О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 394
София, 17.07.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 144 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 1923 от 07.08.2017 г. по гр. д. № 2432/2017 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 1136 от 22.02.2017г. по гр. д. № 13554/2013 г. на Софийски градски съд, с което са били отхвърлени предявените от М. И. С. и М. А. С. срещу П. И. С. евентуално съединени искове по чл.72, ал.1 ЗС, чл.74, ал.1 ЗС, чл. 61, ал.1 ЗЗД и чл.59, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 89 570 лв., представляваща стойността на извършено от ищците подобрение в имота на ответниците – жилище над сутерена в новата постройка на жилищна сграда, разположена на югоизточната страна на старата сграда, построена в УПИ ХI-952 от кв. 52 по плана на [населено място]-В..
Въззивният съд е приел, че ищците са съпрузи, а ответникът е брат на ищеца М. С.. В периода 1985 – 1987 г. ищците са извършили подобрения в имота на родителите си, които по това време са били собственици на дворното място и сградите в него. През 2009 г. родителите продали имота си, включително и процесната подобрена част, на ответника П. С.. Въз основа на учредено през 1995 г. от родителите право на надстрояване, ищците са станали собственици на втори и трети етаж, изградени от тях над пристройката към старата жилищна сграда, в която са живели до този момент и в която са извършили подобрения.
От правна страна е прието, че ищците са били държатели на подобрения имот, а не добросъвестни или недобросъвестни владелци. Това е така, защото със сключения през 1995 г. договор за отстъпване на право на надстрояване те са признали собствеността на родителите си върху процесната пристройка, състояща се над сутерена от жилищен етаж от две стаи, баня – тоалетна и антре с обща площ от 32 кв. м., което изключва упражняване на фактическа власт с намерение за своене, т.е. липсва субективният елемент на владението. Процесният първи етаж е бил предоставен на ищците да живеят, докато си построят жилище. В отношенията си със собствениците те са имали съзнанието, че ползват чужд имот. Затова правата, произтичащи от подобряването на чуждия имот, следва да се уредят по правилото на неоснователното обогатяване – чл.59 ЗЗД. Прието е обаче, че приобретателят на имота не е легитимиран да отговаря за стойността на подобренията, когато те са извършени преди той да придобие собствеността. Отговорността следва да бъде понесена от лицето, което е било собственик на имота към момента на извършване на подобренията. Това са родителите на ищеца М. С., а не ответникът П. С.. Съдът се е позовал на практика на ВС и ВКС в този смисъл – решение № 57 от 19.05.2017 г. по гр. д. № 3457/2016 г. на I ГО, решение № 2349 от 29.Х..1995 г. по гр. д. № 2926/94 г., IV г. о., решение № 1162 от 18.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4998/2007 г., II г. о. Обсъдена е и посочената от въззивниците /ищци в основното производство/ практика на ВС и ВКС – Тълкувателно решение № 48 от 3.IV.1961 г. по гр. д. № 26/61 г., ОСГК, решение № 37 от 11.02.1988 г. на IV ГО, определение № 175 от 9.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 750/2012 г., I г. о., но е прието, че тя касае само възможността на добросъвестните владелци да упражнят право на задържане на подобрения имот до заплащане на стойността на направените от тях подобрения, но не и извод, че приобретателят на имота е длъжник по облигационното вземане за подобренията. Във всички случаи, в които съдебната практика е признала на правоприемника качеството на длъжник по вземането за подобрения, това е било въз основа на наследствено правоприемство с бившия собственик – решение № 180 от 17.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2921/2015 г., I г. о., решение № 13 от 5.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2264/2013 г., I г. о. Да се признае на подобрителя възможност да търси обезщетение от приобретателя на имота, без последният да е встъпил като съдлъжник или да е заместил длъжника по предвидения в закона ред – чл.101 – 102 ЗЗД, би означавало да се даде възможност на кредитора да се сдобие с втори длъжник, от когото да реализира вземането си. Освен това посочената практика е във връзка с права на владелци – добросъвестни или недобросъвестни, но не и на държатели, каквито са настоящите ищци.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от М. И. С. и М. А. С..
Жалбоподателите считат, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като съдът се произнесъл по иск с правно основание чл.72, ал.1 ЗС, какъвто не бил предявяван, доколкото в исковата молба те са твърдели, че са недобросъвестни владелци. На следващо място – неправилен бил изводът на съда, че те са били държатели на старата част от пристройката към момента на учредяване на право на надстрояване. Този извод не следвал от договора за суперфиция. Жалбоподателите били владелци на този имот и имат право да претендират стойността на подобренията в него на основание чл.74, ал.2 ЗС. Незаконосъобразни били и изводите на съда, че ответникът П. С. не е пасивно легитимиран да отговаря по иска за подобрения. Именно ответникът се е обогатил неоснователно от извършените подобрения в имота, тъй като го е заплатил на изключително ниска цена, без в нотариалния акт да е посочено, че е заплатил на продавачите извършените в имота им подобрения. Той е придобил при покупката жилище с площ от 92 кв. м., от което само 32 кв. м. са били старата част от пристройката, собственост на родителите, а останалата площ е пристроена от жалбоподателите. При покупката П. С. е бил недобросъвестен – т.е. знаел е, че новата част на пристройката е извършена от жалбодателите, а не от неговите родители. Незаконосъобразен е изводът на съда, че единствено в случаите на универсално правоприемство новият собственик на имота отговаря за стойността на подобренията, извършени преди да придобие собствеността.
В изложението към жалбата се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, редакция преди изменението с ДВ бр.86/2017 г., по следните въпроси:
1. За допустимостта на съдебно решение, с което съдът се произнася по иск с правно основание чл.72 ЗС, при твърдения в исковата молба, че ищецът е недобросъвестен владелец;
2. Длъжен ли е въззивният съд в своята решаваща функция по съществото на спора да обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно изискванията на чл.236, ал.2 ГПК;
3. При преценката дали лицето, претендиращо заплащане на подобрения, има качеството на владелец или държател, длъжен ли е съдът да изследва всички доказателства по делото, или същият може да обоснове изводите си единствено на факта, че от страна на лицето, претендиращо подобрения, не се оспорва правото на собственост на недвижимия имот, в който са извършени те;
4. Признанието на ищеца по иск за заплащане на подобрения, че определени лица са собственици на недвижимия имот, в който са извършени подобренията, достатъчно основание ли е за съда да приеме, че липсва субективният елемент на владението;
5. Длъжен ли е въззивният съд да изходи от презумпцията на чл.69 ЗС при преценката за това дали е налице владение или държане и при преценката дали презумпцията е оборена да обсъди всички събрани по делото доказателства;
6. Приобретателят на недвижим имот пасивно легитимиран ли е по предявения срещу него иск за подобренията, извършени в този имот преди прехвърлянето му;
7. Има ли значение за правната легитимация на ответника по иск за заплащане на подобренията неговата недобросъвестност, когато същият е придобил имота след извършване на подобренията в него;
8. Единствено в хипотезите на универсално правоприемство и на прехвърляне на задължения по реда на ЗЗД ли е възможно да се предяви иск за заплащане на подобрения срещу приобретател, станал собственик на имота след извършване на подобренията;
9. При иск за заплащане на подобрения, извършени от държател, винаги ли собственикът на имота по време на извършване на подобренията дължи заплащането им, или искът може да се предяви срещу трето лице, което действително се е обогатило за сметка на подобрителя.
Ответникът в производството П. И. С. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество от ВКС, тъй като обжалваното решение е валидно и допустимо, поставените правни въпроси не са обусловили изводите на въззивния съд и не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК в приложимата редакция преди изменението с ДВ бр.86/2017 г.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по гражданско дело с цена на иска над 5000 лв., което подлежи на касационно обжалване.
Не са налице обаче основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По първия въпрос: Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено по непредявен иск. Няма колебание в практиката на ВКС, че ищецът е длъжен да изложи в исковата молба само фактите, от които черпи своето право, а съдът дава правната квалификация на иска. При предявен иск за присъждане на стойността на подобрения в чужд имот съдът квалифицира иска, т. е. той преценява дали се касае за иск по чл.72, ал.1, чл.74, ал.1, чл. 74, ал.2 ЗС; чл.12, ал.2 ЗН; чл.30, ал.3 ЗС; чл. 61, ал.1 ЗЗД или чл.59, ал.1 ЗЗД. В този смисъл е и практиката на ВКС – решение № 96 от 12.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 332/2010 г., II г. о., ГК решение № 148 от 11.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3243/2008 г., III г. о., както и посоченото от жалбоподателите решение № 108 от 08.07.2015 г. по гр. д. № 415/2015 г. на ВКС, I ГО. Съдът е този, който определя според заявеното в исковата молба дали ищецът е извършил подобренията в качеството на добросъвестен или недобросъвестен владелец, държател, наследник или съсобственик. Дадената от ищеца квалификация не обвързва съда. Затова заявеното в исковата молба по настоящото дело, че ищците са извършили подобренията в качеството им на недобросъвестни владелци, не ограничава съда да прецени дали те са имали друго качество, например държатели. И на последно място – дадената от първата инстанция погрешна квалификация не води до недопустимост на съдебното решение, а евентуално до неговата неправилност, която може да бъде отстранена от въззивния съд – решение № 377 от 16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1160/2015 г., IV г. о. Възможно е също съдът да е дал погрешна правна квалификация на предявения иск, но като резултат решението да е правилно и да бъде потвърдено от горната инстанция, както това е станало например в решение № 238 от 19.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1012/2012 г., IV г. о. В настоящия случай не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, затова то не може да се допусне до касационно обжалване по първия въпрос по чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно изискванията на чл.236, ал.2 ГПК. Въпросът се поставя поради оплакването в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил направения отвод за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск, както и поради липсата на мотиви по възражението, че ответникът е бил недобросъвестен, тъй като е знаел за извършване на подобренията от ищците. Този въпрос не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, затова по него не може да се допусне касационно обжалване. Както бе посочено по-горе, не съществува вероятност първоинстанционният съд да се е произнесъл по непредявен иск, затова липсата на мотиви на въззивния съд по това оплакване не влияе на крайния резултат по делото. По другото възражение за недобросъвестността на ответника съдът се е произнесъл индиректно, като е приел, че в процесния случай приложима е практиката на ВС и ВКС, според която подобрителят на чужд имот не може да насочва претенцията за стойността на извършените подобрения срещу последващия приобретател на имота, а само срещу лицето, което е било собственик към момента на извършването им, като единственото изключение от този принцип е при наследствено правоприемство между собственика и последващия приобретател, каквото в случая няма.
Следващите три въпроса са свързани с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд неправилно е квалифицирал иска, като е приел, че ищците са извършили подобренията в качеството им на държатели, вместо като недобросъвестни владелци, каквито те считат, че са. По тези въпроси също липсва основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съвкупната преценка на всички доказателства по делото налага извод, че ищците са били държатели на процесния имот при извършване на подобренията в него. Макар да не е изтъкнато от въззивния съд, решаващо е обстоятелството, че те са били допуснати от родителите в този имот докато си построят жилище, т.е. установени са отношения по договор за заем за послужване, което определя и качеството им на държатели. Това, че ищците са били държатели, е прието и във влязлото в сила решение №4642 от 25.06.2012 г. по в. гр. д. № 6326/2012 г. на Софийски градски съд, ГО, IV-ти „Г“ въззивен състав. С него е бил разрешен спор за собственост на процесната пристройка между същите страни, като са признати правата на П. С. и е отхвърлено като неоснователно възражението на М. и М. С. за придобиване на пристройката по давност, като решаващото съображение е било, че съпрузите С. са били държатели, а не владелци. При тези факти неотносима към спора по настоящото дело е практиката на ВКС, с която жалбоподателите обосновават противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. ППВС № 6/74 г. задължава съдилищата да проявят активност и да изследват във всеки конкретен случай дали презумпцията на чл.69 ЗС не е оборена. В настоящия случай има такива данни и те не са свързани само с аргумента за признаване на правото на собственост на родителите върху земята при учредяване на правото на надстрояване. Решение № 108 от 08.07.2015 г. по гр. д. № 415/2015 г. на ВКС, I ГО и решение № 402 от 06.07.2010 г. по гр. д. № 4748/2008 г. на ВКС, IV ГО, също разглеждат презумпцията на чл.69 ЗС, която в настоящия случай е опровергана.
Останалите четири въпроса поставят проблема срещу кого следва да се насочи искът за заплащане на стойността на подобренията в чужд имот – срещу лицето, което е било собственик към момента на извършването им или срещу последващия приобретател на имота. По този въпрос има формирана практика на ВС и ВКС. Приема се, че по принцип искът следва да бъде насочен срещу лицето, което е било собственик към момента на извършване на подобренията, тъй като именно при него е настъпило обогатяването – решение № 2349 от 29.12.1995 г. по гр. д. № 2926/1994 г. на ВС, IV ГО; решение № 1162 от 18.11.2008 г. по гр. д. № 4998/2007 г. на ВКС, II ГО; решение № 57 от 19.05.2017 г. по гр. д. № 3457/2016 г. на ВКС, I ГО. В определени случаи обаче, когато последващият приобретател на имота е бил недобросъвестен, тъй като е знаел, че купува имот с подобрения, които не са извършени от праводателя му, а от трето лице, легитимиран да отговаря по иска за подобрения е последващият приобретател. Това разбиране за първи път е изразено в ТР № 48 от 03.06.1961 г. по гр. д. № 26/1961 г. на ОСГК на ВС, макар и косвено, по повод разбирането, че може да бъде упражнено право на задържане и срещу приобретателя. Разбирането е закрепено и в последвалата практика на ВС и ВКС, на която се позовават жалбоподателите – решение № 3324 от 18.12.1978 г. по гр. д. № 1638/1978 г. на ВС, I ГО; решение № 37 от 11.02.1988 г. на ВС, IV ГО; решение № 1324 от 29.07.2009 г. по гр. д. № 4275/2007 г. на ВКС, IV ГО; решение № 180 от 17.12.2015 г. по гр. д. № 2921/2015 г. на ВКС, I ГО; решение № 897 от 04.01.2011 г. по гр. д. № 1628/2009 г. на ВКС, , I ГО и др. Поставеният въпрос срещу кого следва да бъде насочен искът за подобрения има значение за изхода на правния спор по делото и по него въззивният съд се е произнесъл, като е приел, че в настоящия случай приложима е принципната практика на ВКС, че искът се насочва срещу лицето, което е било собственик към момента на извършване на подобренията. За изхода на делото има значение също дали ответникът, който е последващ приобретател на имота, е бил недобросъвестен и съответно – дали той трябва да отговаря за заплащане на стойността на подобренията. Това обаче не е решаващият въпрос, от който зависи изходът на делото. Дори да се окаже, че именно ответникът П. С. е този, който дължи заплащане на стойността на подобренията, а не неговите родители, които са били собственици към момента на извършване на подобренията, съдът следва да се произнесе и по направеното своевременно още с отговора на исковата молба възражение за погасяване по давност на предявения иск. С оглед данните по делото, че подобренията са извършвани от държатели в периода 1985 – 1987г., искането за присъждане на стойността за тези подобрения не може да бъде уважено и като краен резултат искът би бил отхвърлен, макар и по други съображения. Ето защо поставеният от жалбоподателите правен въпрос не е обуславящ изхода по настоящото дело и затова по него не следва да се допуска касационно обжалване.
При този изход на делото жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника разноските за касационното производство – 2000 лв. по договор за правна защита и съдействие от 03.01.2018 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1923 от 07.08.2017 г. по гр. д. № 2432/2017 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА М. И. С. и М. А. С. от [населено място], В., [улица] да заплатят на П. И. С. сумата от 2000 лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: