕГН [ЕГН] и П. П. М.- ЕГН [ЕГН], всичките от [населено място], [улица] да заплатят на Л. А. М., А. С. М., Н. М. В. и А. М. М. разноски по делото за касационното производство в размер на 900 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: